Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Roi Vert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Пол-Лу Сюлицер. Зеленият крал

Френска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1993

Редактор: Катя Витанова

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-16-0

История

  1. — Добавяне

19.

Според Зби имаше нещо чудодейно в начина, по който Реб се приближи, заговори и спечели младата жена.

Тя се казваше Хестер Коули, около тридесетгодишна — не беше голяма красавица, но с приятно лице, сексапилно тяло и по-важното — от тези нюйоркски жени, които Зби понякога виждаше да минават покрай него, но никога не беше се осмелявал и да мечтае, така както не си представяше, че може да купи Емпайър Стейт Билдинг и да си направи от него апартамент. Първата вечер видя как Реб на двайсетина крачки от будката се отправи към нея и съвсем непринудено я блъсна, така че книжната торба, която носеше в ръцете си на излизане от „Гимбъл“, се скъса и по-голямата част от съдържанието й се разпръсна по 39-а улица. Отначало жената побесня, но много бързо се успокои, а Реб се щураше около нея и събираше всичко с ужасна несръчност. Дойде и моментът, когато тя се усмихна, а после избухна в смях. Тръгнаха заедно, Реб носеше това, което бе останало от торбата, и докато тя чакаше влака си на Пен Стейшън, Зби отдалече ги видя, че не престават да се смеят.

Втората вечер той се качи във влака заедно с нея.

На третата не се прибра през нощта и се появи чак след десет часа сутринта, а около него се носеше лекото ухание на изящен женски парфюм. И същия ден следобед на 22 юли 1950 година Реб и Зби отидоха заедно в редакцията на един от големите вестници, които Зби от години продаваше на Източна 42-а улица. Изкачиха се с асансьора до директорския етаж.

— Чакай ме тук — каза Реб на Зби.

— Не мога да оставя сергията си на малкия Ърни. Това не ми харесва. Представи си, че ония три боклука отново се върнат…

— Няма да се върнат.

В лошо настроение, Зби седна сред елегантно облечените секретарки. Реб се придвижи сред тях и повечето вдишаха глава, привлечени от високия силует, бавната и почти императорска походка — и от очите му. Реб стигна до бюрото в дъното, където седеше Хестер Коули, близо до голяма тапицирана врата, зад която се намираше светая светих. Започна да уговаря младата жена, но тя отначало енергично поклати глава. Отказваше в продължение на безкрайни минути, постоянно прекъсвана от влизания и излизания, които контролираше, и от неспиращите телефонни обаждания. След всяко прекъсване подновяваше спора с Реб, а той не преставаше да се усмихва, очарователен като дявол, и повтаряше аргументите си. И дойде моментът, когато тя отстъпи: както пред „Гимбъл“. Хестер и Реб се усмихнаха един на друг, а тя недоверчиво поклати глава, сякаш искаше да каже: „Как успя да ме накараш да го сторя…“ Тогава Реб се върна, седна до Зби и му каза на полски:

— Уредено е. Ще ни вкара между две срещи. Макар че можем да изгубим доста време.

— Къде ще ни вкара?

— При големия шеф.

— Господи, какво ще правим при него? — попита Зби обезумял.

— Обясних ти вече.

— Ти ми обясни, но аз нищо не разбрах.

Реб се разсмя:

— Ще ме оставиш аз да говоря. Имаш ли ми доверие, Зби?

— Да! — отговори Зби напълно искрено. — О, да! Имам ти доверие!

 

 

Всъщност трябваше да чакат близо два часа; през това време много мъже и жени минаха покрай тях, някои озадачено поглеждаха двата екземпляра в сини ризи, седнали в преддверието на един от най-големите вестникарски собственици в света. Най-сетне Хестер Коули им направи знак. Те станаха, приближиха се до тапицираната врата, на чийто праг младата жена за последен път прошепна на Реб:

— Направо съм се побъркала. Как успя да ме накараш да го направя, мръсник такъв?

Но му се усмихна с обич и дори успя да го погали по ръката.

22 юли 1950 година, около пет и половина часа следобед според Збигнев Цибулски. Денят и часът, когато Реб Михаел Климрод предприе най-мълниеносното си и фантастично издигане.

— Знам — каза Реб на седналия срещу него и Зби човек. — Знам, че имате много малко време. Моята работа се състои в следното — имам една идея. Тя ще ви позволи да икономисате пет процента от себестойността за разпространението на вашите вестници, да подобрите до петнадесет процента бързината на доставките на тези вестници и ще ви гарантира увеличаване на продажбите от осемнадесет до двадесет процента във всички пунктове за продажба в Южен Манхатън, тоест в триста и дванадесет пункта. Като очаквам и по-големи проценти. Идеята ми може да се разпространи във всички ваши пунктове за продажба. Свърших. Ако искате, сега можете да ме изхвърлите.

Но сивите му очи продължаваха да блестят с предишната си острота.

Мъжът попита за каква идея става дума и Реб му обясни. Мъжът попита още:

— А кой, по дяволите, сте вие?

— Казвам се Антон Бек — отговори Реб.

— Немец ли сте по произход?

— Швейцарец.

— С вас ли ще трябва да преговарям, в случай че се съглася?

— Не лично с мен. С дружеството, на което тук присъстващият господин Цибулски е основател и президент.

И Реб веднага каза на полски:

— Зби, моля те да си мълчиш. Казвай само „да“, когато помръдна дясната си ръка, и „не“ — лявата.

Мъжът погледна Зби.

— И вашето дружество обхваща триста и дванадесетте продавачи в Южен Манхатън?

— Да — отговори Зби, като отчаяно си повтаряше: „да“, когато е дясната, „не“, когато е лявата. Дясна „да“, лява „не“, дясна „да“, лява „не“…

— Наистина ли зад вас стоят всичките продавачи?

— Да — каза Зби.

— Разпространението на нашите вестници понастоящем е поверено на отдел, създаден от самите нас и ръководен от човек на име Финеган. Познавате ли Финеган?

— Да — отговори Зби.

— Наистина ли смятате, че дружеството ви би могло да бъде по-ефикасно, по-евтино и по-сигурно от отдела на Финеган?

— Да — каза Зби, съвсем обезумял и едва разбиращ въпросите.

