Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (18)

16.

Един ден Краля каза на Дейвид Сетиниац, че е неспособен да начертае маршрута, който бе извървял. Всъщност, ако Сетиниац не настояваше, Реб никога не би си направил труда да се върнат по старите му следи. Не беше човек, който да се вълнува от такива неща. Сетиниац обаче настоя и успя да го склони — през март 1969 на борда на гигантски хеликоптер двамата облетяха района, снабдени с всички възможни карти.

Реката, пред която Диего Хаас бе принуден да спре камиона, е Рио Манакациас, или един от най-пълноводните й притоци. След голяма извивка изток — югоизток Манакациас всъщност тече на север; влива се в Мета, която пък е приток на Ориноко. Но Краля не следваше течението. Задоволи се да го пресече и тръгна обратно на юг-югоизток. Стигна до Рио Ариари. Веднъж разказа на Сетиниац за един път, погълнат частично от джунглата; според Сетиниац това е прокараният през 1942 година път от американската компания „Рубер“, добиваща каучук в колумбийския район на Гуавиаре.^[1]

Краля посочи една самотна колиба в селото Пуерто ла Конкордиа, където се сливат Гуайаберо и Ариари, образуващи по този начин Гуавиаре — друг голям приток на Ориноко, дълъг осемстотин километра.

Краля не даде повече други обяснения за фантастичния си рейд. Следваше горе-долу течението на Гуавиаре и стигна малкото селище Сан Фернандо де Атабопо на венецуелска територия през февруари 1948 година след стодневно ходене.

От Сан Фернандо младият мъж би могъл без особени трудности да се спусне по течението на Ориноко и да стигне до Гвиана или до Карибско море и Каракас.

Но той продължи право на изток, навлизайки в същинската Амазония, и все в тази посока към непознатата Горно Ориноко, издълбала коритото си между Капитал де Форм на Сиера Парима — с главозамайващи и загадъчни конуси, извиращи от влажната джунгла подобно тръби на чудовищен орган, някои от които достигат две хиляди и петстотин метра височина.

След обиколката си с Краля Дейвид Сетиниац прелетя на следващата година сам района. Около Сан Фернандо де Атабопо на Ориноко той откри малко градче с може би две-три хиляди жители, с ниски къщи, струпани около неизменния площад „Боливар“, град почти забравен от петдесет години насам, макар преди време да е бил столица на Territory de las Amazonas и отправната база на Seringueros, мъчещи се да поддържат живо голямото каучуково приключение.^[2] Излетя с хеликоптер от Пуерто Айакудо, издигна се над Ориноко първоначално до Ла Есмералда Изумруда (когато деветнадесетгодишният Реб Климрод преминава оттам, тя е най-предният пост на венецуелската администрация). След това Сетиниац навлезе в забранената зона, подмина три наскоро създадени католически мисии, най-старата от които датираше от 1951 година^[3]. Спря се на третата и последна — Платанал, — където един салезиански^[4] мисионер, италианец на име Бартоли, приветливо го посрещна.

Сетиниац продължи въздушното си изкачване над Ориноко. Подмина това, което Хумболт бе нарекъл Херкулесовите колони на Южна Америка — всъщност бързей, широк двеста-триста метра според сезона, randal de los Guaharibos, — и накара доста разтревоженият пилот да поеме сред тясната долина, откъдето официално започват изворите на Голямо Ориноко, между Сиера Парима и Сиера Курунира. Видяха клисурата и границата с Бразилия. Дори и днес това е едно от най-дивите и тайнствени места в света; Сетиниац си го представяше като гъмжило от милиарди пълзящи и летящи животни. И не остана разочарован сред милионите на квадратен метър комари; за да заздравеят раните от ухапването на „jejenes“ — мушички, — бе нужна цяла седмица; стотици видове насекоми, засмукващи и най-малката драскотинка; „niguas“ — вид паразити, които снасяха яйцата си под кожата на човека; увиснали надолу с главата си прилепи-кръвопийци, които обикновено нападаха само нощем; ужасно отровни паяци, правещи скокове от двадесет сантиметра върху жертвата си; мравки, червени или с някакъв друг цвят; термити, способни да унищожат дървен сандък за една нощ; и, разбира се, змии — Амазония е предпочитаното от тях място за летуване; и ягуарите, крокодилите, електрическите риби…

… И индианците.

