Били Лец
Аз и дъщеря ми (36)

Тридесет и шеста глава

Малкият болничен параклис не бе предвиден за венчавки. Петте къси реда столове може би бяха достатъчни да поберат някое опечалено семейство, а помещението — скърбящи съученици или приятели. Новали можеше да си представи такива мълчаливи събирания в ранните часове на не едно мъчително утро, но параклисът беше тесен за радостта на сватбено тържество.

На предната редица се бутаха седем хихикащи деца. На останалите седяха усмихнати възрастни хора. Няколко сестри, доктори и помощници в униформи, излезли от работа, се бяха сместили тук-там или стърчаха прави в дъното, готови да си тръгнат веднага, ако ги повикат по спешност.

Болничният свещеник, приятен на вид човек с боядисана кафяво–червена коса, чакаше в края на пътеката с гръб към цветния прозорец. До едната му ръка стоеше младоженецът — Лион Йодър, засмян и със зачервено лице.

Вратата се отвори, всички станаха на крака и отправиха поглед към Лекси, която влезе и пое по пътеката. Беше облечена във втален костюм с цвят на златник. Носеше букет от седем бели рози, по една за всяко от нейните пет и Лионовите две деца. Всички те бяха застанали точно пред олтара. Брумит държеше за ръка едно дребно четиригодишно дете, близнаците — едва проходило бебе, а Полийн приглаждаше косата на най-малкото си братче.

Новали донагласи апарата и започна да снима. Лекси стигна средата на пътеката и се усмихна ослепително на Лион — мъжа, който предстоеше да й стане съпруг.

Бяха се запознали след тръгването и отново на работа в болницата. Добри сестри не се намираха лесно, затова не й бе трудно да се върне на старото си място.

Той също работеше като помощник почти от шест години. Но имаше завършено медицинско училище и бе постъпил в главната районна болница като специализант по педиатрия.

Покани Лекси на среща един ден, докато се хранеха в болничното кафене. Въпреки че тя отказа, той не се разколеба.

— Разбира се, изглежда доста мил — сподели после тя с Новали. — Но така беше и с Роджър Брискоу.

Няколко седмици по-късно все пак се съгласи да излезе с него и Лион я заведе на риболов, заедно с нейните и неговите деца.

— Бяхме девет души — каза Лекси. — Истински цирк, Новали. Някои от децата имаха червеи в косите. Кукичките хвърчаха из въздуха. Сандвичите бяха пълни с мравки. А малката дъщеря на Лион Керъл Ан пусна дребните рибки обратно в езерото.

— Приятно ли прекара?

— Чудесно. Брумит хвана костур. Лион каза, че тежал кило и половина. Момчето умря от удоволствие. Разбира се, не го показваше. Цял ден мрънкаше, че не иска да дойде с нас, и се държа ужасно. Докато не хвана рибата.

— Е, харесва ли ти той?

— Лион ли? Разбира се.

— Имам чувството, че и двамата сте налапали въдицата. Че вие всички…

— Не! Не е мой тип. Не че не е приятен човек и прочее, но липсва искра. Не става.

„Скъпи приятели, днес сме се събрали, за да свържем този мъж и тази жена в свещен брачен съюз.“

— Опитах се да ти се обадя много пъти, но теб все те няма.

— Да, знам. Лион ни заведе на боулинг миналата събота, а във вторник ходихме да играем миниголф. Ако не остана вкъщи да изпера прането, децата ми ще почнат да ходят без бельо.

— Къде беше снощи? Минах покрай вас в осем часа. Исках да заведем децата на сладолед.

— Ходихме с Лион и неговите деца в центъра да пазаруваме. Трябваше да купи на малкото момче пижами. Аз пък взех на Полийн една блуза. Тогава стана нещо много странно… Докато пазарувахме, аз сложих на главата си неговата смешна шапка. Тя е черна на пъстри цветчета. И какво мислиш? Въртя я аз на главата си и се правя на шут, а Лион ми казва, че съм хубава. Докосна устната ми и клепача и ми казва, че съм хубава. Представяш ли си?

„Защото бракът е даден от Бога и се гради на основата на вярност и уважение.“

— Вчера, като казах на Лион, че Брумит пак се е бил в училище, той реши да дойде с мен на срещата с психолога.