— Финеган не е човек, който ще се остави да му отнемат работата. А също и ирландците му. Мислите ли, че сте в състояние да уредите проблема, който сигурно ще имате с Финеган, без да се налага моята намеса?

— Да — рече Зби.

— И кога смятате, че дружеството ви ще може да започне работа?

— След девет дни — каза Реб. — На първи август. Заранта.

 

 

Едва след като излезе от голямото фоайе, където имате огромен глобус, и се озова на Източна 42-а улица, Зби най-сетне се осмели да отвори уста. Попита тихо и на полски:

— Кой е този Финеган, за когото стана дума?

— Човекът, който взема от всеки един от вас по долар и петдесет на ден, за да ви доставя вестниците, които бездруго трябва да ви доставя, понеже му плащат за това. А триста и дванадесет продавачи, умножени по долар и половина на ден, това прави четиристотин шестдесет и осем долара месечно, сто шестдесет и осем хиляди четиристотин и осемдесет долара на година. Твоите трима малки ножоиграчи са дечица в сравнение с него.

Реб се усмихна:

— И Финеган също ще се опита да ни смаже бъбреците от бой — на теб и на мен. Най-вероятно с железен прът. Такъв е стилът му.

— И ще успее ли?

— Не ми се вярва — отговори Реб. — Във всеки случай би ме учудило.

 

 

Всъщност само двеста седемдесет и осем продавачи от триста и дванадесет приеха поканата, която им отправиха Зби, Симон Гошиниак и няколко други. Първото общо събрание на бъдещите акционери на бъдещото първо дружество, създадено някога от Реб Климрод, се състоя вечерта на същия ден, 22 юли 1950, в един хангар близо до днешния Световен търговски център.

По сведения на Зби и Сетиниац тогава за пръв път започнали работа двама адвокати от румънски произход, евреите Лернер и Берковичи, които несъмнено са били и първите две от знаменитите Черни кучета на Краля.

Имаше нещо страховито и обаятелно, нещо главозамайващо в начина, по който Реб Климрод за няколко дни — тогава беше на двадесет и една години и десет месеца — изгради първото стъпало на своята фантастична пирамида.

Реб, под името Антон Бек, обясни предимствата на операцията, която им предлага. Ставаше дума да образуват дружества, на които те и той ще бъдат основните акционери. Основните, но не единствените — ясно подчерта Реб. Дружеството ще закупи камиони и мотоциклети, които да осигуряват доставката на всеки вестник, продаван от тях. Дружеството ще оперира чрез договор, подписан от трите най-големи нюйоркски всекидневника, които ще се съгласят да им предоставят разпространението на съответните заглавия в района на Южен Манхатън. Збигаев Цибулски, предложен от Реб за президент, получи още същия ден съгласието на големия шеф на вестника от 42-а улица, когото те, разбира се, много добре познават.

Необходимите капитали щяха да дойдат от една банка.

Каза, че двамата със Зби се наемат да убедят банката, както и да намерят превозните средства и шофьори.

И че всичко ще бъде готово до нощта на 31 юли срещу първи август.

На веднага зададените му въпроси за ирландците на Финеган, които едва ли ще приемат без борба да им се отнеме работата, Реб отговори, че той и Зби лично се ангажират с въпросните ирландци и с Финеган и че всичко, което се иска от тях, продавачите, е да отпращат споменатите ирландци към него — Антон Бек.

Обясни им как ще функционира дружеството, и което те щяха да имат тридесет процента участие; че за да станат акционери, е нужно от първи август да дават ежедневния долар и петдесет не на хората на Финеган, а на Зби. Не, това не е обирджийство ала Финеган, защото този долар и половина не само че няма да бъде изгубен за тях, а тъй като ще ги направи акционери, много скоро ще започне да им носи пари.

Обясни как Зби и той ще развиват така създаденото дружество, че след около два месеца редовно внасяният от тях долар и половина постепенно ще се възвърне от печалбите. Дори смяташе, че в срок от три месеца печалбите им ще бъдат по-високи от този долар и половина, който ще внасят.

Тези обяснения Реб направи на английски, но понеже знаеше, че голяма част от слушателите му са съвсем скорошни емигранти, той ги повтори на полски, немски, испански, италиански и френски. И на идиш.

Говореше им, като бавно вървеше между редиците, обръщаше се към тях с бавния си, приятен, спокоен и успокояващ глас, с невероятна мощ на убеждението, сграбчваше ги постепенно и шепата си — в преносния смисъл на думата…

От неговата убедителност Зби изпита неизмерима гордост, че е приятел и доверен човек на този мъж, когото — по онова време от живота на Краля в Ню Йорк — бе подслонил.

И какво рискуват, ако приемат, попита Реб, като внасят този долар и половина за себе си, а не да го дават, както е от години, на ирландците? И че ако финеганската гръмотевица заплашва да се стовари върху тях, бе достатъчно да се обърнат към него, Антон Бек, като гръмоотвод.

Цибулски още не бе чувал името на Дов Лазарус. Но през юли 1950 Реб Климрод трябваше да използва именно това име, за да си отвори някои врати. Може би вратите на такива важни личности, като Майер Лански или Ленке Бухалтер, Менди Вайс, Аб Ландау, Бо Вайнберг, Абнер Зуилмън, Бъгси Сигъл и „Дъч“ Шулц Лудия Холандец, чието истинско име бе Артур Флегенхаймер.

През юли 1950 голяма част от тези мъже бяха умрели или в затвора, но все пак бяха останали достатъчно, за да открие Климрод сред тях хора, които са познавали Дов и бяха готови да изслушат всеки идващ от негово име.

Това е единственото обяснение за случилото се на 23 юли — още на другия ден след събранието на акционерите.

 

 

— Как ти беше името?

— Убрехт. Или Бек. Или Климрод. По избор.

Срещу него седеше Аби Левин. Той бе заел мястото на Ленке Бухалтер, екзекутиран през 1944 година за едно банално убийство, и оглавил синдикатите и предприятията за превоз, свързани по принцип с дрехите. За няколко секунди погледът му се отклони от Реб и се спря на Зби.

— А този кой е?

— Официално той те ръководи дружеството.

— Но всъщност ти ще стоиш зад него.

Реб кимна с весело пламъче в очите.

— Да.

— С колко процента участие?