В Каракас — и то през 1970 година, двадесет и две години след като Реб Климрод минава по тези места — Сетиниац е предупреден: мястото, към което отива, за щастие с хеликоптер, е територия на яномамите, които само преди двадесет години все още наричаха гуахарибос: хора — маймуни. „Миу peligrosus, senor…“ Много опасни. Яномамите бяха последното голямо амазонско племе, отказало всякакъв допир с цивилизацията.

Именно при тях пристигна Краля през април 1948 след една самотна одисея от две хиляди и петстотин километра.

 

 

Все по-често срещаше индианци. Преди да стигне до стръмните брегове на Ориноко, в Сан Фернандо де Атабопо и след това, докато изкачваше течението на огромната река. Много пъти успяваше да се качи на някоя от техните пироги, понякога за цели дни. Индианците изричаха по някоя испанска дума и присъствието на един бял, изглежда, не ги изненадваше.

Освен това имаше изгладнели Scringueros, с които вървя цяла седмица. Seringueros го бяха предупредили: племето макиритарес, общо взето, е миролюбиво, падаха си малко крадливи, но нищо повече. Докато гуахарибос… „Ще те убият, muchacho, няма да разбереш как ще те убият…“ И се впускаха в ужасяващи истории, за да подчертаят жестокостта на хората — маймуни, установили се между Венецуела и Бразилия, между Горно Ориноко и разклонението на реките Бранко и Негро на бразилска територия.

Останал без всякакви документи и дори без паспорт, Реб Климрод прекоси с плуване или на сал колумбийско-венецуелската граница, сиреч Ориноко, при Сан Фернандо. Не се показа в малкото градче, нито в някое ранчо, край които впоследствие преминаваше. При мисията „Ла Есмералда“ той изчака нощта, за да мине покрай старите постройки. И стигна до владенията на гуахарибос към края на март.

За първи път ги срещна двайсетина дни по-късно.

 

 

Наближаваше обед и въпреки това светлината беше като на здрачаване — и най-малкият слънчев лъч безмилостно биваше посичан от дървета, листа и лиани с дебелина няколко десетки метра. Някои лиани имаха почти еднометров диаметър и й синкаво-зелената подводна светлина приличаха на чудовищни змии. А понякога змиите се оказваха и истински. Върху почвата се трупаше зловонен и дебел хумус от гниещи листа, гъмжащи от обезпокояващ ларвен живот. Сякаш вървиш в утробата на легендарно животно с тъмен и пулсиращ зелен цвят.

Застана неподвижно — по-скоро за да си поеме дъх, отколкото от страх. В дясната си ръка държеше мачете, сменено някъде по пътя срещу часовника. И Диего Хаас сигурно не би го познал — отслабнал, физически променен. Юношата завинаги беше изчезнал. Придоби окончателните си размери — метър осемдесет и седем височина и силует, който Дейвид Сетиниац винаги и навсякъде щеше да разпознава. Загорялото му лице с цвят на старо злато толкова особено контрастираше със светлите зеници и не особено гъстата брада, че му придаваше мистичен вид на мексикански Христос. Преди да стигне до индианския лагер, след шест часа път в жега от петдесет-петдесет и пет градуса по Целзий и невероятна влажност, той седем дни практически не бе престанал да се изкачва.

След като възстанови нормалния си ритъм на дишане, отново продължи пътя. Промуши се през растителната стена, без да разклати нито едно листо, и след няколко крачки се озова на обработваемо парче земя, дълго шейсетина метра.

На изкуствено направената поляна имаше три колиби; триъгълни, такива, каквито серингуеросите ги бяха описали; палмовите стебла, послужили за направата им, не бяха рязани с каквото и да е метално сечиво, а изтръгнати и чупени чрез навиване, по техниката на гуахарибос. Никакъв признак на живот, освен тънка струйка дим, която се извиваше във влажния въздух.

Дълго време остана неподвижен в края на празното пространство, приело тъмнозеления цвят на гората чрез ефекта на разпръснатата светлина, която неочаквано пожълтяваше и задържайки се по върховете на дърветата, избледняваше до заслепяващо киселинно бяло. После бавно тръгна. Стигна до малкото огнище, остави платнената чанта и започна да се съблича, дори свали и ботушите. От всичко това грижливо спретна малка купчинка точно до огнището, чийто пушек се излагаше право нагоре в абсолютно неподвижния въздух, и върху купчината сложи мачетето, като насочи върха към себе си.

