Били Лец
Аз и дъщеря ми (24)

Двадесет и четвърта глава

Хенри и Леона бяха погребани три дни след тайфуна. Бяха намерили смъртта си прегърнати в килера на Леона. Някои мислеха, че решението да влязат там заедно вероятно е било единственото постигнато без спор в продължение на четирийсет години. Но не беше така. Поставиха ги в два съседни гроба — току-що ги бяха купили на двайсет и петата годишнина от своята сватба.

Тяхното бе първо… Последваха още погребения, и то много скоро. Едно семейство от Мълдроу — майка, баща и две деца, загинали в колата, докато се опитвали да избягат от тайфуна. Три момчета — убити в спортната зала на Първа методистка църква — играели пинг-понг. Сестра Хъзбанд трябваше да бъде погребана последна в една дъждовна утрин на гробището „Рай“, намиращо се на север от града.

Беше я открил Форни. Измъкнал я от смачкания фургон, който тайфунът бе изхвърлил на улицата, нагънат като акордеон. Била още жива, но не за дълго. Сърцето й спряло веднъж по пътя за болницата и после й спешното отделение. След операцията в продължение на пет дни я поддържаха с апарати.

Новали не напусна стаята й, докато всичко не свърши.

Тя влизаше в интензивното за по десет минути на всеки два часа, но от време на време успяваше да остане и по-дълго. Лекси Куп бе близка с една от сестрите в отделението и Новали можеше да остава малко повече при сестра Хъзбанд.

През първите дни ходеше в болницата заедно с господин Спрок. Главната сестра им обясни, че пациенти в кома реагират до известна степен на онова, което става около тях.

— Затова е важно да я докосвате, да държите ръката й, да я галите по косата.

Господин Спрок кимна и повтори:

— Да я галим по косата…

— И й говорете. Говорете й за щастливото време, което сте прекарвали заедно. Разказвайте й смешни истории. Смейте се, ако можете.

— Смейте се… — повтори той.

— Да. Смятате ли, че бихте могли?

— Не знам — отвърна Новали. — Но ще опитаме.

Господин Спрок наистина положи усилия. Отиваше в болницата с готов виц, репетиран с Новали. Или се приготвяше да чете любимия комикс на сестра Хъзбанд.

Но щом се изправеше до нея, щом видеше смазаното й тяло и плетеницата от тръбички, чуеше ли шума на апарата за изкуствено дишане и хриптящия в дробовете й дъх, той започваше да плаче и се налагаше да го изведат. Най-сетне престана да влиза в стаята. Седеше в коридора и чакаше.

Новали бързо се научи как да потиска желанието да плаче, да крещи… Желанието да изтръгне всички тръби, да вземе сестрата в прегръдките си и да я занесе вкъщи.

— Америкъс каза, че едно от малките котенца в плевнята на Моузис било прогледнало. Жълтото, онова, което нарече Маслена бучица. Заръча ми да ти кажа, че ти беше права. Когато котенцето отваря очи, първото нещо, което вижда, е майка си.

Научи се как да се абстрахира от звуците и миризмите на живота и смъртта — почти си представяше, че заедно със сестра Хъзбанд пазаруват, садят рози в градината или седят в кухнята и чакат да се свари кафето.

— Току-що говорих със Съртън по телефона. Каза ми, че нашата Америкъс вече била половин доктор.

Форни й купил подарък — докторска чанта. Съртън й ушила бяла престилка с избродиран надпис „Доктор Нейшън“. Моузис сложил табелка на нейната врата и тя е вече истинска лекарка. А Съртън каза, че лекувала всяко нещо, което се движи — Моузис, пилета, кучета. А от днес — и крави. — Новали се усмихна и оправи чаршафа на гърдите на сестрата. — Моузис я завел днес в плевнята и докато доял кравата, играела на доктор. Клечала до тяхната стара Холстейн, дето детето я кръсти Поли. — Взе кърпичка от шкафчето и избърса слюнката от ъгъла на устата й. — Америкъс се суетяла край нея, казвала й да стои мирно, да диша дълбоко. После, когато преслушвала със стетоскопа вимето й, поклатила глава и рекла: „Поли, трябва да минеш на диета, защото циците ти са много големи.“

Новали се засмя, преструвайки се, че и сестрата се смее. Понякога толкова се увличаше, че наистина й се привиждаше как сестрата се усмихва.

… домът ти дава това, което никое друго място не може да ти даде… твоята история… домът е там, където започва тя…

Или как пее:

Горе главата, братко, излез навън.

Всичко полека-лека ще разберем.

Или как държи ръката й, докато изрича молитвата си:

Молим за прошка, Господи, за прегрешението, което отново извършихме с господин Спрок.

Това бяха най-трудните мигове — Новали се владееше с голямо усилие. Дойде краят, изключиха апаратите — сестра Хъзбанд бе мъртва. Тя взе жълтата й рокля и часовника „Таймекс“, сложи ги в една хартиена торба и си тръгна.

