Били Лец
Аз и дъщеря ми (31)

Тридесет и първа глава

Новали никога не бе ходила в колеж и беше сигурна, че това й личи. Опита се да си придаде вид на човек, който е свикнал с обстановката, но не си правеше илюзии, че успява да заблуди някого. Повечето хора, които срещаше, носеха раници или чанти с дебели учебници. Тя бе преметнала само един фотоапарат и тънка тетрадка със снимка на Гарфийлд на корицата. Беше й подарък от Америкъс и Форни.

Не знаеше точно къде отива. Спря пред една сграда от червени тухли, бръкна в чантата си за брошурата, която й пратиха от колежа преди няколко дни.

Когато дребното противно човече в магазина за фотоматериали й бе подхвърлило листовката, и за миг не бе помислила, че ще стигне дотук. Нямаше намерение да я запази, но я носи три месеца в чантата си, докато най-после се реши да телефонира. Две седмици по-късно бе записана в колежа.

Отиваше на семинар по фотография — четири съботи в Североизточния държавен университет на Талека — за изучаване техниките на копиране. Курсът струваше седемдесет и пет долара. Освен това щеше да спечели един час колежански кредит.

Беше сигурна, че няма да я приемат, че няма да стане колежанка, защото не бе завършила и десети клас. Но взеха документите й и сега тя носеше копия в чантата си, в случай, че някой пожелае да ги види.

Според картата върху брошурата, бе стигнала точно където трябва. Рийджънт Хол представляваше величествена триетажна сграда, обрасла в бръшлян, точно както си я беше представяла. Откри залата за семинара на втория етаж.

Идваше първа, затова се мушна вътре, да не би някой да я чуе и да й поиска пропуск или някакво друго доказателство за това, че й е позволено да се намира на това място.

Очакваше да види чинове и черни дъски, а залата приличаше по-скоро на киносалон. Столовете бяха наредени в полукръг, като в центъра имаше подиум.

Седна на първия ред, но се почувства като дете на кино, затова стана и се премести отзад.

Скоро в залата влязоха младежи и всички седнаха отпред. Точно когато се канеше пак да се премести, на подиума се качи слаба, силно загоряла жена.

— Добро утро — поздрави тя, извади очила от единия джоб и сгънат лист от другия.

Новали никога не би допуснала, че тази жена е преподавателка. Не носеше чанта, нито папка. Приличаше по-скоро на работничка по строежите, отколкото на преподавател в колеж. Беше с бейзболна шапка, работни ботуши, панталон и брезентово яке.

— Аз съм Джийн Пътнам — представи се тя. — Не е нужно да ме наричате „доктор“, казвайте ми просто Джийн.

Започна да брои присъстващите. Когато стигна до Новали, се усмихна и каза:

— Защо не дойдеш при другите?

Всички се обърнаха към Новали и тя закрачи напред по пътеката. Обърна наопаки тетрадката, за да не се вижда снимката на Гарфийлд, прокле се, че не бе по джинси.

Знаеше, че е облечена не както трябва. Разбра го, когато започнаха да влизат останалите участници. Беше с пола и блуза, чорапогащи и съвсем нови тъмносини обувки! Предполагаше, че така се обличат колежаните. Но хората в този семинар носеха панталони, фланелки и гуменки.

Седна на втория ред и се опита с всички сили да изчезне.

Доктор Пътнам посвети първия час на въведение в курса, като говори за „бавносинхронни методи“ и „вградени роботи, тежки сенки“ и „вторичната светлина на материите“. На моменти Новали разбираше за какво говори, на моменти — не.

— Сега — преподавателката погледна часовника си — автобусът сигурно вече е вън. Да се качваме.

Новали нямаше представа къде ще ходят, но остана на края на групата към университетския автобус. От разговорите наоколо разбра, че отиват в лаборатория на открито, каквото и да означаваше това.