След това се отдръпна на три-четири крачки и отново застана неподвижно, чисто гол, с леко наклонена назад глава и, съзерцаващ малката дупчица в покрива от листа, която позволяваше все още да се вярва в слънцето. Цялото му тяло имаше същия бронзов цвят, както лицето и ръцете му, а потта сякаш извайваше фините му и дълги мускули. Зачака и му бяха необходими дълги минути, докато отново се чуят онези неуловими шумове, които Реб бе доловил сред дишането на гората.

Появиха се изведнъж петима мъже, измъквайки се със змийска лекота и безшумно от убежището, в което се бяха скрили при неговото приближаване. Най-високият измежду тях достигаше метър и шейсет, но всички бяха млади, атлетично сложени и с като че ли полирана голота; върху нея бяха изрисували с червени и черни бои, но без да бие на очи, квадрати и ромбове, а в дясната си ръка носеха малко снопче от разноцветни пера, изненадващо красиви. На двама ушите бяха пробити с парче бамбук. Всички имаха около кръста си тънко изплетено въженце, което поддържаше члена вертикален посредством един възел под главичката му. Косите им биха обръснати на темето като на католически монаси.

Но най-важното нещо в момента бяха опънатите големи лъкове, с огромни стрели, насочени в Реб Климрод. Пълната му неподвижност обаче постигна желания резултат. Приближиха се, като бавно го заобиколиха и с потопените в кураре върхове на бойните стрели докоснаха голата му кожа. После един от тях вдигна мачетето, изпробва го на пръста си, както се изпробва здравината на метала, и се опита да го счупи. Неочаквано замахна и палмовото стъбло падна, разрязано на две. Мъжът избухна в смях и този смях послужи като сигнал: едва тогава цялата група — мъже, жени и деца — излезе от гората като безмълвни голи сенки. Колкото повече намаляваше тяхната срамежливост, толкова повече нарастваше кръгът около все още неподвижния гигант. Мъжът с мачетето, първият, докосна Климрод и смехът му отново избухна, когато тънка струйка кръв се появи на мястото, откъдето бе преминало острието. Приближиха се и други мъже, като някои от тях го одраскваха с ноктите си, за да се уверят, че цветът на кожата му не се дължи на някаква боя (една от историите, разказвана от серингуеросите, беше за заловен от гуахарибите негър, който те, учудени от странния цвят на кожата му, бяха направо обелили, докато най-сетне разберат, че той си е черен по рождение).

Накрая всичките, включително и жените, го заобиколиха, като го опипваха и дърпаха косите му. Като че ли най-много ги привличаха очите му. Но разликата в ръста беше толкова голяма, че за да срещнат погледа му, трябваше да отстъпят доста назад — Гъливер в страната на лилипутите — и да вдигнат главите си нагоре. Все още не бе произнесена нито дума и първият, който заговори, бе възрастен мъж, с буза, издута чак до окото му от нещо, което имаше в устата си, а от нея пък се стичаше зеленикав сок. Изречението звучеше като заплаха. Същевременно няколко мъже взеха дрехите, ботушите и чантата. Едни навлякоха ризата и панталона, а други се заеха с ботушите, като се опитваха да ги задържат прави върху оголеното си теме и по този начин предизвикваха всеобщ смях.

— Атчика (приятел) — каза Реб усмихнато.

По неизвестна за него причина приятелското му поведение не предизвика никакъв отзвук. Съвсем неочаквано цялата група се пръсна и за няколко секунди поляната се опразни с чудноватата мигновеност на сънищата. На два пъти Реб Климрод извика:

— Атчика!

Единственият отговор, който получи, бе под формата на три бойни стрели, забили се в земята пред краката му, без дори да разбере кои са стрелците…

 

 

Краля каза, че оттогава започнал да върви след тях, че ги следвал „повече от осем или десет дни“ на разстояние стотина метра, а самият той напълно гол — взели му всичко с изключение на двете книги, които бил скрил, преди да пристъпи на поляната. Краля разказа, че те много пъти се опитвали да го разубедят да върви по следите им, като ту се връщали назад и крещели заплахи, ту направо мятали малките си ловни стрели и на два пъти леко го ранили, но очевидно, не искали да го убият.

