Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (9)

7.

Върна се в Рейшено и прекара остатъка от деня и нощта в Пайербах, в дома на стареца с каруцата, чиято покана отначало Реб бе отклонил. И за пръв път от четири години, откакто потегли за Лвов с майка си и сестрите си, спа в истинско легло и се храни на маса, заобиколена от семейство. Старецът се казваше Донлер, трима от внуците му бяха взети в немската армия, двама съвсем официално вече бяха обявени за мъртви, а за третия нямаше никакво известие. Реб разказа на Донлер за децата при Ема Дониц и го помоли да ги наглежда.

Направи грешка, като пак мина през Виена. Не за да броди отново около чешкото министерство, нито пък да влезе още веднъж в къщата. Но зададе много въпроси за Енке.

Напразно. Името не говореше нищо на никого, сякаш Ема Дониц си го беше измислила.

Всъщност фактът, че бе научил името й, показваше, че е постигнал напредък. А също и любопитството, което прояви за точните обстоятелства около смъртта на Антон Хинтерсеер (прегазения от военен камион старец с побелели коси), който бе служил на Климродови повече от петдесет години. За когото Реб Климрод мислеше, че чисто и просто е бил убит от Енке.

„Високият, рус и много красив“ мъж в униформа на висш офицер или генерал от СС, описан от Ема Дониц, очевидно беше Ерих Щайер.

А Щайер, както и Енке виждаха в разследването на Реб Климрод сигнал, че започва да се приближава до ужасяващата истина.

 

 

Замъкът Хартхайм се намира на пътя покрай Дунав, като се върви от Линц към Пасау в Германия. Мястото се нарича Алковен: малко и много спокойно селце, като стотици други в Горна Австрия. Разстоянието от Алковен до Линц е някакви си петнадесетина километра в югозападна посока, докато Маутхаузен се намира на изток от Линц.

Замъкът е голяма постройка в ренесансов стил, с множество слепи прозорци и точно в германския стил на император Максимилиан — тежка и злокобна. Обширният двор, заобиколен с доста красиви колонади, не успява да смекчи зловещото впечатление от цялото място, над което се издигаха четири кули.

— Това е санаториум — каза със съжаление червенокосият мъж на Реб. — Нещо като болница, ако предпочитате. Ходил съм там два пъти — през 1942 и на следващата година. Имаха цялостно късо съединение и ме извикаха.

Ала вече бързаше да поклати отбранително глава:

— Но не съм видял нищо особено.

Червенокосият мъж държеше ремонтна електроработилница недалеч от „Колоната на Троицата“ в Линц. Той позна Реб Климрод в мига, когато измършавелият му силует се открои на прага. Спомни си за хлапето, което есесовските офицери постоянно мъкнеха след себе си, веднъж дори на каишка като куче, в Маутхаузен, където беше ходил много пъти, но винаги като електротехник. Подобно на всички хора, които са имали по един или друг повод връзка с лагерите, той знаеше, че разследванията вече навлизат в разгара си, ръководени от отдела „Военни престъпления“. (Но той се страхуваше много повече от създадения в Линц Еврейски комитет. Сега евреите бяха ужасно опасни. Вече два пъти бе срещал по улиците на Линц друг бивш лагерник от Маутхаузен, Симон Визентал който впрочем не живееше много далеч от него, на „Ландшрасе“^[1] № 40; с черните си, пронизващо втренчени очи Визентал понякога му внушаваше кошмари, макар и да се смяташе напълно невинен и незаангажиран — бил е само прост електротехник и нищо повече, в какво можеха да го упрекнат?)

А това момче, което влезе и започна да му задава въпроси за Хартхайм, беше евреин; червенокосият мъж отлично си спомняше раираното облекло, върху което жълтото „Е“ беше в центъра на двойния жълто-червен триъгълник.

Именно червенокосият мъж даде на Реб името на Залцбургския фотограф.

 

 

От Виена до Линц той пътува вкопчен за един от онези открити за всички въздушни течения и разнебитени до крайност вагони, които австрийските железници бяха успели да върнат в движение по някои линии. Пристигна в Линц на 30 юни и измина пеша или на военен джип (шофьорите на драго сърце взимаха цивилни стопаджии) петнадесетте километра до Алковен. Пред никого не спомена дали е ходил или не в замъка Хартхайм.

