Били Лец
Аз и дъщеря ми (25)

Двадесет и пета глава

— По-бързо, мамо.

Америкъс се намръщи, защото Новали дръпна един заплетен кичур в косата й. Щяха да ходят на обяд в „Макдоналдс“ с Лекси и децата. Момиченцето изгаряше от нетърпение да отиде в Царството на игрите заедно с другите деца и цяла сутрин хленчеше.

— Добре, да тръгваме.

Съртън беше в кухнята — сгъваше в един панер изсъхнало пране.

— Ох, как си се пременила — каза тя и се наведе да прегърне Америкъс.

— Мама ми среса косата.

— И е станала прекрасна.

— Ще се върнем до два и половина, три — осведоми я Новали. — Да искаш нещо от града?

— Ами, купи три-четири лимона. И кутия черен пипер. Вземи голяма. Я да видя. Останала съм и без ванилия.

— Това ли е всичко?

— Така излиза. Да ти направя ли списък?

— Толкова помним.

— И Моузис казва същото, а после се обажда от магазина.

— Той къде е?

— Отвън — човърка нещо трактора. Гледа да се разсее и да не мисли, че ще се местите.

Поклати тъжно глава.

— И не е само той, така да знаеш. Видях лицето на Форни, като си отиваше снощи.

— Знаеш ли, и на мен не ми се мести, но…

— Хайде, мамо — дръпна я за полата Америкъс.

— Добре.

— О, щях да забравя — добави Съртън. — Пак звъня онзи мъж на име Рей.

— Каза ли какво иска?

— Не, но си остави телефонния номер.

Америкъс я дърпаше нетърпеливо към вратата и тя каза:

— Ще му позвъня, когато се приберем от града.

Моузис се бе скрил до кръста под капака на един стар трактор, но като чу гласа на Америкъс, надигна глава.

— Чичо Моузис!

— Чух, че отиваш в града, госпожице Америкъс.

— Отивам в Царството на игрите. С Пралийн, Брауни и малката Рут… Ох — удари се по челото — жест, който бе видяла по телевизията, — забравих си докторската чанта. — Втурна се обратно към къщата.

— Защо ти е притрябвала докторска чанта в „Макдоналдс“? — извика подире й Моузис, но тя вече се бе вмъкнала през задната врата.

Той се засмя, бръкна в кутията с инструментите и извади един гаечен ключ.

— Ти добре ли си, миличка? — попита.

— Да.

— Чух те, че става през нощта.

— Търсих писалка.

— Искала си да пишеш? В три часа сутринта?

— Имах да довършвам нещо.

 

 

Още от входната врата на „Макдоналдс“ Америкъс пое право към Царството на игрите, където Пралийн, Брауни и близнаците вече се редуваха на пързалката. Лекси седеше в едно сепаре и пиеше кафе. Бе наддала двайсет килограма, защото навлизаше в шестия месец на нова бременност, която изтощаваше и косата, и силите й.

— Отдавна ли чакаш?

— Зависи — отвърна Лекси. — Дойдохме сутринта в девет за закуска. После ходихме в клиниката, тъй като имах час в десет и половина, и пак се върнахме, за да обядваме.

— Вие сте добри клиенти.

— Клиенти? Не, Новали, ние сме семейство. Прекарваме толкова много време тук, че малката Рут нарича Роналд Макдоналд свой брат.

Новали се засмя истински за пръв път от много време.

— Много си мила с мен, Лекси.

— Все някой трябва да бъде. — Тя се пресегна през масата и прибра кичура от челото на приятелката си. — Видът ти е ужасен.

— Не спах достатъчно нощес.

— Личи си. Как се оправи с Форни?

— Както си представях.

— Толкова ли е лошо, а?

— Да. Направо е луд по Америкъс. Ако заминем…

— А не е луд по теб, нали?

— Ние сме добри приятели.

— О, Новали, отвори си очите. Ти не си му никаква приятелка. Казвала съм ти го вече. Форни Хъл е влюбен в теб.

— Лекси, знаеш ли каква е разликата между приятелство и любов?

— Това изпит ли е?

— Форни е чудесен приятел, който беше до мен в най-трудните моменти от живота ми. Лекси, този човек помагаше при раждането на бебето ми! Такова приятелство… Може би е по-силно и от любов.

— Ох, чакай малко. Той те желае. Обзалагам се, че сънува как те грабва на ръце и…

— Четеш много розови романи.

— Новали, слушай. Този човек е луд по теб. Той просто възкръсва, когато е с теб.

— Говориш щуротии.

— Не! Виждам го. Наблюдавах го в твое присъствие. Той смята, че всичко, което казваш, е прекрасно. Харесва начина, по който ходиш, харесва уханието ти, косата ти, кожата ти, малките ти гърди…

— Лекси, Форни не е като нас.

— Какво означава това?

— Той просто е различен. Неговото семейство е образовано. Били са богати. Лекси, Форни е живял в къща със салон. Не познавам друг човек, който да използва думата „салон“.

— Аз я използвам.

— Той е ходил в Европа. Умил е музика. Говори три езика!

— Какво имаше предвид, като каза, че не бил като нас?

— Лекси, аз съм тук, в този град, защото един тип ме остави като ненужен боклук. Аз съм бедна, проста и…

— Не си проста. Знаеш много неща. Не знам друг да чете колкото теб.