След този период от осем или десет дни, за който Краля признава, че може да е бил и по-дълъг, той усетил, че физическите му сили били изчерпани. Цялото му тяло било нахапано от милионите насекоми, краката му кървели, изгризани от паразити или от онези ужасии животни, които в блатистите райони се вмъкват под кожата и отварят рани, подобни на миди без черупка, отвратителни и ужасно болезнени.

Освен това в натрапчивата си лудост да не изгуби следите на гуахарибосите той не търсел храна въпреки опита си от предишното невероятно изкачване, започнало в подножието на Кордилерите.

Краля само добави:

— В един момент не можех повече да се движа и когато дойдох на себе си, всичките бяха около мен и ми се усмихваха. Следващите месеци прекарах с тях, преди да се спусна по на юг, към Рио Негро…

 

 

Търговската агенция^[5], създадена от зловещата Служба за защита на индианците северно от Моура и Рио Каманау, се ръководеше от един човек на име Рамос. През 1948 той беше на трийсет и четири годили; пристигна с жена си и преди седем месеца беше назначен за управител на станцията. Измежду всички служители на СЗИ, намиращи се в Амазонията и Мато Гросо, той със сигурност не бе от най-лошите. За седем месеца не бе убил нито един индианец, дори сложи край на една дотогавашна практика — да се извършват опити върху местното население с няколко зародиша, като се започнеше от хремата, безобидно заболяване за белите, но почти смъртоносно за туземците. Продажбата на пушки на garimpieros^[6] (търсачи на злато и диаманти) беше впрочем нормална дейност, не го интересуваше употребата на тези оръжия. И дори не знаеше, че „Уинчестър 73“ бяха не само идентични, но и същите, които преди това се използваха в Съединените щати и Мексико по време на индианските войни — едно дружество от Ню Йорк имаше находчивата идея да закупи повторно ненужните вече карабини, за да ги изнася и продава от 1939 година насам ла бразилските заселници.

Първите признаци на изнервеност сред индианските посетители на станцията, управлявана от Рамос, се появиха през октомври 1948. До този момент размените винаги бяха приключвали благополучно — разменяха се дрънкулки или метални кухненски съдове срещу злато, малки диаманти, лъкове и стрели, като всяка размяна представляваше определен финансов интерес, понеже индианските оръжия се препродаваха чак в Рио. На всичкото отгоре това имаше и стратегическо предимство — уинчестърите на гаримпейросите бяха още по-ефикасни, когато собствениците им трябваше да се защитават срещу невъоръжени диваци. Но от октомври индианците започнаха да недоволстват, и то най-вече заради лъковете, които те отказваха да разменят срещу каквото и да било.

Белият човек се появи през ноември. Нито един от шестнадесетте подчинени на Рамос, както и самият Рамос не можеха да бъдат излъгани — ставаше дума за бял с много висок ръст, светли очи, дълга коса, завързала със зелено парче плат, и с доста рядка брада. Дойде три-четири пъти, но никога не се приближи до станцията — стоеше на разстояние. Обръщаха се към него на португалски и испански — той дори не трепваше и сякаш не чуваше. Обратното — придружителите му ваймири го обграждаха с подчертано внимание и не приемаха никаква сделка, без първо да се допитат до него. И той се изразяваше на техния език с нисък и бавен глас. Рамос си спомни забележката, която направи един от неговите чиновници, някой си Роша, че между ваймирите се намираха и трима-четирима гуахарибос от севера — нещо твърде странно, като се вземе предвид враждебността, която цареше между племената от Парима и тези от Негро. Рамос беше сигурен и в още едно нещо — най-малко веднъж тайнственият бял бе идвал в станцията, придружен от много млада и с великолепна снага дванадесет или четиринадесетгодишна индианка.