Нито Тарас, нито Сетиниац се осмелиха да му зададат този въпрос.

Реб Михаел Климрод бе първият човек — с изключение, разбира се, на работилите там, — който откри истинската дейност в замъка Хартхайм. И която официално бе разкрита през 1961 година, шестнадесет години по-късно, по една чиста случайност и благодарение намесата на Симон Визентал.

Пристигна в Залцбург на 2 юли през нощта или на 3-ти заранта. Беше изминал повече от шестстотин километра, две трети от които пеш, спеше съвсем малко и където завари (с изключение на престоя у Донлерови в Пайербах), ядеше все по-малко и пак с изключение при Донлер, без да разчита на никакво приятелско присъствие, потънал в отчаяние и убийствена самота, жертва на една-единствена натрапчива мисъл: да узнае къде и как е умрял баща му.

Залцбургския фотограф се казваше Лотар.

 

 

— Няма го — каза жената с късо подстригани посивели коси. — Живее тук, но работи другаде. Но можете да отидете в лабораторията му.

Склони я да му даде адреса — на „Дурхойзер“, покритата улица на Кайгасе, точно зад камбанарийната кула.

— Знаете ли къде е?

— Ще го намеря — отговори Реб.

Тръгна, като се стараеше да не личи, че накуцва. Пресече площада при Стария пазар, който се намираше почти до Хофапотеке, старата аптека със странната фасада на залцбургските принцове архиепископи, и за втори път видя линейката.

Първия път беше на другия бряг на Салзах, в момента, когато напускаше пътя от Линц — забеляза спрялата кола в началото на „Стаатс Брюке“, с предницата към него, с двама мъже на предната седалка, неподвижни, с безизразните лица на подчинени, очакващи заповедта, която ще ги приведе в действие. Линейката беше боядисана в защитен цвят с червен кръст на бял фон и изглеждаше съвсем обикновена. А сега колата се намираше в сърцето на стария Залцбург и нямаше никой на волана. Номерът — същият, както и одрасканата предна броня.

Реб Климрод прекоси площада разсеяно, но изведнъж като че ли стана още по-непохватен, а куцукането му се усили.

Намираше се на двеста и петдесет метра от камбанарийната кула.

 

 

Стигна до нея след двадесет и пет минути.

„Дурхойзер“ беше мрачна и тясна улица; ако повдигнеше ръце над главата си и дори без да се протяга, Реб Климрод можеше да докосне свода й. Продължи още десетина метра и подмина няколко невзрачни магазинчета, преди да забележи доста несръчно боядисаната в бяло с черни букви табела: „К. Х. Лотар — фотограф-художник“. При отварянето на стъклената врата се чу тънкият звън на камбанка. Озова се в ниска стая, със стени и таван от голи камъни. Отстрани се намираха два големи дървени тезгяха, каквито имат търговците на платове, но бяха празни, както и рафтовете отзад. От задната стая се чу глас:

— Тук съм.

В дъното имаше платнена завеса, която закриваше врата. Реб Климрод я повдигна и влезе в съседната стая. Оказа се лице в лице с четирима мъже, единият от които веднага притисна до лявото му слепоочие дулото на пистолет.

— Не мърдай и не викай.

Разпозна двама от мъжете — същите, които седяха на предната седалка във военната линейка. Третият идентифицира по описанието на Ема Дониц в Рейшено: Енке. Четвъртият никога не бе виждал. Попитаха го откъде е минал и защо му е било необходимо толкова време, за да дойде от площада на Стария пазар дотук, след като пеша и дори куцайки, човек можеше да го измине за две-три минути.

Лицето на Реб Климрод се промени невероятно много, както и цялото му държание. Изглеждаше още по-млад за възрастта си, по-крехък и още по-изтощен, ако това изобщо бе възможно. Очите му уплашено се разшириха.

— Бях гладен и се изгубих — отговори той с плачливия глас на дете, което вече не може да се справи с обстоятелствата. И е ужасено от тях.

 

 

Дейвид Сетиниац прие телефонното обаждане от кабинета и от името на Тарас, излязъл, по думите на последния, „да поразузнае“. Обаждането, разбира се, ставаше от някоя военна част, тъй като обществените телефони в Австрия все още не бяха напълно възстановени. По телефона мъжът говореше на някакъв неразбираем език, който Сетиниац предполагаше, че е английски. Но позна акцента и каза:

— Говорете на френски, майоре.

