Били Лец
Аз и дъщеря ми (4)

Четвърта глава

Новали почти не помръдна, когато иззвъня първият будилник, но когато се чу вторият, се обърна по гръб и се изтегна в спалния чувал — бавно и протяжно като гъсеница, свита в какавидата си. Третото иззвъняване, един пронизителен сигнал, я накара да изпълзи от чувала и да се дотътри до щанда за часовници. Винаги курдисваше три будилника — боеше се да не би първият пристигнал служител да я открие, докато още спи — Златокоска, само че без нейните мечки.

В началото нямаше нужда от будилници. Тогава успяваше да дремне само за няколко минути. Странните шумове непрекъснато я стряскаха. Тя стоеше скована от страх и сенките на чайниците и ловджийските жилетки се превръщаха в чудовища. Но като привикна към сградата, тъмнината и острите метални звуци вече й станаха познати и започна да заспива по-дълбоко.

Нави спалния чувал и го мушна зад другите чували на долния рафт на щанда. Когато се изправи, я прониза силна болка в кръста, обаче тя разтърка мястото и пое към тоалетната в задната част на магазина.

Наплиска лицето си със студена вода, после си изми зъбите. Когато свали нощницата си, се изправи на пръсти, за да види корема си в огледалото. Кожата й бе толкова опъната, че имаше цвят на разредено мляко. Погали с пръсти пъпа си и се замисли за бебето, свързано отвътре с него. Въобрази си, че то може би усеща допира й и сигурно дори протяга ръчички към нея.

Шумът на боклукчийската кола зад магазина я върна в действителността. Изми се и се изсуши с книжни кърпи, после бързо се облече в синия гащеризон, който бе взела от щанда за бременни. С него сменяше широката рокля, с която бе в деня на пристигането си. Переше и двете дрехи в неделя вечер, защото магазинът се затваряше по-рано и имаше няколко часа повече за съхнене.

Решеше косата си, когато се хлопна задната врата. С разтуптяно сърце набута нещата си в плажната чанта и изгаси лампата.

„Глупачка, глупачка, глупачка!“ — прошепна си тя, ядосана, че някой бе дошъл толкова рано. Изчака стъпките да заглъхнат по пластмасовите плочки към предната част и безшумно се измъкна от тоалетната. Зави зад ъгъла и се вмъкна в скривалището си — килера, в който се намираше бойлерът за топла вода. Затаи дъх и затвори вратата зад себе си.

Това време й беше най-противното… Когато се криеше, преди да се отвори магазинът и след затварянето му. В задушния тесен килер не се побираше нито стол, нито табуретка и тя трябваше да стои права, притисната между вратата и бойлера. И колкото повече наедряваше, толкова по-тясно ставаше мястото.

Бе търсила други скривалища, но те не й изглеждаха толкова сигурни. През първите седмици се бе катерила по някаква разкривена стълба към една дупка на тавана, но от височината й се виеше свят. После си разчисти място в склада, като пренареди големи кашони с възглавници. Няколко дни по-късно обаче един снабдител, който правеше инвентаризация, приближи на сантиметри от нея. Добре, че в този момент някой отпред го извика. Тогава именно откри килера с бойлера за гореща вода.

Обикновено се криеше около час сутрин или малко по-малко, в случай че всички пристигнеха навреме. Броеше ги като влизаха — осемнайсет души в сутрешната смяна. Понякога я заблуждаваха — идваха по двама или трима наведнъж. Една сутрин седя скрита повече от два часа, чакайки да се появи един закъснял служител.

Стомахът й изкурка толкова силно, че се изплаши да не би някой отвън да чуе. Мечтаеше за бисквити и сок, но щеше да се задоволи със сухари и фъстъчено масло от чантата си. След като прекара няколко дни в магазина, се отказа от големите сандвичи и пепсито. Все още обаче се тревожеше, че не се храни правилно с оглед на бременността.

Когато се увери, че сутрешната смяна е пристигнала, тя открехна леко вратата на килера, огледа склада, измъкна се и бързо прекоси до шкафа с инструментите. Взе кестеновата фиданка, бързо стигна до служебния вход и излезе навън.

Денят вече бе горещ. Докато измине пътя до светофара, косата на врата й се сплъсти от пот, а блузата й се навлажни. Тепърва обаче й предстоеше дългото ходене.

Библиотеката се намираше на главната улица, почти на километър от „Уол-Март“, но Новали щеше да измине няколко пресечки повече, за да избегне разсадника. Не искаше да рискува Бени Гудлък или баща му да я видят как разнася фиданката с още обвит в зебло корен. Нещо повече — не искаше да видят, че бе оставила дръвчето да заболее.

