Били Лец
Аз и дъщеря ми (37)

Тридесет и седма глава

Отначало помисли, че чува музиката насън. Бавна романтичка мелодия с много цигулки. Обърна се, притисна лице към възглавницата и разбра, че не сънува. Музиката идваше отвън през прозореца.

Измъкна се от леглото и погледна часовника — осемнайсет минути до полунощ. Тихо мина по коридора, влезе в дневната и надникна през прозореца.

Бени Гудлък седеше на циментовата площадка.

Новали отвори предната врата и излезе на двора. Музиката се носеше от неговия пикап, спрян на алеята. Радиото беше пуснато силно, а прозорците — свалени.

— Бени, какво правиш?

— Събудих ли те?

Беше облечен в смокинг и с пояс. Папионката се бе откачила и висеше пред колосаната бяла риза.

— Какво има, Бени?

— Нищо.

— Тогава какво правиш тук?

— Сърдиш ли се, Новали?

— Не, не се сърдя. Но нали трябваше да си на тържеството.

Той бе седнал на един стол и бе опънал дългите си крака. Наведе се изведнъж към едната си обувка.

— Бях — каза, — но си тръгнах по-рано.

— Къде е гаджето ти? Къде е Мелиса?

— Заведох я у тях.

— Наистина си приключил доста рано.

— Ами на Мелиса не й се стоеше — отвърна той, като произнасяше „ш“ вместо „с“.

— Бени, да не си пил?

— Не, нищо особено — само две бири.

— Затова ли Мелиса искаше да се прибира? Защото си пил?

— Да, искам да кажа — не. Аз пих чак след като я изпратих до тях, но… Въобще не бях с гадже на тържеството, Новали. Излъгах те.

Тя разтвори още един стол и седна, свивайки крака йод дългата си памучна нощница.

— Поканих Мелиса, но тя вече имаше среща. Джанет Уайткилър — също, затова отидох сам. Но не бях единственият. И други момчета бяха без дами. Смотаняци като мене.

— Бени, не говори така. Обзалагам се, че и двете щяха да прекарат много по-приятно с теб, отколкото с когото и да било друг. Обзалагам се, че…

— Аз не ги поканих, Новали.

— Какво?

— Не съм канил нито Мелиса, нито Джанет. И за това излъгах.

— По-внимателно, Бени. Почваш много да лъжеш — ще станеш голям специалист.

— Съжалявам, но… — Той повдигна рамене и отпусна назад глава.

— Но какво?

— Искаш да ти кажа истината ли?

— Разбира се.

— Добре. Никога не съм имал гадже, Новали. Въобще не съм бил с момиче.

— Е, имаш време. Искам да кажа, че…

— Седемнайсет! Почти всички момчета, които познавам, вече са… имали две-три момичета.

Новали въздъхна и поклати глава.

— Какво означава това?

— Ох, като бях на седемнайсет, ми се случиха толкова много неща.

— А на мен — нищо! Нищо хубаво. Нито лошо. Нищо и край!

— Бени, какви ги говориш. Ти си спортна звезда, печелиш награди. Това нищо ли е?

— Виж, Новали. Знам какво ти се е случило, когато си дошла тук на седемнайсет. Някакъв тип избягал и те изоставил. Знам, че си родила Америкъс в „Уол-Март“.

— Нима?

— Знам, че тогава си се чувствала ужасно, но това е истински житейски опит. Нали разбираш?

— Не, не разбирам.

— Ами не си била вързана с часовете по алгебра на господин Прайър всяка сутрин от осем и половина. Не е трябвало да тренираш баскетбол в петък вечер, за да те вземат в отбора. Не си прекарала целия си живот в Секвоя, за да подрязваш дървета и да ториш фиданките в разсадника на Гудлък. Просто всичко в живота ми е все едно и също. Винаги.

— Бени…

— Прочетох книгите, които ти ми даде, Новали. Разкази за разни хора, които пътешестват до Сингапур, Тибет, Мадагаскар. Хора, които се надбягват с коли и ограбват товарни влакове. Летят с балони, превземат планински върхове. Проникват на места, където не е стъпвал човешки крак. Разкази за хора, които пишат пиеси и правят филми. Хора, които се влюбват.

— И ти ще извършиш такива неща, Бени.

— Така ли? Кога? Утре ставам на осемнайсет, а още нищо не съм направил.

— Чудесно! Значи всичко е пред теб, не съм ли права?

— Надявам се.

— Помисли за това, Бени. Ами ако беше опитал вече от всичко?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво щеше да ти остане? Какво щеше да очакваш? Какво щеше да те вълнува всяка сутрин, като се събудиш, ако бе изпитал всичко? А? Какво щеше да правиш тогава?

— Ами сигурно щях да правя някои неща повторно.

— Вторият път не е толкова хубаво. Бени, не всички можем да отидем до Сингапур. Някои от нас никога няма да превземат върхове или да нравят филми. Но ти участваш в надбягвания и правиш снимки. Всеки иска да обича някого. Понякога успяваме. Понякога победата е наша.

— Да.

— Нещата ще ти изглеждат по-различни наесен, когато тръгнеш на училище.

— О, Новали, боя се, че пак ще бъде същото.

— Не! Ще научаваш нови неща, ще срещаш нови хора, интересни хора. Много момичета.

— Това би било хубаво.

— И се обзалагам, че ще срещнеш някое необикновено момиче. Момиче, с което ще искаш да си заедно непрекъснато. Няма да можеш да ядеш и да спиш, защото ще мислиш само за него и…

— Новали, още не съм се целувал с момиче.

— И това ще стане, Бени. Ще целуваш много момичета.

— Но не знам как. Няма да знам какво да правя.

— О, то става съвсем естествено.

— Може ли да те целуна?

— Бени…

— Само веднъж. Повече няма да те моля.

— Идеята не е много добра. Аз не съм момиче.

— На двайсет и пет човек не е стар.

— Но е доста повече от седемнайсет.

Бени повдигна ръка и погледна часовника си.

— Ще стана на осемнайсет само след три минути.

Новали внимателно огледа лицето му — лицето на десетгодишното момче от пикапа, което я бе докоснало… Лицето на момчето на дванайсет, което тича по планинския хребет… Лицето на тийнейджъра, който обича дъжд, соколи и джанки. Тогава тя се наведе към Бени Гудлък, взе лицето му в ръцете си и го доближи до своето. Когато устните им се срещнаха, той затвори очи и те се целунаха под клоните на кестена. Това бе най-голямото изживяване в седемнайсетата година от живота му.