— Защо трябваше да ходиш на нея?

— Викат му среща за дисциплината. Помниш ли, когато Брумит бе написал на стената в тоалетната „Лари Дилс целуна козата“?

— Да.

— Е, тогава пак ме викаха на такава среща. Говориха главно за „стила на поведение“ на Брумит и за „неспособността му да владее чувствата си“.

— Той вече е по-добре.

— Да. По-лесно се разбираме. Лион ще го води при един свой приятел, който има спортна школа за карате. Казва, че бойните изкуства помагат не само за самозащита. Чрез тях човек се учел на самообладание и контрол.

— Имам чувството, че и аз имам нужда от такова нещо.

— Аз също. Толкова се ядосах днес на работа, че щях да набия една сестра от кардиологичното отделение. Разляла чаша кафе на бюрото си и иска аз да го изчистя. Държи се, като че ли съм й слугиня. Ще взема да послушам Лион и някой ден ще постъпя в сестринското училище.

— О, Лекси, наистина защо не. Ще имаш полза.

— Ако ми се отвори възможност, може и да го направя. Обадих ти се по две причини. Брумит и Лион хванаха цял леген кротушки в сряда следобед и ще ни гощават с пържена риба довечера. Искаме да дойдете и вие с Америкъс.

— Какво да донеса?

— Нищо. Просто ела веднага след работа. А сега второто нещо. Ще ми услужиш ли със сламената си шапка?

— Разбира се.

— В събота цял ден ще бъда на открито, а знаеш как изгарям. Лион ще ни води в Арлингтън на мач. Представяш ли си какво ще бъде? Седем хлапета на стадиона с мексикански питки, хотдог и…

„Ти, Лекси, вземаш ли за свой законен съпруг този мъж? За да го обичаш и да се грижиш…“

— Влюбена съм, влюбена съм, влюбена съм! — Лекси нахълта в кухнята и завъртя Новали.

— Леле… — възкликна тя и се стовари на един стол.

— Лекси, знаеш ли колко е часът? Още не съм пила дори кафе.

— Чу ли какво ти казах? Влюбена съм, Новали!

— Защо е толкова рано и в кого си влюбена?

— Лион! Влюбена съм и Лион Йодър! При това не съм спала с него!

— Нали казваше, че не те привличал.

— Забрави какво съм казвала. Задраскай го и край.

— Лекси, какво всъщност става?

— Няма да ми повярваш, като чуеш. Няма да ми повярваш.

— Опитай де.

— Добре. Чуй. Дъщерята на Лион, Каръл Ли, не е негова дъщеря.

— Това ми звучи като пълна глупост.

— Коуди му е син, но Каръл Ан не е негова дъщеря.

— И затова ли си влюбена?

— Нека ти разкажа как я е взел.

— Лекси, хайде да пием кафе. Мисля, че на теб ти е по-нужно, отколкото на мен.

— Преди три години Лион се запознал с жена на име Максийн. Казва й Макс. Тя имала дъщеричка, Каръл Ан. Двете отишли да живеят с Лион. Слушаш ли ме?

Новали кимна и потърка очи с обратното на ръцете си.

— Добре. Макс забременява от Лион и се ражда Коуди. И така те имат две деца. Нейната Каръл Ан и техния Коуди. Нали така?

— Така.

— Когато Коуди е само на няколко месеца, Макс решава да го напусне. Заминава за Мексико. Точно така. Приключва връзката с Лион и повече не желае неговото дете Коуди, нито своята Каръл Ан до момента, в който разбира, че Лион я иска. Той твърди, че се бои за момиченцето, ако то отиде с майка си в Мексико, защото вече е наясно що за майка с тя. Когато Макс разбира, че Лион иска да задържи момичето, решава да се пазари. И сега идва най-интересното! Лион имал лъскава червена кола „Камаро“. Макс много я харесвала. И заменила детето срещу колата.

— Какво?

— Да! Заменила детето за една кола.

— Лекси!

— Лион повече не видял нито Макс, нито червеното камаро.

— Страхотна история.

— Новали, когато той ми я разправи, почувствах, че Лион Йодър е страхотен човек — очите й се напълниха със сълзи, но тя се усмихна. — И тогава разбрах, че съм влюбена.

„Обявявам ви за съпруг и съпруга.“