— Шестдесет.

— Нещо като тръст и този — той посочи Зби — ще бъде твой синдик, така ли?

— Да.

— И колко трябва да платя, за да вляза в твоя бизнес?

— Нищо — отговори Реб. — Аз ще платя на шофьорите и за разходите, ако има такива, при размърдването на ирландците. Няма нужда да внасяте дори и цент.

— Десет процента, за да се знае официално, че и аз съм вътре, така ли? И мислиш, че Финеган ще зареже всичко, щом разбере какъв съдружник имаш?

— Точно така — каза Реб.

Левин му върна усмивката:

— Откъде изскочи, момчето ми?

— От Танжер — отговори Реб. — Бях със Сол Манкузо и други. Могат да отговарят за мен.

Отново мълчание. После Левин каза:

— Четиридесет за мен, тридесет за теб и тридесет за хората ти.

— Дванадесет за вас — рече Реб. — Няма да вложите нито цент, а след два месеца постоянно ще капят между хиляда и петстотин и две хиляди долара на месец. Обясних ви само част от проекта. Имам и други идеи. Ще поговорим пак след няколко дни.

— Ако Финеган се окаже труден за убеждаване? Човек никога не може да е сигурен с тези ирландци. Двадесет и пет.

— Петнадесет — каза Реб.

Усмихнаха се взаимно. Аби Девин бе започнал през двадесетте години като таксиметров шофьор, после телохранител, а с течение на времето се бе озовал в непосредственото обкръжение на Луис (Лепке) Бухалтер и Джакоб (Джак) Шапиро. През 1942 бе осъден на една година затвор в Томб за изнудване, но престоят му там бе един от най-приятните (ползваше се с правото да се прибира вкъщи, когато му се прииска).

— Да речем двадесет и повече да не говорим.

— Деветнадесет. Последна цена.

— Остават ти петдесет и един процента. Ще ти трябва и застраховка за всичките тези камиони.

— Вече е предвидено. „Алкор“.

Левин одобри. „Алкор“ беше застрахователна компания, управлявана тогава от двама души на име Левис и Пизо. Пизо беше предизборен агент на кмета на Ню Йорк, Винсент Импелитери, и отговаряше за конните надбягвания в Йонкърс. Всъщност „Алкор“ представляваше част от цяла група застрахователни синдикални компании, управлявани именно от Джеймс (Джими) Р. Хоуфа, вицепрезидент на Международния синдикат на шофьорите на камиони.

— Двойно осигуряване, а? — отбеляза Левин. — От една страна, моите приятели и аз, от друга, Джими и Синдиката на шофьорите. Хитро — Финеган сигурно ще емигрира в Аляска.

— Човек никога не е достатъчно предпазлив — отговори Реб.

Направи знак на адвоката Лернер, който веднага извади предварително изготвените договори — с процентите, за които току-що се споразумяха! — и ги предложи за подпис. Някакъв човек на име Хинц от страна на Левин и Зби се подписаха. После Реб каза на Левин:

— Още нещо, ако обичате. Да предположим, че приятелят ми Зби и аз или аз и друг мой приятел поискаме да повторим същата операция в други градове освен в Ню Йорк?

— Кои градове?

— Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, Бостън, Питсбърг, Синсинати, Детройт, Чикаго, Кливлънд, Монреал. Като начало, разбира се.

Усмивка:

— Може би и в други, но не веднага.

Черните очи на Левин примижаха. Зби изпита страх, съвсем малко, но страх. Левин дообясни със спокоен глас:

— И всеки път със същото дружество? Не гледаш ли прекалено нашироко?

— С различни дружества. Изцяло. По едно на град. Ще ми помогнете ли?

— Петнадесет за приятелите ми на съответното място, десет за мен.

— Единадесет и седем — каза Реб. — Имате достатъчно време да помислите, аз ще дойда чак след няколко дни. Доста неща имам за отхвърляне.

 

 

Следващата стъпка беше към една банка в Нюарк, Ню Джърси, придружени от другото Черно куче, Бени Берковичи. Стъпка, която се осъществи същия ден след срещата им с Аби Левин. Там Зби пак подписа договор, този път за заем от тридесет хиляди долара, уреден от Берковичи, който трябваше да вземе съгласието на вестникарския директор от 42-а улица, а може би също и участието, макар и чрез подставено лице, на Левин.

Щом излязоха от банката, Берковичи замина за Ню Йорк, където заедно със Симон Гошиниак и други се обърна към вестникопродавачите, така че по-голямата част от тях станаха акционери на дружеството (само девет от триста и дванадесет отказаха). Реб, Лернер и Зби се качиха на влака за Балтимор.

На следващия ден, 24 юли, в Балтимор — шест дни след пристигането на Реб Климрод в Ню Йорк! — Зби подписа договор с армията на Съединените щати за изкупуване на тридесет и четири камиона ЖМС, наскоро върнати от Европа и станали излишни след войната, както и шейсет и шест мотоциклета от същата марка.

Зби отдавна нямаше хабер какво става и седеше, опулил очи. Рядко се обезпокояваше, а и тогава кризите му бяха съвсем краткотрайни от слисващата го серия операции, които той слабо или пък никак не успяваше да свърже една с друга. „Но аз бих подписал и Декларацията за независимост, ако Реб го поискаше от мен. Имах доверие в него. И бях дяволски прав. Не съм ли бил прав? Погледнете ме — милиардер под слънцето на Флорида! А започнах десетгодишен в мините на Нова Хута!“

Все пак той се спря върху една точка.

— И всичките тези камиони така ли ще ги оставим, боядисани в защитен цвят?

— Ще ги пребоядисаме, естествено. Още тази нощ. Надявам се, че нямаш нищо против зеления цвят, а, Зби? — и, съвсем естествено, след това събитията започнаха да се развиват малко по-бързо.

Щом се завърнаха в Ню Йорк и вследствие на една среща, уредена междувременно от екипа на Берковичи, Реб Климрод и Зби посетиха три завода — два в Бронкс и един в Бруклин, — които произвеждаха съответно наденички, хлебчета и сладкиши. Договорите бяха подписани още същия ден. В тях се предвиждаше първите доставки да бъдат осигурени за първи август; предвиждаше се също покупките да бъдат прекъснати във всеки един момент с предизвестие от две седмици.