В началото на декември на тридесетина километра северозападно от Рио Жауанипери стана инцидент, окачествен от Рамос като „достоен за съжаление“: гаримпейросите изклаха едно цяло село, включително и пеленачетата. В доклада си до Белем Рамос безпристрастно разпредели отговорността за убийството между двата лагера. А по-нататък отбеляза: „Трябва да разберем гаримпейросите — животът им е изключително суров и труден, а често пъти индианците безпричинно проявяват враждебност към тях…“

На 29 декември група от доста изнервени индианци дойде в станцията и изрази неприемливи искания: десет лъка срещу един уинчестър. Или един уинчестър срещу диаманти. Рамос ги отхвърли с възмущение. Беше странно, но отказът му като че ли не засегна много индианците. От което Рамос заключи, че „достойният за съжаление инцидент“ е забравен. Но Роша — младеж, роден в Моура, чието малко име бе Убалдо и говореше на много индиански диалекти — обърна внимание, че индианците вече идват в станцията без жените и децата си, противно на техните навици; и че толкова сензационната промяна в държането на ваймирите, преминало от агресивност към добродушие, се дължи на няколкото думи, подхвърлени от белия човек, който продължаваше да стои надалеч от станцията. Рамос повдигна рамене и се засмя:

— Това чисто и просто доказва, че макар и да е станал маймуна като тях, той си остава бял, един от нашите…

Два дни по-късно, на 31 декември, Клаудиа Рамос, бременна в седмия месец и страдаща ужасно от горещината, се мокреше с вода от един голям леген, когато през прозореца без стъкла, покрит само с мрежа против комари, забеляза десетина неподвижни ваймири в края на гората, на петнайсет-двайсет метра от нея. Уплашена да не я видят гола, тя бързо навлече блуза и пола, когато мрежата бе неочаквано разкъсана от мачете. Изкрещя и затруднена както от бременността, така и от не дотам добре нахлузената пола, тя се втурна към кабинета на мъжа си. Първата бойна стрела, дълга повече от метър и двайсет, прониза дясното й бедро, втората се заби в гърба й, между плешката и ключицата. Успя да изпълзи до верандата и там откри девер си, Жоао Рамос — петнайсет-двайсет стрели буквално го бяха заковали към дървената стена на постройката, шест от тях бяха разкъсали гърлото му, а друга, изстреляна от упор, беше влязла през широко отворената уста на смъртника и излязла двайсетина сантиметра от тила.

Клаудиа Рамос падна и едва бе докоснала земята, когато точно пред лицето й се появи индианец. Видя го да размахва боздуган, но мъжът не довърши движението си — един вик го закова на място, белият човек се появи и заповяда нещо. Ваймирът се поколеба, промърмори, но после тичешком се отдалечи.

— О, Господи! — възкликна младата жена.

Белият човек със светли очи и зелена лента на челото се наведе над нея. Протегна ръка и с края на пръстите си я погали по бузата и устните, после на свой ред се отдалечи, без дума да произнесе.

 

 

Убалдо Роша се връщаше от реката, когато на трийсетина крачки пред себе си видя един от служителите на станцията да се свлича с пронизано от стрела гърло. Веднага разбра какво става и се втурна към малък магазин съвсем наблизо, за щастие с капаци на прозорците, които залости, както и единствената врата. Нападателите го забелязаха, но твърде късно и се задоволиха в продължение на няколко минути яростно да блъскат по гредите на постройката. После, изглежда, се отказаха и се отдалечиха. През процепите на дъските Роша присъства на по-голямата част от убийствата и неговото свидетелстване бе в пълно противоречие с това на Рамос (чийто по-млад брат бе убит несъмнено поради приликата си с началника на станцията). Според Роша белият мъж с лента на челото не само че не ръководел атаката, а, обратното — той правел всичко възможно, за да успокои убийствения гняв на индианците, тичал от човек на човек и им говорел на техния език.

Именно той се намесил, когато нападателите се върнали и отново се заели с колибата, в която Убалдо Роша намерил убежище. Те я запалили и ако не бил белият мъж, появил се за пореден път, Роша със сигурност щял да загине — да бъде изгорен или убит — при опит за отчаяно бягство. Но белият отдалечил индианците и извикал на испански:

— Излезте оттам и бягайте към реката!

С изгорели ръце и опърлена коса Роша се втурнал навън малко преди постройката да се срути (в нея имало също така бензин и алкохол), и се хвърлил в реката.

В крайна сметка измежду служителите на станцията имало девет убити, включително братът на Рамос, и само четирима ранени, от които Клаудиа Рамос оцеляла и все още живее в Сантарем.