Обясни кой е и защо смята, че може да замести капитан Тарас във всички или почти всички неща. После замълча и започна да слуша с все по-нарастващо изумление това, което му съобщаваше от Залцбург офицерът от френските окупационни части. Всъщност той почти не се замисли и импулсивно изрече първата голяма лъжа в кариерата си, нещо, което щеше да му се случва много рядко в живота.

— Не се лъжете — каза той, — момчето е по-голямо и много по-опитно, отколкото изглежда. Доверете му се за всичко, то работи за ОСС^[2] и е един от техните най-добри агенти. Изпълнете всичко точно, което иска от вас, ако обичате.

И едва след като затвори, той си зададе наистина важните въпроси: за собствената си мотивировка, поради която извърши тази магария, за това, какво би могъл да каже на Тарас, за да оправдае огромната си лъжа, и за поредното необичайно — и опасно — положение, в което се намираше младият Климрод.

 

 

Четвъртият мъж беше просто Карл-Хайнц Лотар. Дебел червендалест човек, доста висок и както често се случва — с малки, почти женски ръце. Въпреки хладината под каменния свод той се потеше обилно и потръпваше от страх.

От есента на 1940 до края на март 1945 година двама австрийски фотографи бяха работили в замъка Хартхайм. Единият все още е жив, сега живее в Линц, и Визентал в спомените си го нарича Бруно Брукнер.

Другият се казваше Карл-Хайнц Лотар. Неговата дейност започна в средата на октомври 1940. Беше на четиридесет и седем години. Gauleiting в Линц го извика и се осведоми дали може да извърши „известна специална фотографска работа“, като запази пълна дискретност. Предложиха му триста и четиридесет марки на месец. Той прие, закараха го с кола в замъка Хартхайм, по онова време вече наричан „санаториума“.

Тогава директор на болничното заведение беше капитан Вирт, който заради изключителната си работа в Хартхайм скоро пое цялостното управление на лагерите Белзек, Собибор и Треблинка в Полша. По-късно го наследи Франц Стангл — като директор на Хартхайм и Треблинка. Специалната медицинска администрация на „санаториума“ ръководеше доктор Рудолф Лохауер^[3] от Линц с помощника си доктор Георг Рено^[4].

Вирт обясни на Лотар какъв вид работа се изисква от него: да се направят възможно най-прецизни снимки на болните, върху които лекарите в Хартхайм извършваха по тридесет или четиридесет опита дневно. Опитите трябваше да установят най-ефикасните средства за убиване на хора и да създадат в тази област индустриална технология, като същевременно изготвят научна таблица за степените на мъчения, които може да понесе човешкото тяло, преди да издъхне.

От Лотар се искаше да фотографира и филмира мозъците на пациентите, мозъците, които щяха предварително да оголят, като премахнат горната част на черепа, за да може евентуално да се регистрират видимите изменения в момента на смъртта.

Това беше главната му задача в Хартхайм, но имаше и друга, не по-малко важна: замъкът всъщност беше училище и център за подготовка на „студенти“, които след приключване на стажа си можеха да бъдат назначени в различни концентрационни лагери, замислени от Хитлер по време на конференцията във Ванзее през януари 1941 година (но осъществени преди тази дата). Впрочем Хартхайм не бе единственото заведение от този род^[5].

Работата на Лотар се затрудняваше от факта, че трябваше често да снима през шпионката, когато се изпробваха газове, пък и в началото доста му пречеше миризмата от кремационните пещи. Общо той е трябвало да фотографира най-малко две трети от тридесетте хиляди души, убити в Хартхайм.

Може би само едно нещо го смущаваше — огромната част от тридесетте хиляди пациенти бяха християни, немци, австрийци или чехи, изпратени в Хартхайм било за да влязат в програмата „Vernichtung Leben sunwerten Lebens“ („Унищожаване-На-Живот-Който-Не-Е-Достоен-да-Бъде-Живян“), изработена по поръчка на Хитлер и контролирана от Мартин Борман и която програма предвиждаше изтребването на физически или умствено слаби елементи неизлечимо болни или просто старци, влизащи в категорията на излишните гърла. И нито един евреин между тях — да се умира в Хартхайм, Графенег, Хадамар или Сонещайн бе чест, оказвана единствено на арийци…^[6]

— Но не и баща ти — каза Енке на Реб Климрод. — Баща ти умря в Хартхайм. Това ли е, което толкова много искаше да узнаеш?