В този ден, 25 юли, Зби откри, че освен предишните си задължения като президент на Синдиката на вестникопродавачите от Южен Манхатън и генерален директор на Oneself News Distribution Jncorporated той бе и „chairman of the board“[1] на нещо си, наречено „Жауа Фууд Организейшън“[2].

— Какво е това „Жауа“?

— Спомен — отговори Реб.

— По дяволите, какво ще правим с всичките тези милиони наденици?

— Ще ги продаваме, Зби. Заедно е вестниците и списанията ви. Кметството даде съгласието си. Ти и твоите триста съдружници сте вече собственици на камиони. Тези камиони ще работят предимно сутрин и в ранния следобед. Плюс специалните издания. А през останалото време, Зби? Смяташ ли, че е нормално твоите камиони и шофьори да не правят нищо през останалото време? Сам виждаш. Впрочем това е само въпрос на организация. Камионите могат да превозват едновременно вестници и наденички. Колкото до содата и плодовите сокове…

— Каква сода?

— Помисли, Зби, нима на тези хора ще им даваш да ядат, без да им предложиш нещо за пиене?

Заради напитките отидоха отново в Ню Джърси. Достатъчно бе да прекосят Хъдзън на едно от корабчетата, които сновяха непрекъснато между двата бряга. Само за един ден, 26-и — Реб Климрод се намираше в Съединените щати от четиринадесет дни, — те установиха връзка с шестима фабриканти, трима от които приеха интересните условия на „Жауа Фууд“: нямаше да има никакви доставки — същите ще бъдат осигурявани от самата „Жауа Фууд“, която притежава собствени камиони и сама ще зарежда със стока през нощта между полунощ и четири часа сутринта. („Помисли, Зби: това е единствената част от деня, когато ще сме сигурни, че няма да има специални издания за доставка. Ще трябва да удвоим шофьорите. Самите камиони могат да работят по двадесет часа в денонощието. Въпрос на поддръжка…“)

Проблем, уреден на 26-и вечерта чрез закупуване на кредит (средствата бяха отпуснати от една бруклинска банка) огромен гараж и склад с единствената цел: поддръжка на камионите и мотоциклетите.

Зби си спомняше, че по време на сделката с доставчиците на напитки от Ню Джърси Реб (или по-точно Лернер) изиска всички договори да бъдат само за един месец, първо, и, второ — да се възобновяват всеки две седмици, а при прекъсване — с предизвестие от петнадесет дни.

Същата клауза бе наложена и на заводите в Бронкс и Бруклин, които трябваше да доставят хляба, надениците и сладкишите.

Още в първия момент Климрод имаше намерение да бъде собствен доставчик на всяко нещо.

 

 

Бизнесът с вестника, или по-точно казано, с вестниците, започна по същото време.

Печатницата се намираше в квартала Флейтбуш в Бруклин. Преди двадесетина години доста процъфтяваща, когато била собственост на двамата братя Монаган; освен всичко друго тя печатала и вестника на италиански език „Ил Мартело“, издаван от човек на име Треска — анархист, антифашист и до известна степен антикомунист[3].

Единият от братята Монаган бе починал, а другият се беше оттеглил. Роджър Дън откупил печатницата в началото на 1946 година, малко след службата си във Военноморските сили в Тихия океан с чин лейтенант. Дън отбелязва 26 юли вечерта като дата на първата си среща с Реб Климрод. Последният бил сам. Обяснил причината за посещението си. Дън се учудил:

— Няколко вестника? Искате да създадете едновременно няколко вестника? Как казахте, че се наричате?

— Бек. Впрочем не става дума за няколко различни вестника. Мисля страниците за съобщения да бъдат едни и същи. А и другите страници, освен че в някои случаи ще сменяме езика — едно издание на немски, едно на италиански, едно на полски, едно на идиш и т.н.

— Няма значение, че текстът е един и същ — противопостави се Дън. — Аз ще трябва да прередактирам. А следователно и да фактурирам всяка нова редакция за всеки различен език.

Голямото помещение пустееше. Беше около седем и половина вечерта и последните двама работници си бяха тръгнали преди половин час. По онова време печатницата на Роджър Дън едва креташе, и то благодарение на афиши и търговски справочници.

— Никога не съм виждал печатница — каза Бек с интересния си и приятен глас, белязан от неопределим акцент. — Може би вие ще ми обясните функционирането и. Ако имате време. Знам, че е късно.

Роджър Дън посрещна сивия поглед. Самият той беше висок метър и осемдесет и пет. Отговори, че нищо особено не го задържа тази вечер. В следващия час те извършиха цялостна обиколка, като той обясняваше действието и на най-дребния детайл. Със съжаление, което не успя да прикрие, Дън се спря пред голямата ротативка, която не работеше вече от четири години. Попита посетителя си как е стигнал до него…

— Един печатар от „Бруклин Ийгъл“ ми каза за вас. Млад, готов да поеме рискове и в трудно финансово положение… Не, чакайте — моят бизнес е законен във всяко отношение. Това е въпросът, който щяхте да ми зададете, нали?

— Да.

— Имате отговора. Петдесет хиляди екземпляра като начало. От мен са: идеята, редакторите на четирите езика, разпространението, рекламата, данъците по рекламата, средното и дългосрочно финансиране. Нашите вестници…

— „Нашите“ вестници?

— Вие и аз, ако приемете нашето съдружие. Нашите вестници ще се раздават безплатно в продължение на десет дни. Разполагам с няколко десетки камиона и също толкова мотоциклета, които ще товарят направо от ротативката ни. Ще разполагаме с триста и три пункта за разпродажба в Южен Манхатън, при същите условия както „Таймс“, „Мирър“, „Уорд Телеграм“, „Поуст“ и „Джърнъл Америкън“, и с две хиляди и шестстотин пункта в целия нюйоркски район. Вестникопродавачите от Южен Манхатън ще бъдат наши съдружници, без да удържат процента си през първия месец. Освен това те се наемат да правят реклама на заглавието пред клиентите си, понеже знаят от какво могат да бъдат заинтересувани в един вестник на немски, идиш, полски или италиански. Принципът на една асоциация с Limited-partnership[4] по-късно ще бъде приложен към всички вестникопродавачи в Ню Йорк, които ще приемат принципа в рамките на съвсем скоро създаденото дружество — „New Jork Migrant New Jnc“.