 

 

През април 1949 година Убалдо Роша, който по онова време се намираше в Манаос, дали би се съгласил да завърже приятелски контакт с ваймирите нагоре по течението на Жауапери. От декемврийския случай насам индианците бяха почти изчезнали — оттеглили се на север и може би са стигнали до териториите на яномами. Човекът, който отправи тази молба към Роша, се наричаше Барбоса. Той беше един от най-добрите, както ги наричаха в Бразилия, специалисти по sertao, амазонската гора. За голяма изненада на Роша Барбоса се оказа искрен приятел на индианците, въпреки че принадлежеше към СЗИ^[7]. От 1943 той работеше в Мато Гросо с истински „индианисти“ — братята Орландо и Клаудио Вилас Боас. Барбоса каза на Роша, че няма никакъв опит с индианците на север от Амазонка, макар и да познава малко тези на юг от нея, и че търси доверени хора, които да му помогнат. Придружаваха го двама антрополози, но нито един войник. Роша бе напуснал СЗИ и работеше в Буут Лайн, която почти от началото на века осигуряваше връзката между Ливърпул и Икитос с цената на четири хиляди километра пътуване по Амазонка.

Прие предложението на Барбоса от любов към гората.

Малкият отряд напусна Манаос на 9 май, изкачи се по Рио Негро и многобройните й острови, стигна до Моура и оттам, вместо да тръгне по Жауапери, избра — по предложение на самия Роша — да поемат по Рио Бранко, която е насочена почти право на север и достига най-северната точка на Бразилия, Венецуела и басейна на Ориноко отляво, а отдясно — британската колония на Гвиана. Роша бе разказвал на Барбоса за високия бял човек с лента на челото и му бе обяснил идеята си: ако можеха да открият този човек, който очевидно имаше голямо влияние, та дори и власт над индианците, щом се движеше сред тях без никакви опасения и даже бе успял да обедини две толкова различни етнически групи, каквито бяха ваймирите и яномамите; та ако можеха да открият този човек, той навярно би се съгласил да им помогне в умиротворителната мисия.

Плаваха по Бранко, на места широка с километри, и след три седмици започнаха да забелязват в далечината високите масиви, покрити с безкрайни, непознати и обезпокояващи гори на serra^[8] Пакарайма. Роша и преводачът, покръстен ваймири, на име Себастиао слязоха на едно място, наречено Каракараи, на десния бряг на Бранко. Според сведенията, които бяха получили до този момент, белият се намираше някъде в района.

През целия юни Роша напразно обикаляше района, окуражен от държанието на индианците — при приближаването си към покрайнините на всяко село той намираше на пътеката към него забита стрела, украсена с две преплетени бели пера, символ на мира. Задаваше безброй въпроси, но никога не получи отговор — лицата оставаха безизразни от незнание или от нежелание да отговарят.

В края на юни Роша отново прекоси Бранко, пак придружен от Барбоса, етнолога Нелсон де Андраде и индианеца Себастиао, и се отправи нагоре по течението на Рио Аяарани, на около петдесетина километра, право към Сера Мукажай. На 6 юли стигнала до едно село, където по всичко личеше, че ги очакват. Предложиха им плодове и печено пекари^[9] без сол и подправки, точно както го приготвяха яномамите, които обичаха само безвкусната храна, с мирис на дъждовна гора, и ядяха пръст, като по този начин инстинктивно компенсираха недостига на желязо и друга минерали. На Роша му се стори, че разпозна някои лица.

— Кълна се, че някои от тях са идвали при Рамос — каза той на Барбоса. — Няма съмнение — това са яномами. Вижте рисунките. Макар че все още не сме на тяхна територия.

Чрез Себастиао (езикът му яномами едва започваше да става задоволителен) той поиска разрешение да посети селото. Позволиха на Роша и Барбоса да влязат във всички колиби. С изключение на една. И щом двамата бразилци се приближиха, трима мъже застанаха пред тях, препречиха входа без никакви обяснения и не отговаряха на въпросите на Себастиао.

— Това може да не означава кой знае какво — каза Роша. — Често забраняват влизането в някоя malosa на чужденци, та дори и на жените си поради религиозни или други причини. Може би са оставили нещо вътре…

Или някого.

