Били Лец
Аз и дъщеря ми (18)

Осемнадесета глава

На първата Коледа, която си спомняше, Новали бе петгодишна. С мама Нел живееха в един фургон недалеч от реката Клинч заедно с червенокож мъж на име Пайк. Фургонът бе заседнал в някакво мочурище — по брега му затъваха детски триколки и кучешки лапи, дори ако не беше валяло. Но след тридневен дъжд пощенските кутии и оградите почти изчезваха.

Някъде след полунощ на Коледа, дъждът отнесе една земна дига до параклиса на Шарп, на километър от тях. Мама Нел и Пайк не се бяха прибирали два дни и две нощи и Новали беше сама, а водата започна да приижда. На сутринта, когато слезе от леглото, рехавата алуминиева елха и двете червени пластмасови гирлянди плуваха по коридора към нея като някакви странни морски същества.

Тя почти не помнеше други сутрини след Коледа. Първите няколко години след заминаването на мама Нел с Фред прекара в сиропиталища, приюти и баптистки домове. Бе молила Дядо Коледа от магазина да й донесе часовник с Мики Маус, кученце, барабани и мама Нел, но много скоро откри, че той не идва в Тенеси на сутринта след Коледа, нито пък носи майки.

Тази Коледа обаче — първата за Америкъс, щеше да бъде различна. Всичко щеше да е изпипано, като на картинките по списанията — подаръци със сребърни панделки, пуйка и тиквеник, захарни бастунчета, коледен венец… И най-хубавата елха в Оклахома.

Във втората събота на декември натовари Америкъс и Форни в пикапа и пое към езерото. Извървяха по думите на Форни „осем хиляди метра в див терен с необитаема топография“ и огледаха „триста най-различни по форма дървета“ според Новали. И когато Америкъс започна да подсмърча, а Форни — да се оплаква, че му се подбили краката, тя преустанови огледа и си тръгнаха с празни ръце.

На следващата събота детето бе помилвано заради настинка, но Форни бе измъкнат навън още в шест и отново се заеха със задачата.

— Може би днес трябва да сменим подхода — каза той.

— Мисля да започнем на север от река Шайнър.

— Не това имах предвид.

— Можем да обиколим около моста.

— Искам да кажа да започнем със списък. — Форни извади малка тетрадка и молив. — Списък на изискванията.

— Защо да не отидем до залива Кетфиш?

— На особеностите…

— Или до Семетъри Роуд, към междущатската магистрала.

— Например — продължи той и отвори тетрадката — каква да е височината? Над метър и двайсет? Под два метра?

— Сестрата каза, че видяла горичка от елхи при Гарнърс Пойнт.

— Вид? — Наплюнчи молива. — Черен бор, мура, ела, сребърен бор, смърч?

Новали намали и приближи колата към банкета.

— Ако ще вземаш лопата, аз…

— Кажи какви са изискванията ти, Новали — извика отчаяно Форни.

— О, Форни — отвърна тя с търпелив глас, опитвайки се да звучи логично. — Ще разбера, като я видя.

Той изръмжа, Новали се засмя и двамата изскочиха от колата.

— Хайде, Форни.

— Новали, това си е чисто паразитиране.

— Но е традиция.

— Обаче е чисто паразитиране! И очакваш хората да застават под коледния венец и да се целуват?

— Да! Така се прави.

— Защо не изплетеш венец от дива лоза или пък от бръшлян.

— Моля?

— Новали, това дърво е високо дванайсет метра.

— Не е! Десет, може би!

— Въобще не съм се катерил по дървета като дете.

— Какво има, Форни? Остаряваш ли вече?

Това го ядоса. Сумтейки, той скочи, хвана клона над главата си и се повдигна с такава сила, че тя се изненада.

Никога не го бе питала на колко години е. Не се бе опитвала да познае. Понякога, като четеше, внезапно вдигаше глава и виждаше, че той я гледа. В секундата, преди да отмести поглед, преструвайки се, че не я забелязва, видът му ставаше съвсем момчешки — сконфузен и срамежлив. Друг път, когато силните шумове от горния етаж го караха да вдигне глава, виждаше по челото му бръчки и нещо тъмно в очите. Изведнъж ставаше уморен и стар, по-стар, отколкото Новали би искала да бъде.