— Не ви вярвам — отговори Реб с глух и треперещ глас. — Той е жив.

Енке се усмихна. Може би истинското му име не беше Енке — много рус, дори и веждите му, които се сливаха със светлата кожа, и говореше немски с особената интонация на хората от прибалтийските страни: Естония, Литва или Латвия. Усмихна се и поклати съчувствено глава, подобно на учител, който не е получил очаквания отговор от добър ученик.

— Жив е — повтори Реб още по-убедено. — Вие лъжете.

Имаше вид на малко, обезумяло момче. Като че ли и на ръст се беше смалил. Стоеше полусвлечен до стената, с дулото на люгера, опряно в слепоочието му. Погледът му бързо се местеше от човек на човек, за миг се спря по-дълго върху Лотар, който беше плувнал в пот. Зад Лотар се намираше малко прозорче, зарешетено с две железни пръчки, и прашно стъкло, но все пак се виждаше през него.

— Да свършваме — каза Енке.

— В писмото, което е оставил баща ми…

Реб внезапно млъкна, сякаш разбра, че е казал прекалено много. Безизразните очи на Енке бързо се обърнаха към него.

— Какво писмо?

— Баща ми е жив, знам!

— Какво писмо?

През малкия полукръг на дясното прозорче се виждаха минувачите по улицата — от обувките до коленете, — но шумът от стъпките не се чуваше. Мъжът с високи обуща на парашутист вече бе минал веднъж, появи се отново и от самото положение на краката му се разбираше, че стои с лице ако не към прозорчето, то поне към къщата, където се намираха Реб и четиримата мъже. Реб малодушно наведе глава:

— Оставих го във Виена.

— Къде във Виена?

— Няма да ви кажа.

С тон на вироглаво момче. Енке го гледаше със съмнение. Без да вдига глава или да се обръща, каза на Лотар:

— Можеш ли да намериш снимките на баща му?

Дебелият мъж избърса челото и лицето си с малките женски ръце.

— Да, ако имам датите…

Енке се усмихна на Реб:

— Август 1941. Около двадесети.

Нова усмивка.

— А след това ще ми разкажеш за писмото, малкият.

Лотар клекна до един от шестте сандъка. Отвори го. Вътре грижливо бяха подредени негативи и снимки. Пръстите му пробягаха по етикираните редове. Реб продължаваше да стои с наведена глава. Мълчанието продължаваше.

— 21 август 1941 — каза Лотар.

Чу се шум от разгъване на хартия.

— Климрод ли?

Една твърда ръка сграбчи лицето на Реб и го принуди да вдигне глава. Той обаче не отвори очи, чертите на лицето му бяха ужасяващо свити, но този път без никаква игра.

— Отвори очите, малкият. Нали заради това ходи до Рейшено и дойде от Виена в Залцбург?

Реб протегна ръка и взе снимките. Бяха три, и трите пъти цялото тяло бе снимано през остъклената шпионка.

Видя баща си гол — как влачи атрофираните си крака по пода и с нокти търси опора в цимента. Трите снимки сигурно са били правени през интервал от шестнадесет или двадесет секунди. Демонстрираха прогресивното въздействие на задушаването. На третата, макар и черно-бяла, се виждаше кръвта, потекла от устата му, и парчето език, което изтезаваният сам си беше отхапал.

Ръката, която държеше Реб, се отдръпна. Той падна на колене с опряна на гърдите брада. Много бавно се обърна й опря бузата си о хладния камък на стената.

— Изгорете всичко това — чу се гласът на Енке.

Другите двама мъже — фалшивите санитари — започнаха да разливат бензин върху сандъците, като преди това счупиха катинарите им.

— Скъпи Лотар — много внимателно каза Енке. — Скъпи мой Лотар, значи си искал да си направиш частна колекция?

Изстрелът проехтя почти веднага и улучи Лотар право в устата. Тласъкът, предизвикан от изстреляния в упор 9-милиметров куршум, изхвърли фотографа назад и Лотар падна върху един от вече горящите сандъци.

— Нека заедно изгорят — каза Енке. — А сега да се заемем с теб, малкия. Та разкажи ми за писмото.

