Били Лец
Аз и дъщеря ми (27)

Двадесет и седма глава

Знаеше, че Форни ще се тревожи. Сигурно вече се е обаждал на пътната полиция. Ако не се прибереше вкъщи преди девет, той най-вероятно щеше да започне да звъни по болниците.

Снегът бе започнал късно следобед, но на смрачаване обърна на лапавица. Когато си тръгваше от работа, видя, че по предното стъкло има един сантиметър лед. Извади от багажника кутията, в която Форни държеше четки и стъргалки за стъкло, кибрит и свещи — няколко дузини свещи. Беше чел някъде, че топлината от свещ поддържала живота на някакъв загазил във виелицата шофьор в продължение на два дни в Северна Дакота и затова непрекъснато купуваше свещи. Изглежда, нямаше намерение да престане.

Паркингът на „Уол-Март“ — голяма циментова площадка с място за петстотин коли, беше почти празен. Новали подкара шевролета към изхода. В Търговския център с първата паднала снежинка притокът на колите почти бе спрял. В момента вече нямаше и защо да идват.

Надяваше се, че опесъчителите са я изпреварили на магистралата, но кой би могъл да очаква снежна буря през април? Не се изненада, че междущатското шосе е замръзнало и хлъзгаво. Пътят до къщи щеше да е дълъг.

Пътуването през първите няколко месеца не беше трудно. Но лошото време, което започна в началото на ноември, още не им даваше мира. Беше карала при лапавица, поледица и сняг. Само през декември падна повече от трийсет сантиметра сняг.

Моузис и Форни стабилизираха малкия шевролет с бетонни блокчета, а тя купи комплект нови зимни гуми. Въпреки това цяла зима се бе подхлъзвала и пързаляла.

Все се отърваваше на косъм — на няколко пъти мислеше да се откаже и да си намери работа близо до къщи.

Не беше наясно какво я кара да изминава хиляда километра всяка седмица. Защо трябваше да тръгва за работа още призори и да се прибира след мръкване? Понякога й се искаше да може като другите да се обади, че е болна, някоя мразовита утрин да остане в леглото, да прати всичко по дяволите и да не стане.

Лекси се опита да я убеди да кандидатства за работа в болницата — на десет минути път през града. Дикси Мълинс искаше да отиде в школа за красота, за да работи с нея във фризьорския салон. Госпожа Ортиз я подтикваше да опита нещо в пощите.

Кой знае защо обаче, Новали остана в „Уол-Март“ — една от малкото служителки, които се прехвърлиха в Потоу и Търговския център — единствената, която всеки ден пътуваше до там и обратно. Не знаеше точната причина, но чувстваше, че нещо я свързва с „Уол-Март“. Сигурно това, че бе живяла в този магазин по време на бременността. Или защото дъщеря й се бе родила там. Когато лапавицата премина в сняг, искаше да спре и да се обади на Форни. Да му каже, че ще закъснее. Отбивките от магистралата обаче изглеждаха още по-хлъзгави, затова не рискува. Освен това Форни и Америкъс сигурно точно сега четяха приказка. Така за известно време той нямаше да мисли за лошото време.

Госпожа Ортиз гледаше Америкъс през деня и сигурно би я гледала и вечер, но Форни не искаше и да чуе. Щом затвореше библиотеката и дадеше вечерята на сестра си, идваше и стоеше при детето, докато тя се прибере. Трябва да наваксваме, обясняваше той. Малко бил чел на Америкъс от историята на деветнайсети век, а не разполагал с много време. Защото тя наесен тръгваше на детска градина.

Новали бе доволна, че той идва у тях. Беше й приятно да я посреща, като се прибира. Колкото и тежък да бе денят й, независимо от умората и настроението, щом видеше Форни и усмивката му, й ставаше по-добре.

Когато изглеждаше смутен и несигурен, разбираше, че и е донесъл някаква изненада, нещо вкусно. Като гъбите мръчкули, които береше всяка пролет и панираше в някаква тайна смес, или първите ягоди, подредени и поръсени със захар в плоска чиния от син порцелан. Понякога й подаряваше нещо, намерено между страниците на книга — кичур руса коса, вързана със зелена копринена панделка, любовно писмо от мъж на име Александър…

Форни купуваше разни неща за къщата. Комплект дръжки за прозорци от някакъв гараж, фини позлатени рамки за снимките, направени от Новали, когато за пръв път се бе озовала в магазина — в деня на нейното изоставяне от Уили Джак.

И трите фотографии бяха пострадали от тайфуна, но тя не забелязваше драскотините и дупките. Виждаше само чудната усмивка на сестра Хъзбанд, нежните тъмни очи на Моузис Уайткотън и крехкото кафяво тяло на Бени Гудлък, застинал в странна поза пред обектива.

Бе закачила снимките на стената в дневната още преди да изсъхне боята, преди да сложи пердета на прозорците, преди да вкара мебелите.

Въпреки че живееше в къщата от шест месеца, имаше още неща за довършване — кухненски чекмеджета без дръжки, липсващ корниз, небоядисани детайли. Но това беше дом, дом без колела, дом — стъпил здраво на земята.

Сама бе проектирала къщата. Четири стаи, баня и тераса, която ограждаше кестенчето. Някои не вярваха, че ще успее да я построи за двайсет и шест хиляди долара — парите, които й бе оставила сестра Хъзбанд. Новали обаче успя. Но много й помагаха.