— И по три книги да измитам на ден, пак няма да науча колкото знае Форни. Никога няма да мога да говоря с него за големи идеи или…

— Новали, я се чуй какво приказваш. Никой мъж няма да престане да те обича заради това, че не си прочела толкова книги, колкото и той. Или защото не говориш френски, или защото не ходиш на опера. Да не би да искаш да кажеш, че можем да се влюбим само в хора, които са точно като нас?

— Не, не точно.

— Ако си права, значи съм си заслужила Ууди Самс и онова, което ми стори. Каза, че щял да бъде баща на децата ми, защото самият той не можел да има деца. Заради заушката. — Поглади издутия си корем. — Ето я неговата заушка.

— Лекси, не исках…

— Въртя се около мен повече от останалите. Толкова, че да ме свали, а после ме заряза. Не, не е точно така. Замина си със своя автомобил, с моята холандска печка и с моите големи възглавници. Тръгва посред нощ, оставя ме бременна с бебе номер пет, а ти ми разправяш, че получаваме това, което сме заслужили. На нищо друго ли не можем да се надяваме?

— Лекси, ти сама го каза. Момичета като нас не обират каймака.

 

 

— Ванилия — каза Съртън.

— Добре. — Новали обърна глава от автомата в магазина и прошепна „ванилия“ към Америкъс, която докосна с пръст главата си — жест, който вече владееше до съвършенство.

— Новали, този Рей пак се обажда. Каза, че трябвало да говори с теб още днес.

— Каза ли защо?

— Не. Само че било важно.

— Добре. Какъв е номерът?

— 765-44-90.

— Ще му се обадя.

Затвори, сложи нова монета в автомата и избра току-що чутия номер. Още на първото иззвъняване се обади някакъв мъж.

Десет минути по-късно Новали сви по алеята към мястото, където доскоро беше фургонът на сестра Хъзбанд, и паркира до един тъмнокафяв буик, от който слезе нисък слаб мъж и тръгна към нея.

— Здравейте. Аз съм Рей — представи се той.

Тя се ръкува с него, без да чувства нито силата на пръстите му, нито дима от цигарата, нито чистия боров дъх на одеколона му. Не забеляза парченцето тютюн, залепнало на долната му устна, нито дълбоките му сиви очи, които излъчваха обида и умора.

Гледаше отвъд него, над рамото му, отвъд неговия буик, отвъд алеята…

Фургонът го нямаше. И по нищо не личеше, че някога е бил тук.

Не беше останала и следа. Нямаше ги застопоряващите блокчета, нито бетонните подпори, на които се крепеше колесарът. Не бе останало даже парченце стъкло, ламарина, дървена треска или пък тухла.

Всичко бе изчезнало — терасата и навесът, перголата за цветята и врабешката баня. Полянката бе изметена — чиста и равна.

— За пръв път ли идвате тук, откакто се случи онова?

Новали кимна, а Америкъс притича и пъхна ръката си в нейната.

— Много съжалявам — каза мъжът. — Знам, че бяхте близки. Тя говореше много за вас.

— Вие и сестра Хъзбанд сте…

— Алкохолици. Там се запознахме, в Анонимни алкохолици. Преди четири години, малко след като намери вас. Тя ми беше спонсор.

— А, значи това сте вие. Онзи, който се обаждаше посред нощ…

— Посред нощ ли? Да, това съм аз. Същият, когото тя идваше да прибира от клуба „Хай-Хо“ или от кръчмата „Червеното куче“… — Рей хвърли фаса и запали нова цигара. — Където и да заседнех, тя винаги идваше.

— Мамо? — дръпна ръката й Америкъс.

— Никога не ме изостави. След като загубих клиентелата си и щяха да ме лишат от адвокатски права… Тя е човекът, който ми помогна да сменя курса.

Новали погледна към двора.

— Просто не мога да повярвам… Нищо не е останало.

Детето се отскубна от ръката на майка си и побягна.

— Да — каза Рей. — Сигурно ви действа като шок, но можеше да бъде и по-лошо, ако бяхте видели какво беше, преди да наредя да разчистят тук.

— Вие ли го направихте?

— Аз съм изпълнител на завещанието, затова…

— Завещание?

— Сестра Хъзбанд остави завещание. — Бръкна в джоба си и извади дебел плик. — Всичко е тук вътре.

— Какво е то?

— Завещанието й, нотариалният акт, чекове и разписки. Ще трябва да подпишете някои документи и после…

— Защо?

— Защото е оставила всичко на вас, госпожице Нейшън. Земята. И фургона. Застраховката му, макар и минимална. Осем хиляди. И осемстотин за покъщнината. Чекът е вътре. — Рей й подаде илика. — И чек от „Нешънъл Рипъблик“, застраховка „Живот“ за десет хиляди. Вие сте наследничката.

— Мамо — провикна се Америкъс от другия край на двора.

— Както и да е — рече Рей. — Това е за вас.

Взе плика със сковани, механични движения.

— Какво смятате да правите?

спални със стари кувертюри и легла с месингови табли

— Тук ли ще останете?

кухни с медни съдове и син порцелан

— Мамо!

стени със закачени по тях семейни снимки в златни рамки

— Мамо, гледай!

Обърна се и видя дъщеря си да тича край кестенчето — то бе живо и с изправено стъбло.

носи късмет — помага да си намериш пътя към дома, ако се загубиш

— Или ще се върнете пак в Тенеси?

домът е мястото, къде започва твоята история

— Какво?

— Любопитно ми е дали ще се върнете в Тенеси?

— Не. Ще остана тук. У дома.