Били Лец
Аз и дъщеря ми (35)

Тридесет и пета глава

През първите седмици след заминаването на Форни Новали мислеше, че ще полудее.

Плачеше без никаква причина и на най-необичайни места. Веднъж наливаше бензин от „Тексако“ и се разплака, без дори да се опита да се прикрие. Когато на Деня на родителя учителката на Америкъс й каза, че дъщеря й чете като осмокласничка, тя се разрева неудържимо и трябваше да я изведат до колата. Един ден работеше на щанда за електроника, видя на три екрана едновременно как Джулия Чайлд приготвя бадемов сладолед и се разрида така силно, че не можа да изкара докрай смяната си.

Но не това я разстройваше най-много. Страхът, че може да загуби паметта си, предизвикваше свиване на гърлото й, а по тялото й избиваше студена пот. Първият сигнал, че нещо не е наред, дойде, когато четеше романа „Епизод с лястовици“. Чак като го свърши, си даде сметка, че вече го е чела. Няколко дни по-късно подписа един чек и написа името си погрешно. На работа обърка регистрационната си карта и на два пъти връщаше на клиенти по-голямо ресто.

Вече си беше купила книгата „Вълшебствата на паметта“ и бе започнала да взема големи дози витамин Е, който според книгите бил „витаминът на мозъка“. Промяна обаче не настъпваше. Сякаш колкото повече се опитваше да се съсредоточи, толкова повече забравяше.

Случи й се да се загуби на няколко преки от дома. Избираше номер, но забравяше с кого трябва да говори. Отиваше на пазар, а купуваше ненужни неща. Един ден Лекси изброи осемдесет и четири моркова в чекмеджето за зеленчук в хладилника й.

Приятелите искаха да й помогнат, но не знаеха как. Не можеха да спрат болката в гърдите, нито да върнат блясъка в очите й. Не можеха да променят мечтите й, да успокоят страданието й, нито да й помогнат да ремонтира сърцето си.

Америкъс, съкрушена от отсъствието на Форни също като Новали, стана тиха и странно вглъбена. Прибра още едно бездомно животно — куц заек, който кръсти Докър, и подреди по азбучен ред всичките си книги. Научи се да прави шейк със сладолед, а Дикси Мълинс й показа как се шият копчета. Наизусти имената на съдиите от Върховния съд от Джон Джей до Малън Питни, а след това започна да пише стихове и да ги крие в кутия под леглото си. Всяка вечер дълго и настоятелно молеше Бога да върне Форни Хъл вкъщи.

Ако трябваше да се грижи само за себе си, щеше да се отпусне в леглото, да закрие лице с възглавница и да се отдаде на дълбок сън без сънища. Но не можеше да го направи — дъщеря й имаше нужда от нея. Насилваше се и ставаше, правеше се на енергична и весела, преструваше се, че Америкъс вярва на представленията й.

Измисляше къде да отидат и какво да правят, но навсякъде виждаше Форни. Той беше високият мъж йод чадъра, прекосяващ парка, или слабият човек седнал зад тях в киното. Стори й се, че го видя в най-горната кабинка на виенското колело, припозна се в самотния кънкьор на пързалката. Лицето му й се мярна пред прозореца на музея за кукли.

Една вечер в търговския център на Форт Смит чуха по уредбата, че викат Форни Хъл. Втурнаха се от единия кран на магазина чак на другия и останали без дъх, дотичаха при охраната. Но там видяха едно момче, което още не се бръснеше, момче на име Фарли Хъл.

След минута пресичаха паркинга и се опитваха да скрият сълзите си. Влязоха в колата и там усилията им да се държат геройски се изпариха. Плакаха прегърнати, после се прибраха вкъщи и ядоха сладолед. После пак плакаха.

Първото писмо на Форни пристигна на следващия ден.

„Скъпа Америкъс,

Изпращам ти учебната програма, която приготвих за теб. Според тази програма трябва да минеш останалата част на първия учебник по латински до средата на август. За теб е наложително да го свършиш, преди да започнеш трети клас. И не забравяй, че спреженията на глаголите са само въпрос на заучаване. Обичам те. Отбих се в библиотеката на Вашингтон и останах четири дни. Изпра ли се лекето от шоколад от жълтата ти рокля? Препрочетох «Чувам как говори Америка» и смятам, че и ти трябва да я прочетеш. За съжаление книгата вече е изчерпана, но поръчах на една антикварна книжарница да ти прати екземпляр. Ще го получиш до края на седмицата. Не можеш да си представиш колко ми липсваш. Америкъс, продължавай да настояваш да включат и латински към програмата ти в училище. Помни: промяната се постига, когато има добра цел. Сънувах те три пъти и ти все се усмихваше, но имаше котешки мустаци. Не пропускай да прочетеш и «Произход на думите и техните любовни истории». Ще видиш, че е много интересна.