— Споменахте за…

— … безплатно разпространение. Знам. Един от моите адвокати със своя екип в момента изготвя списък на търговците, които са едновременно и потенциални рекламни агенти, скорошни емигранти, говорещи един от споменатите вече четири езика и сред чиято клиентела има голям процент потенциални читатели на нашите вестници. Всичките тези търговии ще бъдат абонирани безплатно. Ще послужат като основа за проучване на агенцията за рекламно управление, която скоро ще бъде създадена. Всички обществени или частни учреждения, в които под каквато и да е форма се намират скорошни емигранти или такива, които все още говорят на родния си език, също ще бъдат абонирани безплатно. По този начин бъдещите ни агенти ще имат гаранция, че за три седмици ще могат да разпространят четиридесет и пет хиляди екземпляра, което пък означава най-малко двеста хиляди читатели, избрани още при първото издание. Това е, което рекламните агенти наричат предмет на особено внимание.

Роджър Дън отвори уста…

— Само още няколко думи, ако обичате — каза Бек. — Бих могъл да осъществя тази работа с по-голяма печатница от вашата, с помощта на банка или със сътрудничеството на някой вече съществуващ вестник. Предпочитам да не го правя. Държа да запазя контрола върху предприятието. Вестниците ни ще имат наполовина по-малък формат от този на обикновените всекидневници…

— Таблоид — успя да каже Роджър Дън.

— Таблоид. Защото е по-лесен за четене в метрото, защото една цяла рекламна страница в този формат е за предпочитане пред половин страница със същата повърхност в двойно по-голям формат, защото можем да твърдим, че предлагаме дванадесет страници, а всъщност ще имаме само шест. Така че тези вестници ще бъдат от дванадесет страници с формат таблоид, шест за съобщения, които няма да се променят при различните издания и ще бъдат печатани, на който и да е от четирите езика. Нещо като общо стъбло. Малките съобщения ще бъдат събирани именно от нашите съдружници — вестникопродавачите. Така те, като акционери на „New Jork Migrant News“, имат интерес вестниците на дружеството да започнат да носят печалба по най-бързия начин. Четирима мотоциклетисти постоянно ще сноват между тези хора, за да събират текстовете — докато намерим офиси, а аз имам две места предвид — едното в Манхатън, другото тук, в Бруклин. Утре ще се заема с Бронкс и Стейтън Айлънд. След като приключат с обиколките си, текстовете ще бъдат при вас най-късно в девет и половина, часа на затваряне, и всяко съобщение, донесено преди този час, задължително трябва да излезе на следващата сутрин, освен ако клиентът предяви друго изискване. Колко време ще ви е необходимо, за да наберете и сложите във вестника шест страници със съобщения? Осем колони на страница? Снощи началникът на производството на „Мирър“ ми каза, че това би му отнело един час. Вие нямате същата мощ на набиране като „Мирър“. Да речем, три часа. Дори да приемем четири, като вземем предвид, че ще трябва да оставите два линотипа за другите страници — в случай на статия в последната минута. Това означава, че страницата ще бъде готова към един и половина. Казахте ми половин час за отпечатките и колажа — можете да въртите докъм два часа и следователно да започнете доставките от четири нататък. Транспортната ни служба ще бъде тук в четири и четиридесет и пет. Продавачите в цял Ню Йорк ще бъдат снабдени със стока най-късно в шест часа. Всъщност не смятам, че продуктът на продажбата ще играе голяма роля за финансовото равновесие на операцията. Рекламата и малките съобщения — да. Трябва да преминем прага на рентабилността към петия брой. Целта ни е да бъдем свързващият орган между всички американци от немски, италиански, полски или еврейски произход. Едновременно с агенцията за рекламно управление в момента създавам и информационна служба за правни и социални съвети, която ще работи безплатно за всеки абонат на вестника. А докато аз се занимавам с това, не се притеснявайте за текстовете, печатани на идиш, полски или немски, макар че те изискват особена типографска техника. Намерил съм ви три линотипа на кредит, с буквите, които вие сигурно нямате. Имате ли ги? Не, ето, сам виждате. Що се отнася до линотипните работници и коректорите, за тях също съм се погрижил. Успокойте се, стана дума за професионалисти, които работят в печатниците, включени към „Сън“ и „Таймс“. Срещнах се с тях и те приеха да работят допълнително през свободното си време. Въпроси?

Мълчание.

— Всемогъщи боже! — възкликна Роджър Дън и се отпусна на един стол.

 

 

Тъй нареченият Антон Бек (Роджър Дън научи истинското му име по-късно, когато самият той стана в най-висока степен Човек на Краля) се усмихна и леко поклати глава:

— Вашето единствено вложение ще бъде хартията и мастилото.

— И заплатата на моите хора. И моята собствена. И електричеството. И не знам още какво…

— Най-много в протежение на една седмица.

— Без да говорим за работите, които не бих могъл да направя. Нямам средствата, технически или човешки, да върша едновременно всичко. Ще изгубя клиентите си.

— При всички положения вече почти нямате такива. След три месеца ще бъдете принуден да ударите ключа.

— Това засяга само мен.

Тъй нареченият Бек носеше през рамо платнената си чанта. Постави я върху изцапания с мастило мрамор, като предварително подложи една коректура, за да не я изцапа. Отвори я и извади пачки банкноти, някои от които още носеха лентата на банката в Нюоарк.

— Три хиляди сто четиридесет и три долара — каза той. — Това е всичко, което имам в момента. Мога да ви платя първите издания. Изцяло.

— И две повече — отговори Дън. — А после и още.

— Мога да ви ги платя. Вие ще печатате вестниците ми, а аз ще ви ги плащам при всяко тяхно излизане като на обикновен печатар. Ще намеря пари. Но веднага щом вестниците ми започнат да печелят, ще отида другаде, или по-скоро ще купя собствена печатница. А вие ще трябва да затворите своята и отново да се върнете на служба във флотата.

Стоеше абсолютно неподвижен, очите му бяха вперени в Роджър Дън и на всичкото отгоре като че ли се забавляваше.

— Не виждам нищо смешно — с огорчение изрече Дън.