След погребението отиде при Моузис и Съртън в една стая с дървени стени и пухено легло с меки жълти чаршафи. Спа цели осемнайсет часа. Щеше да спи още, ако в два часа на следващия ден в стаята на пръсти не бе влязла Америкъс с малка черна чанта в ръка.

— Здрасти, съкровище — каза Новали.

— Леля Съртън каза, че мама спи.

— Просто те чаках да влезеш и да ме целунеш.

Детето вдигна ръце и тя я сложи на леглото. Целунаха се, после Америкъс се зае с чантата.

— Какво е това там?

— Докторска чанта — Америкъс извади инструментите — пластмасов стетоскоп и дървена шпатула. — Мама е болна.

Тя успя да закачи слушалките на бузките си и започна да преслушва Новали.

— Какво ми има, докторе?

— Чичо Моузис каза, че сърцето на мама е разбито.

Младата жена неусетно се усмихна, докато детето съсредоточено я преглеждаше. След като натисна езика й с дървената лъжичка, дълбокомислено кимна, прибра инструментите в чантата и извади пакетче бонбони, подаде й два.

— Вземи ги и ще се оправиш.

— Какво е това, доктор Нейшън?

— Биотици. — Пъхна единия бонбон в устата на майка си, а тя лапна другия. — Аз също имам разбито сърце.

През следващата седмица Новали преживяваше последствията на разбитото сърце.

Дочуваше насън виковете, носещи се от смачканите къщи и нагънатите фургони. Голи жици съскаха в изпокършените клони на дърветата, изникваха осветени от фарове котки, забити на разцепени оградни колове, и обезглавени пилета, нападали по стълбите към зимника.

Когато беше будна, се опитваше да запълни с нещо часовете до заспиването. Нищо не можеше да я накара отново да се почувства пълноценна. Ядеше, но храната нямаше никакъв вкус. Ако четеше, не можеше да си спомни прочетеното. Ако почиваше, не можеше да се отърве от умората.

Близките й искаха да й помогнат. Форни идваше всяка вечер и й носеше някаква книга. Лекси звънеше по два пъти да я кани на вечеря. Моузис оставяше апарата си на кухненската маса, където тя сигурно щеше да го види. Америкъс продължаваше да я лекува;. Само Съртън нищо не й предлагаше — тя знаеше, че болката не може да бъде облекчена нито с книги, нито с фотография, нито с храна. Дори и с любов…

Телефонът на семейство Уайткотън сякаш никога не спря да звъни. Господин Спрок се обаждаше два-три пъти на ден, но всеки път, когато се опитваше да спомене името на сестра Хъзбанд, се разплакваше. Госпожа Ортиз позвъни, за да съобщи, че са успели да спасят някои неща от фургона, преди да го отнесат хората от чистотата.

Дикси Мълинс звъня два пъти да сподели, че била говорила с мъртвия си съпруг и в думите му съвсем бегло се споменавала и сестра Хъзбанд.

Отначало се опитваше да говори с всеки, които й се обаждаше. Приемаше съболезнованията, изслушваше съветите, смееше се и плачеше с тях, споделяше техните спомени и болки. Но нейното страдание й стигаше и тя постепенно започна да измисля как да избягва телефона. Чуеше ли го да звъни, се скриваше някъде отвън или влизаше в банята, захващаше се да мие чинии, да пере или да къпе детето.

Сякаш целият град знаеше къде е. Затова Съртън започна да измисля „сладки лъжи“ и да записва на малки розови листчета съобщенията. Неизползваният пепелник до телефона скоро се напълни с тях. Директорът на погребалния дом се обади за нещо недоуредено. По същия повод звъня и една жена от гробището „Рай“. Обадиха се от цветарския магазин, за да питат къде живее семейство Уайткотън, от електрическата компания — искаха да оправят тока. От службата за социално осигуряване питаха кога ще получат последния чек за осигуровка, платен от сестра Хъзбанд, а чиновничката от болницата се интересуваше къде да изпрати сметката.

Някои от хората, които се обаждаха, бяха напълно непознати — жена на име Грейс, някакво момче Тед, един адвокат Рей звъня два пъти. Предполагаше, че са членове на Анонимни алкохолици, защото всички започваха разговора по един и същи начин — „Здравейте, казвам се Грейс… Здравейте, казвам се Тед… Здравейте, казвам се Рей.“

Обадиха се няколко продавачки от „Уол-Март“ — тревожеха се за работните си места. От тайфуна магазинът фактически бе разрушен. Почти целият покрив бе отнесен, имаше паднали стени, складът бе унищожен. Стоките бяха разпилени из целия град.

Никой не знаеше със сигурност какво става, но всеки бе дочул нещо. До Снукс Ланкастър било стигнало, че Сам Уолтън щял да дойде в града да оцени лично разрушенията и загубите. Бети Тенкилър твърдеше, че служителите в магазина щели да получат застрахователни премии. А Ралф Скогинс — че „Уол-Март“ възнамерявал да откупи оградата на стария арсенал на националната гвардия, да я преустрои и да открие отново магазина след около месец.