Твой

Форт Хъл

Моля те, поздрави майка си от мен.“

Писма до Америкъс пристигаха доста нередовно: понякога по три на ден, а следващото — чак след месец. Случваше се пликовете да са изпомачкани и мръсни, с дата отпреди няколко седмици. Миришеха на боя за обувки, горчица или лепило. В едно писмо дори намериха парченце от маруля, в друго — счупено зелено копче.

Бяха писани на рециклирана хартия, на хотелски листа или върху обратната страна на писма, адресирани до „наемателя“. Едно писмо дори бе написано на гърба на меню от ресторант, друго — на листовка, канеща на поетичен рецитал.

Печатите бяха от Сейнт Луис, Вашингтон, Индианополис, Питсбърг, Канзас Сити, Балтимор, Акрон, Луисвил. Америкъс следеше маршрута по картата, която сам Форни бе закачил в стаята. Дали пътуваше към някаква определена цел и коя беше тя, момичето не можеше да каже.

Пишеше главно за книги и науки. Увеличаваше списъка за четене на Америкъс, който вече съдържаше повече от шестстотин заглавия. Споменаваше много малко за себе си и нищо за Новали, но винаги завършваше писмата по един и същи начин: „Моля те, предай на майка си моите най-добри чувства.“

Не беше кой знае колко, но все пак представляваше нещо, а Новали и Америкъс приемаха всичко. Когато Форни замина, част от техния живот просто изчезна. Част, която не можеше да се запълни нито с фотография, нито с латински, кино или виенски колела, с никакви сладоледови шейкове, куци зайчета или безкрайно проливане на сълзи.

Новали реши да опита да го открие, като отиде в градовете, които той бе посетил. Мислеше дори да публикува съобщение „Върни се“ във вестниците, да наеме частен детектив, който да го издири.

— И какво ще направиш, като го намериш, Новали? — попита я Лекси.

— Ами…

— Ще му кажеш ли, че го обичаш?

— Лекси…

— Не можеш, нали?

Тя пое дълбоко дъх и тръсна глава.

— Не, Лекси. Не мога да го направя. Не мога да го доведа тук, за да работи във фабрика? Или за да продава сандвичи в автокиното?

— Защо пък да не се уреди в „Уол-Март“?

— Не — твърде бързо отвърна Новали.

— Значи за теб магазинът става, но за него е под нивото му. Така ли?

— Не е вярно.

— Това е истината. Мислиш си, че не го заслужаваш. Мислиш, че Форни е много над твоето ниво.

— Чуй, Лекси.

— Не, ти ме чуй. Знам, че майка ти те е оставила на произвола на съдбата. Знам и каква ти надроби онзи мерзавец Уили Джак, но…

Новали понечи да стане, но тя се протегна през масата и я хвана за ръката.

— Погледни какво си постигнала. Имаш чудесно дете и дом. Приятели, които те обичат. Имаш хубава работа. Ти си голям фотограф-художник. Прочела си цяла библиотека книги. Дори посещаваш колеж. Всичко това е твое дело, мила. Всичко това е твое.

— Не, Лекси. Нямам Форни.

В същия ден Америкъс получи четири писма, всички с печат от Чикаго. Новали не отдаде особено значение на това. По датите прецени, че може би Форни ги е писал в различни градове, носел ги е у себе си с дни, а после ги е пуснал наведнъж в Чикаго. Две седмици по-късно обаче дойде още едно писмо от там — явно нещата се променяха. Шест дни по-късно пристигна още едно, а след седмица — пак.

Новали се опита да се разубеди и да не прави това, което бе намислила. Знаеше, че е глупаво и че по този начин няма да се промени нищо, но дори когато започна да набира номера, бе сигурна, че няма да спре.

Първо позвъни в градската библиотека на Чикаго. Там нямаха информация за никакъв Форни Хъл. Беше сигурна, че ще е близо до книги, че не може да диша без тях, затова опита в библиотеката в Тълса. Чака една седмица, докато получи копие на част от телефонния указател. Девет страници — от книжарница „Ейбрахам Линкълн“ до книгоразпространителна фирма „Уотърстоун“. Бе преценила, че няма да е нужно да поръчва целия указател. И излезе права.

Форни вдигна слушалката още на първото позвъняване.

— Книжарница „Чосър“.

В първия миг помисли, че ще му каже, ще изрече думите, но не можа.

— „Чосър“ — повтори той.

След секунди телефонът изщрака и Новали разбра, че връзката се бе прекъснала.