Моузис направи изкопа за основите, а господин Ортиз — кофража. Бени Гудлък и баща му се справиха със зидарията. Форни и господин Спрок — с покрива. Госпожа Ортиз залепи тапетите, а Съртън уши пердетата.

Новали правеше по малко от всичко. Ковеше, мажеше, мереше и режеше с трион, вдигаше, носеше, караше с количката. Обливаше се в пот, ругаеше, смееше се, плачеше от болка. Денонощия, състоящи се от осемнайсет часа труд и шест часа мъртвешки сън в продължение на седмици.

Един горещ августовски ден къщата бе завършена. Къщата, за която само можеше да мечтае, бе нейна.

къща със стари кувертюри, син порцелан и семейни снимки в златни рамки

Когато сви по алеята в девет и половина, Форни стоеше на прозореца. Беше почистил снега от стълбите, а на площадката бе поръсил морска сол.

— Толкова се тревожех за теб — каза, докато я посрещаше и поемаше палтото й.

— Щях да ти се обадя, но не можах да отбия от магистралата.

— Имаше ли неприятности?

— Е, срещах коли, но много малко. Видях няколко закъсали на юг от отбивката за Бокош. Мостовете бяха същинско стъкло.

— Господин Спрок каза, че били затворили шосе 31.

— Той идва ли?

— Не, но звъня два пъти по телефона. Тревожеше се дали ще се прибереш жива и здрава.

— Ще му се обадя след малко.

— Изглеждаш капнала от умора.

— Така е.

— Какво ще кажеш за чаша кафе?

— Чудесно.

Сви се до камината и чак сега си позволи да почувства умората от десетките километра шофиране по лед и сняг.

Когато строеше къщата, не мислеше за камина — не можеше да си го позволи. Но Моузис настоя, още повече, че можел сам да я направи. И я направи. Истинска каменна камина. С Форни и господин Ортиз мъкнаха камъни от коритото на река Стикър цели два дни.

Форни се върна в стаята и подаде на Новали димяща чаша.

— Благодаря. Кога заспа Америкъс?

— Преди час, но не се предаде лесно.

— Радваше се заради снега ли?

— Не, тревожеше се за животните. Страхуваше се, че ще замръзнат. Искаше да им направя супа. „Дай им топла храна“ — така ми каза.

— И ти го стори, така ли?

— Да направя супа? За една банда котки и кучета? — Разпери ръце, за да покаже, че въпросът й е направо смешен.

— Какво им сготви?

Той наведе глава и тихо каза:

— Един тиган сос.

— Форни, голяма си баба.

— Навън е страшен студ, Новали.

— По това няма спор.

— Щом Америкъс е решила да оправя света, предполагам, че трябва да й се помага от време на време.

— Да не би да си запазил малко от соса и за мен?

— Америкъс не ми разреши. Каза, че нямало да стигне за тях. Но направих за теб пиле фрикасе.

— Добре. Умирам от глад. — Тя вдигна от масичката някаква брошура.

— Какво е това?

— Бени Гудлък я остави за теб. Информацията за храста орлови нокти.

— Каза ли дали баща му го е поръчал?

— Не.

— А спомена ли нещо за глога? Или колко ще струва да…

— Новали, за Бени това би било адски много приказки. Знаеш, че хич не си пада по говоренето.

— Защо? Той говори, Форни.

— С теб, но не и с мен.

Иззвъня телефонът и Форни го посочи с пръст.

— Сигурно е пак господин Спрок. Готов е да тръгне да те спасява.

Тя вдигна слушалката и издърпа шнура, за да не трябва да се отдалечава от огъня.

— Ало?

— Новали? — Гласът на Лекси бе доста тих. — Гледаш ли телевизия?

— Не. Току-що се прибрах.

— Не чу ли новината?

— Каква новина?

— За Сам Уолтън?

— За господин Сам?

— Мъртъв е, Новали. Сам Уолтън е починал.

 

 

Работеше по постъпленията, когато от уредбата се чу глас:

— Внимание, клиенти и служители на „Уол-Март…“

Жената пред щанда за услуги миришеше на ряпа и бе облечена с палто от изкуствена кожа, закопчано накриво. Тя извади от книжната торба една памучна блуза и я сложи пред Новали.

— Не съм я обличала, защото е много малка.

Някога блузата може би е била бяла, но с времето бе посивяла. Под мишниците имаше петна, деколтето бе раздърпано.

… защото Сам Уолтън спечели уважението…

— Ще стане на някоя жена с малки гърди, но аз не съм от тях.

Новали обърна блузата наопаки — търсеше някакъв етикет, но явно липсваше.

— Върнете ми парите, защото имам прекалено много блузи. Приятелят ми казва, ме заемам целия гардероб с моите дрехи.

… за минута мълчание в памет на господин Сам.

— Дала съм деветнайсет и деветдесет и пет, плюс данъка.

Новали сведе глава и затвори очи.

— Слушай, децата ми чакат в колата. Трябва да ги закарам при сестра си и да бъда на работа в два.

— Долината на сянката на смъртта — промълви.

— Ей, чу ли ме? Много бързам.

— Доброта и милост ще ме следват през целия ми живот. И ще остана в Божия дом за вечни времена.