Роша веднага си помисли за белия. Направи опит: бързо и с висок глас заговори на португалски:

— Казвам се Убалдо Роша. Преди шест месеца ми спасихте живота при Рамос. Бях се затворил в магазина и ако не бяхте вие, щяха да ме убият. Бихме искали просто да поговорим с вас…

Никаква реакция. Но в следващата минута се появи млада индианка и Роша веднага я разпозна — беше момичето, което веднъж придружаваше белия човек. Държеше в ръцете си детенце на около два месеца с учудващо светла кожа. Беше напълно гола, с изключение на малка ресна, боядисана в червено с уруру, която й закриваше пубиса; имаше великолепно тяло и лице — без никакви татуировки или рисунки, както и никакви бамбукови пръчици, с които жените яномами си пробиваха ноздрите, устните или меката част на ушите, хвърли поглед към белите хора, в който не се четеше никакъв срам — всъщност тя почти се забавляваше, — и отново влезе в забранената колиба.

Роша предположи, че белият човек с лента на челото си може би не разбира португалски; по време на декемврийското клане той се бе обърнал към него на испански. Де Андраде преведе изречението на Роша на испански, но резултатът бе същият.

Да настояват повече бе опасно. Впрочем Себастиао кратко им извика, за да ги предупреди: яномамите (тоя ги наричаше гуахарибос) започнаха да се вълнуват и заплашително да размахват бойните си лъкове, по-големи от самите тях, докато тримата бели не бяха въоръжени, освен с мачете. Но Барбоса, който не споделяше мнението на Роша, реши да останат няколко дни в околностите на селото…

 

 

— Silencio…^[10]

Заспалият Роша почувства върху рамото си съвсем лек натиск. Отвори очи. Не различи лицето, но разпозна силуета, огромен и много слаб, който се очертаваше на лунната светлина:

— Silencio, por favor.^[11]

Думите бяха пошушнати. За момент обезпокоен, Роша се спусна от хамака. Последва мъжа по брега на реката, разкъсван между боязън и истински страх, огромно любопитство и някаква екзалтираност. След стотина метра белият човек с лентата на чело се обърна и застана с лице към него. Тогава две неща удивиха Роша — ръстът и очите.

— Говорите ли испански?

— Малко — отговори Роша. — Но го разбирам добре.

— Наблюдавах ви, докато работехте при Рамос. Вие бяхте един от малкото служители, които се отнасяхте добре с индианците… Разбирате ли какво говоря?

— Да.

— А сега сте в джунглата без оръжие. Защо?

Роша обясни мисията на Барбоса и изрази доверието, което самият той имаше в етнолога. Дори се осмели да прибави:

— Трябва да поговорите с него. Той е човек… — потърси думите на испански — muy sincere, de Buena fe…

— Не. Кажете му да си върви, той и хората с него. Тук не е зоологическа градина. Утре да ги няма.

Гласът беше бавен, сякаш безразличен. Този напълно гол мъж, с изключение лентата на челото, излъчваше необикновена тайнственост, и невероятна духовна енергия. Това до известна степен оправда наивността на въпроса, който младият бразилец тогава зададе:

— Вие ли сте главатарят на индианците?

Върху мършавото лице чертите рязко се очертаваха на бялата лунна светлина и се появи нещо като усмивка.

— Не. И никога няма да бъда. Те само ме приеха. Убалдо Роша, нали това е името ви? На колко сте години?

— Двайсет и три.

— Познавате ли Манаос?

Роша отговори, че е роден в Моура, но, разбира се, познава Манаос, където живее. Белият човек с лентата продължи:

— Утре заминавате заедно с другите. Но бих искал отново да се върнете. Сам или в краен случай с този ваймири, когото наричате Себастиао. Не рискувате нищо и никой няма да ви стори зло, при условие че дойдете само вие и ваймири. Бих искал да донесете лекарства — всичко, каквото можете да купите в Манаос или някъде другаде. Сулфамид, пеницилин и стрептомицин. Знаете ли какво представляват?

— Да, що се отнася до пеницилина.

— Ще запомните ли наименованията им?

— Да. Но нямам пари.

Голямата кокалеста ръка се протегна и дланта се разтвори — появиха се диаманти. На Роша му секна дъхът — с тях можеше да се купи цял квартал в Манаос, включително и операта.

На един дъх каза:

— Бих могъл да взема диамантите и никога повече да не се върна.

Този път върху мършавото лице усмивката наистина се появи омагьосващо бавно.

