Били Лец
Аз и дъщеря ми (21)

Двадесет и първа глава

Когато автобусът на „Сива хрътка“ спря на станцията, Уили Джак слезе пръв измежду пътниците. Грабна куфара на Фини, китарата и махна на едно такси. Джобът му беше пълен с пари от Клер — от автобуси му бе дошло до гуша.

Все още не си даваше сметка, че всъщност Клер Хъдзън най-сетне изпращаше своя Фини в Нашвил, там, където му беше мястото.

Шофьорът на таксито го закара в хотел „Плантейшън“. Той си избра една проститутка в синьо трико и я поведе към стаята си.

Следващите три дни и нощи прекара, опитвайки се да забрави затвора — за целта му бяха необходими известно количество уиски и буйни жени.

На четвъртата сутрин, когато се измъкна през служебния вход на „Плантейшън“, остави след себе си една спяща уличница и хотелска сметка, възлизаща на над триста долара. Със себе си обаче отнесе главоболие, болка в корема и гонорея, за която щеше да разбере след цяла седмица.

Няколко часа по-късно се регистрира в „Бъджет Ин“ и реши, че е време да се захване с кариерата си. Отвори малка бутилка уиски, настрои китарата, изкара няколко песни, които би свирил на прослушване, като обърна особено внимание на „Ритъмът на сърцето“ — песента, написана от него в затвора.

Бе изучил видеозаписите, които му осигури Клер, концертни изпълнения на Уейлън Дженингс и Уили Нелсън, филми с Чет Аткинс и Рой Кларк, а също телевизионни клипове на Джони Кеш и Джордж Стрейт. След като Клер му купи уокмена, Уили Джак не спираше касетките дори когато спеше.

Часове наред бе позирал пред голямото огледало в кабинета на Клер, упражнявайки стъпки, движения, поклони. Научи се как да гали китарата и да подхвърля микрофона, да тръска глава, така че гъстите му мерни къдрици да падат над очите.

Към края на годината, прекарана в затвора, имаше сценично поведение на професионалист. Бе спечелил две състезания за таланти и свири на тържеството по случай инсталирането на допълнителна охранителна система. На няколко пъти излиза, за да свири, благодарение ходатайствата на Клер. Пя националния химн на щатските футболни финали в Розуел и родеото в Съкроу. Пя „Божа милост“ на погребението на бащата на надзирателя в Мориарти, свири по случай завършването на годината в Пунта де Агва. Веднъж дори свири в Санта Фе на конференция за реформи в затворите под председателството на директора.

Когато се озова в Нашвил, вече бе готов за по-значителни неща.

Зае се първо с големите компании — „Монтерей Артистс“, „Уилям Морис“, „Бъди Лий Атракшънс“, посети лъскавите офиси по Шестнайсето и Седемнайсето Авеню, където из фоайетата висяха златни плочи и награди „Грами“, снимки в рамка на Ханк Уилямс, Боб Уилс и Патси Клайн… Офиси с мебели от истинска кожа и дебели килими, места, където се въртяха живите звезди. В Монтерей Уили Джак беше сигурен, че се размина със самата Бренда Лий.

Влизането там очевидно не беше трудно. Той обаче не можа да стигне по-далеч от чиновниците на предните бюра — обикновено жени около трийсетте в тъмни елегантни костюми. Те любезно му казваха да остави визитната си картичка, снимка, запис… Жени, които се усмихваха и се извиняваха, че шефът им е на съвещание, вън от града, на прослушване, на запис, в отпуска или въобще отсъства.

Уили Джак опита всички възможни номера — шефът му е братовчед, чичо, шурей. Идва да предаде лично съобщение, да вземе договор, да поправи телефоните. Но думите му предизвикваха единствено усмивка и пожелание за приятен ден. Веднъж, когато реши да прояви повече твърдост, до улицата го придружи охраната — двама братя, пели за една плоча на Рой Ейкъф преди двайсет години.

След два дни и две шишета твърд алкохол Уили Джак опита в звукозаписните компании, но с променен подход. Отиде в Ар Си Ей с препоръка от Доли Партън. В „Уорнър Брадърс“ го изпращаше Рой Орбисън. Главният инженер на Ем Си Ей го чакаше да му занесе записа си, а директорът по производството на „Ариста“ искаше една от неговите песни за новия албум на Кени Роджърс. Историите на Уили Джак обаче не минаваха. Не можа дори да влезе да говори с портиера.

Прекарваше нощите, като висеше в баровете „Зала на славата“ и „Дъглас Корнър“ на музикалния площад. Една вечер се хвана да пее в кафене „Блубърд“, но докато му дойде редът, вече бе толкова пиян, че не можа да настрои китарата.

След десет дни прекарани в Нашвил, измъквайки се без да плати от два хотела и два мотела, се завря в един приют на улица „Лафайет“. Замени „Дивата пуйка“ с по-евтино уиски, а стековете — с варена царевица и пържени картофи. Вече не можеше да си позволи дори евтини проститутки, затова се задоволяваше с уморени жени, които лягаха с него за една бира, цигари или безплатно легло. На два пъти звъня на Клер Хъдзън за пари, но нея я нямаше.

Когато пристъпи в Бостънската сграда на улица „Джеферсън“, имаше само една цигара в джоба на ризата си, два долара и дребни в джоба на панталона. Беше гладен, мръсен и уморен.

 

 

Шестетажната тухлена постройка с избеляла тента над входната врата миришеше на изветряло кафе и стари книги. Табелата за повреда на асансьора бе пожълтяла от дълго висене.

Двата реда на рекламата във вестника не обещаваха кой знае колко — прослушване за наемане в местни заведения — но това бе най-доброто предложение, попадало на Уили Джак. Качи се по стълбите до четвъртия етаж и откри агенцията на Рут Мейърс в дъното на коридора, до мъжката тоалетна.