— Вие, разбира се, ще приемете. Само взаимно разиграваме комедия. Затова се смея.

Роджър Дън стана, закрачи по мрамора, мина покрай линотипните машини и влезе в залата, където ротативката стоеше спряна вече от четири години. И ядосан на себе си, но в същото време изпаднал в необяснима екзалтираност, с първите наченки на див смях си помисли: „Аз съм напълно луд.“ Попита:

— И ако тръгна с вас?

— Щом започнем да печелим, ще ви бъдат възстановени разходите плюс двадесет и пет процента от печалбата, плюс пет процента участие в „Nuw jork Migrant New Incorporated“.

— Десет — каза Дън.

— Съгласен — отговори Бек с приятния си глас, в който все още се долавяше известно забавление.

Без никакъв шум и с чантата през рамо, той застана до Роджър Дън на прага на залата. За момент двамата мъже съзерцаваха огромната машина. После Дън силно ритна бетонния цокъл на ротативката.

— Давате ли си сметка — от четири години мечтая да видя как тая мръсница ще заработи, за да се почувствам истински печатар.

Усмивка — много сърдечна и приятелска:

— Е, добре, ето че и това стана. Роджър, истинското ми име е Реб.

В стратегията на Реб Климрод по онова време се чувстваше несломимата му воля да се обръща само към сравнително наскоро емигрирали мъже и жени. Такъв беше случаят с Лернер и Берковичи, макар че бяха дошли в Съединените щати в началото на 30-те години и горе-долу на една и съща възраст — петнадесетгодишни.

Те имаха и други общи неща: румънския си и еврейски произход, дивото преследване на дипломата по право, най-вече чрез вечерни курсове, същия късен успех при взимането на тази диплома след хаотична борба, изпълнена с временна работа тук и там единствено за да припечелят за хляба — единият в шивачеството (Лернер), другият в зъболекарството (Берковичи). И след като най-сетне получиха дипломите и вече се надяваха да събират дивиденти, отново иронията на съдбата изпрати единия в Коралово море да гребе във Военноморския флот на Съединените щати сред антипатични японци, а другия — в Тунис, Сицилия, Италия и Франция да преследва хитлеристката армия. Освободени от служба и измъкнали се здрави (с изключение на Лернер, който все още продължаваше да накуцва), без да се познават, и двамата се връщат в Ню Йорк, за да започнат всичко оттам, откъдето бяха тръгнали преди три години.

С една и съща мрачна ярост — да изиграят съдбата, да я преследват ден след ден, под каквато и форма да се превъплъщава. Дейвид Сетиниац, който никога не бе изпитвал особена симпатия към тях, един ден ги кръсти „Черните кучета на Краля“.

Лернер и Берковичи не бяха единствените Черни кучета; впоследствие имаше и други, и то много, истинска глутница — във всички страни. Но двамата румънски емигранти от Ню Йорк бяха първите и несъмнено най-добрите.

Има една стара и известна nursery rhyme[5], от която впрочем Робърт Пен Уорън бе взел заглавието на една от най-хубавите си книги… „all the King’s horses and all the King’s men…“ Именно такива бяха всичките Хора на Краля, неговите Рицари и неговото Войнство, неговите Топове и Пионки, които местеше по собствено усмотрение върху собствената си шахматна дъска.

Лернер беше висок и слаб, с дълбоко хлътнали очи. Говореше малко, но когато говореше, гласът му бе глух и леко припрян, между две неочаквани паузи, сякаш се намираше под въздействието на вътрешна омраза, която трудно можеше да изрази. От старата си професия на продавач на платове и дрехи на 7-о Авеню той бе запазил странен тик — бавно и безкрайно прокарваше пръсти по повърхността на масата или папките, така че почти хипнотизираше събеседника си (впрочем не беше съвсем сигурно дали не го прави нарочно). За пръв път се появи до Реб Климрод на „Събранието на акционерите“, тоест вестникопродавачите от Южен Манхатън. Той придружи Реб и Зби при Аби Левин и подписа съставените от самия него договори. Доколкото по-късно Сетиниац успя да установи, той участвал и във вестникарския бизнес, и във всички операции, свързани с него.

Разбира се, и в сделката с корабчетата.

 

 

— Три кораба — каза Фергюсън. — Плюс два хангара, местата за разтоварване, дока и канцелариите.

Той изгледа тримата мъже с триумфален вид, след като приключи изброяването на земните си богатства. Продължи:

— Така че правя около хиляда долара на месец. Дванадесет хиляди на година. А съм на петдесет и четири. И понеже смятам да работя още единадесет години, сметнете сами: единайсет пъти по дванайсет, това прави сто двайсет и две хиляди долара. Да речем, сто и двайсет, ако това повече ви харесва.

— Ха-ха — много спокойно каза Реб.

Фергюсън го погледна. Във всеки случай от тримата му събеседници този най-много привличаше погледа — беше най-младият, най-високият и имаше дяволски поглед, с който можеше да пробие врата.

— И какво означава това „ха-ха“?

Реб му се усмихна:

— Вие не сте на петдесет и четири години, а на шестдесет и две. Сградата, в която се помещават тъй наречените ваши канцеларии, скоро ще бъде отчуждена, вие вече сте получили обезщетение и след четири-пет месеца тя вече няма да съществува. Не струва и колкото един хамбургер без лук. Едно от корабчетата ви се държи над водата само поради някаква божествена намеса, и то всекидневно подновявана. В банковата си сметка имате само три хиляди двеста и петдесет долара, които впрочем са ипотекирани от текущ кредит от триста и двайсет долара месечно за къщата, която сте купили на 14 октомври в Албукверке в Ново Мексико, и за нея ви остава да платите още шест хиляди сто седемдесет и пет долара. Единствената ви кола е „Форд“, модел 1938 година, с която сте изминали повече от седемдесет хиляди мили. Имате син, който е инженер в завод за хранителни продукти именно в Албукверке, и жена ви поне шест пъти на ден ви повтаря, че й е писнало от Ню Йорк и от студа и че вижда сина и внучетата си веднъж на две години. Колкото до истинските ви доходи, смятаме, че са между осемстотин и петдесет и деветстотин долара на месец.

— Кой сте вие, по дяволите? Да не би от ФБР?