Мъжът, който седна до нея, се държеше приятелски и те на няколко пъти се заговаряха. Само че тя повече мислеше за разговора, който имаха с Моузис преди няколко вечери.

— Върви и мини този курс — каза и той. — Хич не се бой.

— Съвсем ще си объркам главата.

— Нищо няма да ти стане, момичето ми, нищо.

— Моузис, не съм съвсем сигурна.

— Слушай. Те ще те научат на някои неща, които аз не мога. Съществуват много технически работи, дето не ги знам. Но помни добре — ти имаш нещо… то с учене не се постига.

— Какво точно?

— Усещаш фотографията със сърцето си.

Пътуването с автобуса трая близо двайсет минути и приключи край един чакълест път, на няколкостотин метра от река Илинойс. От там продължиха пеша до някаква гориста местност. Най-сетне доктор Пътнам спря, а учениците я наобиколиха.

— Ще повървим по реката около два километра. Има много неща за снимане, но помнете, че хубавата фотография до голяма степен зависи от работата в тъмната стаичка. Там ще отидем след това. Има ли въпроси?

Два часа по-късно се върнаха обратно при автобуса. Новали имаше репеи по чорапогащите и клечки в косата, но вече не се притесняваше за вида си.

Бе заснела три филмови ролки по реката и сред десетките снимки на водни кончета, пчели и жаби може би се криеше фотографията, която щеше да й разкрие една тайна. Обзе я познатата възбуда от очакването да я открие.

— Помнете — каза Джийн Пътнам, — проявяването е процес, който не се учи от учебниците. Никой не може да ви каже, нито да ви покаже как се прави. Е, може да ви го демонстрират. Може да ви дадат съвет, но то се учи с опит. С ръка.

Лабораторията на колежа бе толкова голяма, че всеки студент имаше отделно работно място с маса и мивка. Докато говореше, преподавателката обикаляше край масите.

— Ако желаете, можете да осветлите части от снимката, като използвате пинсетата, в случай че има петна с много сенки или тъмни места, които могат да станат черни. Може да използвате и гъба, ако работите на голяма площ.

После спря до мъжа, седял до Новали в автобуса, и се надвеси над неговата снимка.

— Може би е малко прекалено светла, но ми е трудно да кажа.

Тя продължи да крачи и каза:

— Помнете, че процесът на копиране не спира с изваждането на снимката от проявителя. Калиевият фероцианид е като онзи заек по телевизията. Няма спиране.

Новали работеше над една от фотографиите на гущера — от първите, които направи.

Спускаше се по едно сухо каменисто дере след красива пеперуда „Монарх“, когато забеляза гущера и той — нея. Влечугото изненадано повдигна клепачи, но не избяга. Когато тя се наведе и насочи апарата, то се изправи, вкопчено в тревата върху камъка.

Новали се наведе още по-близо, животното се наду, демонстрирайки смелост. Шиповете на врата му застрашително щръкнаха. Тя погледна през визьора, точно тогава животното изсъска — малък, страшен змей, извършващ вечния ритуал на сплашване.

Сега си спомни думите на доктор Пътнам от сутринта:

— Хубавата снимка до голяма степен зависи от работата в тъмната стаичка.

Натопи пинсетата в разтвора от калиев феронианид и започна да я движи полека по тъмната част на снимката — сенчесто петно, разположено точно пред очите на гущера.

Внезапно доктор Пътнам се озова над рамото й.

— Ще разбереш кога трябва да спреш — каза й тихо. — Пръстите сами ще ти подскажат.

— Но как…

— Съществува вълшебство, което подсказва кога да спреш, за да се получи снимката.

— Аз всъщност не знам точно какво искам.

В следващия момент почувства, че пръстите й изтръпват, и тя вдигна пинсетата.

— Почувства го, нали?

— Да. Наистина.

Тъмното нетно продължаваше да избледнява и Новали видя това, което търсеше — малка кървава дъга струеше от очите на мощния бодлив гущер. Разбра, че започва да научава тайната да виждаш под сенките.