Изпращя клон и върху нея се посипаха парчета кора.

— Форни, внимавай!

— Едно време сънувах кошмари, че съм заклещен на покрива на небостъргач или на планински връх, а също върху някой петнайсетметров дъб.

— Това дърво расте, нали?

Тон беше вече по средата — катереше се внимателно, придържайки се към стъблото.

— Хей — провикна се Новали, — над лявото ти рамо има един сух клон. Сигурно е болен. Защо не го счупиш?

— Новали, никога не съм мечтал да ставам доктор по дърветата.

— А за какво си мечтал?

— Да стана вентролок. Овчар.

— А библиотекар?

— Никога не съм искал да съм библиотекар.

— Наистина ли?

— Исках да стана учител. — Скърши сухия клон, погледна надолу, за да не падне близо до Новали. — Учител по история. Но не завърших колежа.

— Защо?

— Ами, когато баща ми умря, се върнах у дома. Сестра ми вече беше много болна и аз останах.

— Форни, какво се е случило със сестра ти?

— О, не знам. Била е на двайсет, когато аз съм се родил. Бях дете, когато тя… когато тя започна да пие. На десетата ми година баща ми я изпрати в клиника. Някъде на изток…

Той вече бе близо до клона за венеца — ако се протегнеше, можеше да го стигне.

— После, когато ходех на училище, той я прати пак на лечение, някъде в Илинойс. Вече знаех, че е алкохоличка, но вкъщи никога не използвахме тази дума. Сестра ми беше в „деликатно положение“.

Откърши един клон и го пусна на земята.

— Когато баща ми умря, сестра ми ме помоли никога да не я пращам на лечение.

— Форни, смяташ ли, че тя…

— Ето го и последният — отчупи следващия клон и го пусна на земята.

 

 

Спряха, за да обядват, щом стигнаха моста. Новали беше приготвила сандвичи и шише сок, но бе забравила да вземе хартиените чаши, затова пиха направо от шишето.

— Дано обичаш горчица. Оказа се, че майонезата ми е свършила.

— Стига да дава енергия. — Форни потри ожуленото си коляно. — Това твое търсене на идеалното дърво ще ме довърши.

— Ще го намерим, имай търпение.

— Търпение? — Форни погледна часовника си. — Знаеш ли от колко време го търсим?

— Но още не сме го видели.

— Мисля, че смърчът беше хубав. Онзи с…

— Онзи с голото стъбло по средата?

— Да, но пък борът…

— Беше много нисък.

— Новали, какво толкова има в това коледно дърво? Кажи ми.

— Никога не съм имала истинска елха.

— Какво искаш да кажеш с истинска елха?

— Истинска, жива. Не изкуствена, от пластмаса или от картон.

Той се усмихна на някакъв стар спомен.

— Когато бях в отделенията, трети или четвърти клас, правехме елхи от картони за яйца. Ужасна грозотия. Плаках, защото баща ми не ми позволи да я сложа над камината.

— Една година, когато бях в областното училище в Макмин, правехме елха от закачалки и станиол.

— Цяло чудо е, че върху вас не е паднал гръм.

— Сега ще ти разкажа за най-смешната елха, която съм имала — рече Новали. — Бях на осем години и живеех при баба Бърджис и…

— Не си споменавала за баба си досега.

— Тя не ми беше истинска баба. Не знам дали някога съм имала истинска баба. Щом мама Нел замина, отидох при едно семейство с три момичета почти на моя възраст. Майка им се казваше Върджи. Тя се държеше много добре с мен — на няколко пъти ме оставяше за вечеря, веднъж ме заведе с тях на кино. Живях при тях до края на учебната година. Но после Върджи я преместиха в Мемфис и тя ме настани при своята баба — баба Бърджис. Живееше в малък сребрист фургон на края на града. Имаше кокошки и крава, също и градина. Нещо като чифлик. — Новали бръкна в торбата и измъкна още един сандвич. — Взех два за теб.