— Правя ви следното предложение — продължи Реб — и или го приемате, или си тръгваме: получавате десет процента дялов капитал в „Жауа Фууд Организейшън“, чийто помощник генерален директор ставате вие. Като такъв…

— Какво е това?

— Съвсем наскоро създадено дружество, което се занимава с производството, доставянето, а в много случаи и с продажбата на хранителни продукти. Като помощник генерален директор ще получавате двеста долара на седмица, или десет хиляди и четиристотин долара годишно. И гарантирано повишаване на заплатата с десет процента на година. До живот. При едно-единствено, но много важно условие — в дружеството няма да проявявате никаква лична активност под каквато и да е форма. Което е идеално за вас — като знаете, че получавате заплата без работа. Впрочем възнаграждението ви може всеки месец да се превежда в Албукверке в банка по ваш избор. Ако проявите и най-малкото доказателство за нелоялност към работата на дружеството или ако превеждането на заплатата ви не се извърши в рамките на току-що споменатия от мен срок, споразумението ни веднага ще бъде анулирано. Цялото ви движимо и недвижимо имущество ще ви бъде върнато отново. Ще ми кажете, че в такъв случай бихте могли да намерите целия си бизнес напълно дезорганизиран. Отговарям ви, че заедно ще определим стойността на имуществото ви към днешна дата и че въз основа на тази стойност с годишното й нарастване от десет процента ние ще ви обезщетим в невероятния случай, ако не спазим поетите от нас ангажименти.

Едно от трите корабчета на Фергюсън, свързващо Хоубоукън в Манхатън с Ню Джърси по река Хъдзън, спря на пристана и започна да разтоварва пътниците си.

— Фергюсън — каза Реб, — отговорете с „да“ или „не“. Всички банкови сведения, отнасящи се до „Жауа Фууд“, ще ви бъдат доставени от банката „Неш и Уърб“ в Нюарк, Ню Джърси. В случай на съгласие от ваша страна не виждам никаква причина след три дни вие и жена ви да не вземете влака за Албукверке.

 

 

Push-pull, буташ-дърпаш. Всяко създадено предприятие е побутвано от предишното, а то на свой ред издърпва новото. Такава е била винаги стратегията на Реб Климрод. Той винаги е свързвал операциите с мълниеносна скорост, без никаква материална инфраструктура, без канцеларии, без секретариат — и така в продължение на години.

Дейвид Сетиниац подчертава изключителния ритъм при сключването на договорите между 21 юли 1950 година — датата, на която е създадена „Oneself News Distribution Incorporated“ (за Ню Йорк) по документи — и 24 август същата година.

През този период Реб Климрод създаде не по-малко от петдесет и девет различни дружества!

Що се отнасяше до „Oneself“, тоест компаниите, които се занимаваха с транспортирането на пресата и обединяваха толкова различни акционери, като вестникопродавачите, синдикатите от шивашката промишленост, международния синдикат на шофьорите на камиони (Реб Климрод бе първият, който официализира връзката между дружество и синдикална организация), самият Климрод в този отрязък от време беше създал дванадесет дружества. Дванадесет юридически независими едно от друго дружества, изградени по модела на Ню Йорк в различни градове на Съединените щати: Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, Бостън, Питсбърг, Синсинати, Детройт, Кливлънд, Индианополис и Чикаго, или в Канада: Торонто и Монреал. Като всички спазваха принципа на участие в синдикатите както в Ню Йорк, но без да е задължително синдикатите да бъдат същите — в Чикаго например Сетиниац смаян откри, че синдикатът на работниците от кланиците е влязъл в бизнеса със седем и половина процента участие!

Но между дванадесетте дружества имаше нещо общо и непроменливо: всеки път Реб Климрод притежаваше най-малко петдесет и един процента от дяловете, каквито и да бяха съдружниците му.

И той никога не ги държеше официално, а винаги чрез подставени лица благодарение принципа на тръста.

Дванадесетте „Oneself“ бяха създадени за деветнадесет дни с помощта на Аби Левин или на някой от приятелите му. При всеки един случай Черните кучета Лернер и Берковичи се намесваха — било единият, било другият, било трети от тяхната гилдия, които започваха да се появяват горе-долу по това време. Но методите им на работа бяха до такава степен еднакви (макар че те не се познаваха), или по-скоро указанията на Реб Климрод бяха до такава степен точни и строги, че бе невъзможно да се определи кой каква работа точно е свършил.

 

 

Втора поредица от дружества: „Жауа“.

Първото от този род видя бял свят в Ню Йорк на 25 Юли 1950 година. Второто — в Чикаго на 6 август. Последва истински залп (действаше Берковичи): за четири дни, от 8 до 12, в други градове се появиха седем нови „Жауа“.[6]

Случаят с „Жауа“ от Ню Йорк е особен, дори уникален: Климрод не купува бизнеса с корабчетата на Фергюсън, а го разменя срещу дялове в току-що създаденото от него дружество. Не вади никакви пари, в което няма нищо чудно, понеже такива няма. Единствените капитали, които минават през ръцете му между 21 юли и 24 август, са онези тридесет хиляди долара, предоставени му от банката в Нюарк, използвани за покупката на излезли от употреба в армията камиони и мотоциклети, и от същите пари — на 26 юли — показва остатъка на Роджър Дън — три хиляди и няколко долара.

През тези трийсет и три дни от лятото на 1950 година Реб Климрод действа без нито един личен цент. Той пристига в Ню Йорк на 16 юли с празни джобове на автостоп с камион, каран от брата на Симон Гошиниак, и през първите седмици квартирува у Цибулски, преживявайки, като помага на същия този Цибулски или на Гошиниак в продажбата на вестници. Емигрант без багаж, освен малката платнена торба, в която има две книги и малко кураре, Реб се намираше в Съединените щати за пръв път в живота си.

 

 

Три серии от операции за този период от време: „Migrant“. И преди всичко сделките с вестниците.