— Но няма да го направите — много спокойно рече човекът с лентата. — Имам ви доверие. Елате веднага щом можете. Изкачете се по течението на Негро до водопада, който е след Каракараи. Насред реката има голям остров. Слезте на него и чакайте. Ще дойдат двама души един след друг. Първият се нарича Жауа — той е яномами, по-точно шаматари^[12]; вторият е Мадуарага — той е ваймири и вие го познавате, ръководеше нападението срещу Рамос. Всички лекарства, които може да купите, моля ви. Ще ги предадете на тях.

— А вие? Вие къде ще бъдете?

— Това няма значение.

Имаше нещо магическо в начина, по който изчезна за няколко секунди.

 

 

Всъщност Убадло Роша извърши общо единайсет пътувания между Манаос и Каракараи през следващите двайсет месеца, като почти винаги, особено в началото, бе придружаван от Себастиао, чието присъствие го успокояваше. Но колкото повече познанията му по яномами ставаха по-пълни, както впрочем и по всички диалекти, които се използваха на територията на Ронаима, толкова по-често той пътуваше сам.

От продажбата на диамантите, разпродавани един по един, за да не породи завист, той си отпусна точно същата заплата (доста скромна), която получаваше в Буут Лайн, преди да си подаде оставката. Освен покупката на една лодка и неща от първа необходимост цялата останала част отиваше за лекарства.

Заслужаваше още по-голямо уважение, понеже нито веднъж за тези двайсет месеца не видя белия човек с лентата на челото.

А се случиха доста необикновени неща.

Още при първото слизане на острова, северно от Каракараи, Роша се запозна с Жауа, шаматари, чието име вече знаеше. Озова се пред индианец на около двайсет години, с изваяно, атлетическо телосложение, видимо много интелигентен и със забележителен ръст — надхвърляше метър и седемдесет.

Черните диамантени очи на Жауа дори не трепнаха, когато Себастиао, предавайки въпроса на Роша, го попита за белия мъж. Човек можеше да си помисли, че никога не е чувал за него. И така продължи при следващите срещи, когато Роша на всичко отгоре трябваше да се срещне и с Мадуарага, индианския вожд на ваймирите, същия онзи, който предишната година в станцията уби най-малко четирима души и за една бройка да пръсне главата на Клаудиа Рамос.

Всъщност на Убалдо Роша му бяха необходими единайсет месеца и осем срещи с Жауа, за да го накара да излезе от непроницаемата си безчувственост. По онова време Роша владееше почти отлично яномами и посредничеството на Себастиао вече не му бе нужно. Така че сам зададе въпроса във връзка с белия човек, каза, че любопитството му няма друга причина освен приятелските чувства, които изпитва към него, дори нещо повече; от уважение.

— Изпълнявал съм всичко, каквото е поискал от мен, Жауа.

И си помисли, че или доводите му, или отсъствието на преводач между тях освободиха шаматари. Но от това, което каза Жауа, разбра, че греши и че индианецът, невъзмутим до този момент, е силно развълнуван.

И наистина Жауа изведнъж му разкри, че неговата сестра е била жена на Караиб — очевидно с това име той наричаше белия човек, — че преди няколко седмици тя и детето й били убити, както и двайсетина души от племето му от банда силно въоръжени гаримпейроси.

— А Караиб? — попита Роша, искрено развълнуван от тази нова фаза на индиански геноцид, чийто безпомощен свидетел бе и той.

— Замина — отговори Жауа.

— Закъде?

— Извън джунглата. — И шаматари посочи на югоизток. — Много далече.

— А ще се върне ли?

— Той е шаматари — простичко отговори Жауа, изпълнен с непоколебима убеденост. — И мястото на шаматари е в джунглата. Ще се върне.

 

 

Реб Климрод напусна Горно Бранко към края на май 1950 година.

Или хиляда дни и трийсет и два месеца след неговото дълбоко навлизане в Зеления свят след тръгването си от Богота. Това толкова дълго потапяне, белязано от множество страдания, но и от вътрешен мир, какъвто със сигурност никъде другаде нямаше да намери, дълбоко го бе променило.

Пристигна в Манаос. Не потърси Убадло Роша, а се спусна по Амазонка до Белем.

Там се качи на един товарен кораб. Като юнга или помощник-готвач — нямаше нито цент в джоба си, а и не бе взел никакъв диамант, тъй като смяташе, че няма право.

На 12 юли пристигна в Нови Орлеан.

Който напусна същия ден.