Благодаря. — Форни пое сандвича и й подаде шишето със сока. — И колко време остана при нея?

— Няколко години. Там не беше лошо, пък и баба Бърджис изглеждаше много мила старица, но я прихващаше…

— Прихващаше? Какво искаш да кажеш?

— Ами, просто понякога не знаеше какво става. Например, сваляше си дрехите, след което отиваше да дои кравата. Понякога ядеше от храната на пилетата, ей такива неща.

Форни поклати глава.

— Всеки месец получаваше някакъв чек, но от време на време правеше глупости — осребряваше чека и раздаваше парите или пък купуваше нещо шантаво. Веднъж купи трамплин, въобще разни идиотски неща. Тромпет. Сватбена рокля. Когато разсъдъкът й се върна, не можеше да я гледа, но…

Дойде Коледа — първата, която посрещнахме заедно. Тя замисляше какво ли не. Щеше да ми купи велосипед, а аз да й подаря електрическа възглавница. Но щом получи декемврийския си чек, нещо пак я прихвана и в края на краищата изхарчи парите за един мотокар. Стар „Кларк Клипър“.

Форни, омаян от разказа й, остави сандвича на земята.

— На връх Коледа бяхме на мляко и яйца, заклахме две пилета. Нямаше никакво колело, нито електрическа възглавница, нито елха. Баба Бърджис се чувстваше ужасно, че е изхарчила всичките пари. И знаеш ли какво направи?

Той поклати глава.

— Извади някаква зелена боя от бараката и нарисува една елха на стената в дневната. Голяма елха! — Новали стана и протегна нагоре ръка. — От земята до тавана. Направихме украшения и ги залепихме по нея. — Повдигна рамене.

— Това ни беше елхата.

— Господи! Била си на осем години? Осемгодишно дете, което очаква велосипед и…

— Е, получих нещо по-хубаво от велосипед — усмихна се младата жена. — Тя ми подари мотокара. — Затърси нещо в чантата. — Искаш ли маслени сладки?

 

 

Според Форни бяха изминали шестнайсет километра по пътя към мелницата, прескачайки огради, кошари, бяха скитали нагоре по реката и чак късно следобед Новали изведнъж спря.

— Това е, Форни — изрече и посочи няколко полуизсъхнали орехови дървета, встрани от които се синееше невисок смърч с право стъбло, кичести клони и „връх, специално за ангела“. — Идеално е — рече Новали.

Форни разбра, че е права.

Докато изкопае дръвчето, докато го занесе и натовари на пикапа, започна да мръква. Върнаха се в града по тъмно. Тяхната улица блестеше от светлини.

Хенри и Леона бяха окачили крушки по стрехите на своето бунгало: зелени откъм неговата страна, червени — откъм нейната. Дворът на Дикси Мълинс грееше окъпан от мигащата светлина на свещи, с които бе опасана пътеката към дома им. Сцената на Рождеството върху предната веранда на фургона на Ортиз се озаряваше от лампа, закачена на дъба в дъното на двора.

В края на улицата блестяха още ярки мигащи светлинни в червено и синьо. Неоновата лампа на улицата пред дома на сестра Хъзбанд също светеше.

Устата на Новали пресъхна, краката й се разтрепериха. Натисна педала на газта, тойотата профуча през каменната градина в края на алеята пред Дикси и се бухна в канавката край алеята на Ортиз.

— Новали — изкрещя Форни, но тя вече бе отворила вратата и тичаше… Прескочи розовата градинка, препъна се в клонките на кестенчето, мина покрай паркираните на алеята полицейски коли — сигналните им лампи мигаха в червено и синьо, огрявайки и нейното лице.

Тичаше нагоре по стъпалата, когато сестра Хъзбанд изскочи навън с лице, свито от болка.

— Скъпа, не знам как…

— Сестра, какво…

— Просто докато се обърна…

— Как е възможно…

— Изчезна, Новали.

— О, Божичко!

— Изчезна.

— Не!

— Америкъс я няма.