Когато влезе в малкия прашен и сив офис, сякаш не го забелязаха. Мъж на средна възраст стоеше в единия край, свит над хармониката си, със затворени от вглъбеност очи. Едно червенокосо момиче с къса поличка с ресни ала уестърн и калъф за цигулка между краката се опитваше да придаде на къдравата си коса пищност и великолепие.

Белокосата чиновничка се изненада, когато, затваряйки телефона, видя пред бюрото си Уили Джак.

— Здравейте. При Рут Мейърс ли идвате или при Нели?

— Прочетох рекламата във вестника и…

— Значи трябва да говорите с Рут Мейърс. Влезте там. — Посочи вратата с табела „Вход забранен“.

Уили Джак влезе, без да почука и присви очи, за да свикне със сумрака в голямата, просторна стая. Единствената светлина влизаше през мръсните стъкла на два прозореца.

Помещението съдържаше стълпотворение от усилватели, шкафове за папки, пиана, стереоуредби, високоговорители, микрофони, барабани и една голяма заседателна маса, цялата отрупана с изсъхнали цветя, сламени шапки, ноти, калъфи за цигулки и един празен кафез.

— Мили Боже! Пак китарист.

Жената стана, обиколи масата, изправи се пред него, а твърдият й кръгъл корем се допря до гърдите му.

— Как се казвате?

— Уили Джак Пикънс.

— При това не сте го измислили, нали?

— Какво?

Тя беше висока над метър и осемдесет и миришеше на ментолова маста. Беше облечена в черна кадифена пола. Част от блузата й бе измъкната, на мястото на липсващото копче бе забодена безопасна. Чорапите й бяха навити до над глезените, пръстите на платнените й обувки — отрязани.

— Е, какво, тази китара само за самочувствие ли я носите?

— Искате ли да посвиря?

— Какво, по дяволите, мислиш, че искам? Да викаш „бинго“ ли?

Уили Джак отвори калъфа, извади китарата, седна на заседателната маса, като бутна една кутия от понички на земята. Докато настройваше китарата, жената извади туба с ментолова паста за нос и намаза ноздрите си.

— Една мелодия — изрече отегчено. — Най-доброто ти парче.

Уили Джак прочисти гърлото си и започна да свири „Ритъмът на сърцето“. През това време жената ровеше из купчината дреболии на масата.

Точно когато той започна да пее, тя откри търсеното — кутия диетична кола.

„Колкото и да си самотен,

все ще се намери някой да те обича.“

Тя вдигна един нотен лист от изсъхналата бегония и поля цветето с колата.

„Колкото и грижи да имаш,

все ще се намери кой да мисли за теб.“

Тя крачеше покрай масата и поливаше с кола почернялата папрат и спаружения бръшлян.

„И ако Господ наистина те обича,

той няма да те остави самотен…“

Като свърши с градинарството, Рут отвори пакет алка-зелцер, лапна две хапчета и ги преглътна с последната кола в кутията.

Белокосата чиновничка отвори вратата и надникна в стаята, но Рут Мейърс й направи знак да мълчи.

„Почувствай го в ритъма на сърцето.“

След последния тон на песента в стаята настъпи тишина. После жената изръмжа:

— Ще ми струва една хилядарка да си оправиш вида. Снимките ще глътнат още двеста.

След това се обърна към чиновничката:

— Джени, напиши му бележка за хиляда и двеста, после се обади на доктор Фрейзър. Той ще ни помогне. Анулирай триото от Форт Смит и уреди певецът от Кентъки да пее в петък следобед.

— Чакай малко, да му се не види! — обади се Уили Джак и слезе от масата.

— Казвам се Рут Мейърс. Наричай ме Рут Мейърс.

— Нека те попитам нещо, Рут, защо…

— По дяволите! Не ме ли чу? Казах ти да ме наричаш Рут Мейърс!

— Добре, Рут Мейърс! Защо, по дяволите, е тази бележка за хиляда и двеста долара? И кой е този доктор?

— Зъболекар. Фрейзър е зъболекар. Имаш кариес колкото стафида между предните си зъби. Ще трябва да ги измиеш, защото са зелени. — Тя изкриви гнусливо лице.

— Аз съм този, който ще реши…

— Джени, обади се в Престън. Кажи им, че ще отидем следобед за проба. Искам Джейк Гудън, или ще предпочетем дрехите на Нюман. Сако, панталони, ризи… и прочие. За обувки ще минем при Туби. — После се обърна към Уили Джак: — Кой номер носиш?

— Девет, но…

— Кажи на Туби, че искаме петсантиметрови токове. Свържи се с Нина в „Режи и къдри“. Има нужда от прическа и боя. — Рут Мейърс погледна часовника си. — Ще бъдем там преди четири. Има нужда и от маникюр.

Уили Джак само възкликна:

— За Бога…

— Уговорката е следната. — Тя отново намаза носа си. — Ти ще подпишеш разписката и договора. Аз вземам петнайсет процента от всичко, което спечелиш. Започваш утре вечер в „Бъфи“ сам. Плащат по стотарка на вечер. Ще работиш по заведения, докато не уредим сделка за записи.

— Не звучи лошо, но…

— Ако си дошъл в Нашвил, за да станеш звезда, ако това е мечтата ти, ще се погрижа да се сбъдне.

— Да пукна, ако не е точно така.

— А името? Един Уили в бранша стига. Ти си вече Били Шедоу.

— Били Шедоу — повтори той. — Били Шедоу. — После кимна и се усмихна. — Да. Става.

Рут Мейърс се наведе над масата до самото лице на младежа.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Никога, абсолютно никога не ме лъжи.

— Разбира се, Рут… Рут Мейърс. Имаш го.