Бе направила всичко възможно да се грижи добре за кестена — поливаше го всяка нощ, изнасяше го навън два-три пъти седмично. Понякога го влачеше в градския парк и го оставяше между големите дъбове, които растяха в прави редици от двете страни на фонтана до входа. От време на време го разхождаше в гористата местност зад Кралския приют и го скриваше в горичката от млади борчета.

Друг път го оставяше в килера за инструменти. Знаеше, че дръвчето има нужда от слънце, обаче в моментите, когато не се чувстваше добре, фиданката й се виждаше доста тежка и обемиста — нямаше сили да се оправя и с нея. Освен това бременно момиче, изнасящо фиданка от „Уол-Март“ всеки ден, неизбежно щеше да привлече нечие внимание.

После кестенът се разболя. Някои от листата пожълтяха, от долната им страна се появиха петна, които приличаха на черен дроб. Стъблото — тънко и извито, бе толкова сухо, че при докосване оставяше по пръстите й слой прах. И въобще не бе порасло, откакто Бени Гудлък й го подари преди четири седмици. Опитваше се да се успокоява, че няма нищо страшно, но истината бе проста — страхуваше се. Ако кестените наистина носят късмет, не можеше да си представи какво й се пише в случай, че оставеше фиданката да умре.

Затова трябваше да отиде до библиотеката и да намери книга за кестените, да разбере как да го спаси.

Искаше й се да попита някого за съвет, някой, който е вещ по дърветата. Нямаше представа към кого да се обърне. Не можеше да отиде у семейство Гудлък, защото щяха да разберат, че фиданката още не е засадена. Бе търсила в телефонния указател друг разсадник, но в града имаше само един — този на Гудлък.

В магазина чете една книга за растенията и дърветата и научи кога се засаждат цинии, къде се сеят теменужки и как — маргарити. Само за нейното кестенче не пишеше и ред.

Тогава се сети за библиотеката — двуетажна тухлена сграда с ограда от ковано желязо, градина, засята с дебела Мара, календула и попадийно цвете — имена, познати й от книгата за цветята. На път за парка често беше минавала край библиотеката, но никога не й бе хрумвало да влезе.

Новали неочаквано почувства тъпа болка между плешките си. Кестенът, макар й лек, натежа в ръцете й, сякаш мъкнеше десетки килограми. Премести го от едната ръка в другата, изчака по няколко зелени светофара на всяка пресечка, оставяйки дървото на тротоара до себе си.

Накрая реши да се отбие в едно кафене с табела „Фурната на баба“ и да помоли за чаша вода. Келнерката миришеше на моден парфюм и пържен лук. Явно не се зарадва на клиентката си, тъй като бе заета със закуските.

Докато пиеше водата, Новали прегледа менюто, сякаш имаше намерение да поръча нещо. Откакто живееше в „Уол-Март“, бе изяла толкова много консерви от моркови и грах — неподправени и студени, направо от кутиите, че при мисълта за сандвич със сирене и пържени картофи устата й се напълни със слюнки.

Пред кафенето изпищя полицейска сирена и тя подскочи. Погледна навън и видя, че тротоарът е пълен с хора. По улицата пълзеше кола с включени светлини.

— Ей, Дули — провикна се келнерката към кухнята, — парадът започва.

Наля кафе на една жена, седнала на края на бара.

— Нашият готвач — обясни и махна към кухнята, — хлапето му е барабанист в оркестъра.

Новали допи водата, излезе навън и застана зад две момиченца на бордюра. Камион с ниска каросерия, украсен с червена, бяла и синя разтегателна хартия, бавно се движеше по средата на улицата. На вратите имаше закачени знаменца с изписано върху тях „Дни на Запада“. На платформата възрастен мъж в бял костюм свиреше на цигулка.

После се чу духовият оркестър, който навлизаше в главната улица. Момчета и момичета в сини униформи се движеха в криви редици след осемте мажоретки, а техните копчета блестяха на слънчевата светлина. Новали гледаше как вдигат високо крака, как палките им се движат, как спират с плоски кореми и изпъкнали гърди. Бяха момичета с лъскави коси и лунички, с широки усмивки и трапчинки по бузите, с яркочервени устни, блеснали очи и твърде млади лица. Бяха момичета, които получават загара си в домашни солариуми и изрязват сърца от червена хартия за Свети Валентин. Момичета, които подреждат снимките си по години, завръщат се у дома с овации. Закусват овесени ядки, а малките им сестрички взимат на заем гримовете и пуловерите им. Момичета на възрастта на Новали… спасени от ужаса да се чувстват толкова стари, колкото се чувстваше тя.