Никой обаче не можа да предвиди онова, което наистина се случи.

— Има добри и лоши новини — изрече Реджи Луис.

— С кои искаш да започна?

Изпитваше желание единствено да затвори телефона, но каза:

— Започни от лошите.

— Добре. „Уол-Март“ няма да възстановяват магазина. Оттеглят се.

— Какво?!

— Разбрах го от главния офис. Една жена от шефското тяло в Бентънвил ми позвъни преди по-малко от час.

— Не, това е невъзможно.

— Магазинът трябвало да се построи наново. От основи. Двама техни инженери оглеждали развалините в продължение на три дни и казали, че няма друг начин. Конструкцията е силно увредена. „Уол-Март“ се оттеглят.

— Ако имаш добра новина, давай…

— Имам. Решили са да правят голям търговски център в Потоу.

— В Потоу?!

— Една от онези огромни сгради. Не знам точно — с площ стотици хиляди квадратни метра. С бакалия, аптека, оптика, сладкарница. Страхотия. С над петдесет каси.

— Твърдиш, че това е добрата новина?

— Така е. Слушай. Ще ни осигурят работни места там.

— Реджи, Потоу е на сто километра от тук.

— Сто и осем. Но поемат разноските по преместването и ще плащат половин заплата, докато центърът се построи и открие.

— Трябва ли да се местим в Потоу?

— Далече е, за да се пътува всеки ден.

— Но моят дом е тук. Просто не мога да се преместя.

— Ако държиш да работиш в „Уол-Март“, ще го направиш.

Новината за закриването на магазина бе последвана от нови обаждания и след час Форни обикаляше дневната със същата възбуда като в деня, когато го видя за пръв път в библиотеката. Крачеше напрегнато от камината към прозореца, при това толкова устремно, сякаш възнамеряваше да мине през него. В последния момент се обръщаше и тръгваше към бюфета на Съртън, където колекцията й от миниатюрни порцеланови котки се тресеше при всяка негова стъпка.

— Какво друго мога да направя, Форни?

— Какво ли? Намери си друга работа. Тук има места.

— Точно така. — Тя взе вестника — вече беше отворен на страницата с обявите за работа. — Шофьори за преместване на къщи фургони — започна да чете. — Гледачка за болен мъж, предлага квартира. Добър доход от продажби на широко рекламиран продукт.

— Хората намират хубава работа и тук.

— Как? — Подаде му вестника. — Покажи ми я.

— Новали…

— Да не мислиш, че ми се заминава? Тук е моят дом, Форни. Хората, които обичам, живеят в този град.

— Да!

— Но работата ми е в „Уол-Март“. С добро заплащане. С платен отпуск по болест, със застраховка за Америкъс.

— Можеш да живееш при мен! — Той се изчерви. — И сестра ми — добави бързо. — В библиотеката.

— Форни — поклати глава тя.

— Знам, че това не е най-доброто решение, нито най-хубавото място за Америкъс, но ще измислим нещо. Може би…

— Форни, въпросът не е къде ще живея. Моузис и Съртън ме поканиха да остана при тях…

— Тогава…

— Не мога да постъпя така.

— Защо?

— От седемгодишна все някъде ме приютяват, Форни. Не бих го понесла отново.

— Новали, желанието ми е… Искам теб, теб и Америкъс… — Разпери ръце като магьосник, но от тях не изскочи нито гълъб, нито букет, нито бял заек.

Същата вечер господин Ортиз докара набързо събраните вещи от фургона — малко пари, няколко снимки, една керамична ваза и Библията на сестра Хъзбанд.

През нощта, след като не можа да заспи, Новали запали лампата и взе Библията от нощното шкафче. Обърна няколко страници и стигна до листа, където имаше написани имена и дати с различни почерци: някои — старомодни с много заврънкулки, други — с ясни, печатни букви, изписани от внимателна и обиграна ръка.

Прочете имената, датите на раждане и смърт — на майката и бащата на сестра Хъзбанд, на брат й, който бе починал като бебе, на друг брат — умрял на четиринайсет, на две лели, един чичо, няколко братовчеди и последния й брат — брат Хъзбанд, който бе починал през 1978.

Последното вписване бе направено от сестра Хъзбанд четири години по-рано.

„Америкъс Нейшън, родена на 14 май 1987“

Новали извади писалка от чантата си.

Ти ще умреш, но името ти не. То ще бъде записано в нечия Библия…

Постави книгата в скута си.

Разбери, всяко име има своя история. Тази история ще продължи да съществува дори когато вече не си между живите.

И написа:

„Телма Айдийн Хъзбанд, родена на 9 октомври 1922 г., починала на 6 май 1991 г.“

Когато свърши, затвори Библията. И в този миг разбра, че най-после е време да заплаче.