Вдигна дулото на люгера и го притисна между очите на Реб. Без съмнение това движение му костваше живота. През стъклата на прозорците хората от военната полиция се заблудиха в намерението на Енке. Откриха огън с автоматични пистолети. Най-малко два залпа разкъсаха Енке в мига, в който жълто-сините пламъци на бензина ярко осветиха мазето. Той се свлече върху Реб, което обясни — освен предполагаемата точност на стрелците — защо Реб остана незасегнат; беше одраскано само дясното му рамо.

Единият от останалите двама мъже се опита да избяга, но бе застрелян на самия праг на остъклената врата с камбанка. Вторият оказа съпротива и хвърли към прозорчето бидона с бензин, който веднага пламна. Скрит от погледите сред гъстия пушек, бълващ от сандъците, той забави с няколко минути влизането на полицаите.

Но нищо не спечели. Приличаше на горяща факла, която полицаите милосърдно довършиха.

Грубо измъкнаха Реб на открито. Намесата на един френски офицер спомогна да му окажат по-голямо внимание. Беше покрит с кръв, обаче не със своята и всъщност — невредим. Но на всичките въпроси, зададени му от французина и неговия австрийски преводач, Реб отговаряше неясно, с почти лишени от смисъл думи, втренчил големите си сиви и отнесени очи.

Когато се представи в залцбургската жандармерия, за да поиска помощ (постъпката, предизвикала телефонното обаждане до Сетиниац), той бе твърдял, че действа по заповед на капитан Тарас от Линц, бе говорил за военнопрестъпниците, чиито следи бил успял да открие. Изборът му на френски офицер в никакъв случай не беше случаен — по това време от трите западни велики сили французите бяха най-ревностни в преследването на Bonzen — знаменити личности — от бившия Трети райх.

Тарас пристигна в Залцбург пет часа след престрелката, решен да прикрие лъжата на Сетиниац в оживен спор с капитан О’Мийра, командващ отдела на ОСС в Линц. Уреди въпроса с присъщото си артистично майсторство. Впрочем самите обстоятелства също му помогнаха — направеното в дома на Карл-Хайнц Лотар разследване показа, че фотографът, при когото не живееше никаква жена, рано сутринта бил отведен от трима непознати мъже, които освен това преровили основно къщата. Несъмнено търсили са съдържанието на изгорелите железни сандъци.

— От какво, по дяволите, се оплаквате? — попита Тарас военните и цивилни полицаи в Залцбург. — Работата е ясна — този Лотар е събрал документи, които милите нам нацисти са желаели, пък било то и само за да ги унищожат. Което впрочем постигат с убиването на Лотар — за по-голяма сигурност. Какво по-просто от това? Дори полицаи, дори военни полицаи, Господи, би трябвало да го разберат. Колкото до младия ни агент, несъмнено е преувеличил указанията за обикновено разследване, които му бях дал. Но трябва да го разберем — майка му и сестрите му са загинали в полски концентрационен лагер, а самият той по чудо е оцелял. Усърдието му е обяснимо. А сега се намира в шоково състояние, това е естествено. Оставете го на мира, ако обичате…

Тарас отведе Реб Климрод в Линц, настани го в болница и реши лично да го разпита. Момчето обаче лежеше изтощено и съвсем затворено в себе си. Физическото му състояние беше тревожно, на границата на издръжливостта, и което беше най-лошото, очите му не излъчваха дивия пламък, впечатлил толкова много Тарас и Сетиниац. В неговото поведение сякаш имаше нещо закъсняло — сякаш бе заболял от лагерния синдром, обикновено засягащ по-голямата част от оцелелите лагерници, които — след първите часове и дни — се чувстваха смазани от безсмислието на един живот, спасен по такъв начин, и изпадаха в апатична депресия.

Дейвид Сетиниац също си спомняше, че два или три пъти бе посещавал младия Климрод в болницата след Залцбург, учуден от интереса, който бе проявявал. Реб продължаваше да мълчи. Сякаш не знаеше нищо за семейството си, за баща си, за хората, които за малко щяха да го убият. Разбира се, не каза нищо и за Ерих Щайер, и за отмъщението, което зрееше у него.

А когато на 7 август 1945 година Реб Климрод изчезна за втори път, двамата американци наистина помислиха, че вече никога няма да видят странното момче със сиви очи.