Двата първи вестника — на идиш и на немски — излязоха на 2 август. Италианското издание бе от 5-и, на полски се появи малко по-късно, поне в Ню Йорк, защото в Чикаго и Детройт полското издание излезе първо, дори преди това в Ню Йорк — някъде към 18 август. Във всеки случай създадената от него рекламна агенция почти веднага даде фантастични резултати. Климрод нареди да подготвят за Дън „нулев“ брой, който търговците използваха за привличане на хората, които щяха да дават съобщения. По онова време тази идея бе нова. Още с петото издание приходите от рекламата покриха над седемдесет процента от разходите. След това започнаха да валят и кратките съобщения. Като начало Реб беше поискал четири страници със съобщения — още от 16 август страниците станаха шест, а в края на месеца — десет, което увеличи номерацията с една допълнителна кола[8]. Заглавията имаха невероятен успех в средите от неанглофилски произход — повечето хора не знаеха добре английски, търсеха работа, роднини, стари съотечественици, емигрирали като тях, или просто чувстваха нужда да запазят връзката с родната си култура. По-късно Реб създаде Информационен център, в който абонатите на вестниците можеха да получат информация във всяка област, която ги интересува. Започна също да наема за уикенда автобуси, които обикновено превозваха пътници само през седмицата в работните часове. Организира развлекателни пътувания на много скромна цена и така заведе стотици семейства по плажовете на Ню Джърси или другаде.

По този начин на организация той по-късно създаде ваканционните си центрове и двете хотелски вериги, без да говорим за транспортния му бизнес.

Границата от сто хиляди екземпляра бе премината на двайсет и четвъртото издание. Един и същи вестник трябваше да излиза по едно и също време в десет, двадесет, тридесет различни града. Дън изпращаше общите матрици с мотоциклет или самолет и съответният печатар в Чикаго набираше единствено страниците, отнасящи се до района му. Само „Migrant News“ стигна до осемдесет и шест издания, по принцип различни (всъщност шестдесет-осемдесет процента от тях бяха еднакви) и с общ тираж над един милион екземпляра.

 

 

Четвъртият залп избухна през същия този период — юли-август на 1950 година. Макар и толкова много на брой, предприятията, които се появиха тогава, започнаха да дават резултати едва през следващите седмици или месеци.

Сделката с корабчетата на Фергюсън е показателна. Договорите с него са от 16 август. Още на следващия ден — 17-и — на корабчетата бяха направени бюфети и първият резултат бе, че чиновникът, който живееше в Хоубоукън, Джърси Сити или Нюарк, а работеше в Манхатън, можеше да закуси, докато пресича Хъдзън. Вероятно в същия ден екип от Черните кучета начело с една жена — Лилиан Морис — започна да издирва други собственици на корабчета или фериботи по Хъдзън, Ийст Ривър и Ню Йорк Бей, като предлагаше да инсталира подобни бюфети. (И цялостната доставка на храна и напитки естествено бе монопол на „Жауа Фууд“, чийто търговски директор бе Лилиан Морис в продължение на двадесет и четири години.[9])

Но това беше само първото стъпало, тъй като впоследствие „Жауа“ разшири дейността си върху всичко, което плаваше по Големите езера и водните басейни на Северна Америка, преди да започне сключването на договори с корабни и самолетни компании.

Второто стъпало за разширяване на дейността бе разработването на складовете и местата, които представляваха част от бившата собственост на Фергюсън. Заводът за производство на сладоледи официално бе открит на 20 август, но реално започна да работи едва четири седмици по-късно с петдесетина служители. Филиал на „Жауа“ обезпечи юридически сделката, като самата „Жауа“ си запази разпространението…

… Докато договорите за вземане под наем на местата в Бронкс, Бруклин и Ню Джърси бяха от 22 август, четиридесет и осем часа по-късно. Фабриките за наденички, хлебчета, горчица и други необходими продукти към сандвичите, както и тези за сладки неща започнаха да работят между 10 и 30 октомври 1950 година. И тук се крие обяснението на любопитните клаузи, с които Климрод ограничава първите си доставчици: още от първия ден е искал всичко да прави сам.

Сетиниац дори откри договори за взимане под наем, минали през друг филиал на „Жауа“, отнасящи се до места на Източна 86-а улица[10] в Манхатън, в Гринуич Вилидж и на 7-о Авеню. Три адреса, поставили основите на веригите от еврейски и немски „delikatesen“ и на ресторантите „fast-food“[11], които щяха да се развият по такъв сензационен начин.

Реб Климрод пристига в Ню Йорк на 16 юли. За четиридесет дни той е създал петдесет и девет дружества, като в нито един момент не е инвестирал лични пари просто защото е нямал.

Но не това е важното.

Бележки

[1] Председател на управителния съвет. — Б.пр.

[2] През 1958 г. Ърни Гошиниак наследи на този пост Збигнев Цибулски. И Гошиниак наистина си вършеше работата в името на Краля. — Б.а.

[3] Мистериозното му убийство през 1943 г. предизвика сензация в САЩ. — Б.а.

[4] Ограничено партньорство (англ.). — Б.пр.

[5] Детска песничка — „Всичките коне на Краля и всичките хора на Краля“. Френското заглавие на романа на Р. П. Уорън е: „Лудите на Краля“ (изд. „Сток“). — Б.а. На български заглавието е: „Цялото кралско войнство“. — Б.пр.

[6] Пак на принципа на „непробиваемите дружества“ — пълна юридическа независимост между тях и преобладаващо участие на Климрод. Участие, което в никои градове да Реб достига до сто процента (Бостън, Торонто, Балтимор) или деветдесет (Филаделфия и Вашингтон). В случай на наличие на съдружници най-често става дума за синдиката на Джими Хоуфа, но невинаги е той — в Кливлънд teamsters[7] разделят двадесет и осем процента от акциите със синдиката на металургичните работници… — Б.а.

[7] Шофьор на товарен камион — термин, употребяван предимно в САЩ — Б.пр.

[8] И друга кола в края на септември при създаването на испанското издание. — Б.а.

[9] Инсталирането можеше да бъде под две форми — обикновена такса: самият собственик на корабчето експлоатира бюфета, като дава определен процент на „Жауа“, доставяща му продуктите; или даване под наем чрез договор — същият този собственик дава място на корабчето си под наем на „Жауа“, която извършва цялостната експлоатация из бюфета. — Б.а.

[10] Източна 86-а улица е сърцето на квартала Йорквил, населен изключително с немци и австрийци. — Б.а.

[11] Бърза закуска (англ.). — Б.пр.