Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (16)

14.

Към осем и десет високият, доста пълен, но все още с прилична фигура мъж излезе от къщата на „Цепелинщрасе“ в Мюнхен, край Исар. Повдигна лисичата яка на палтото, нагласи хубавите си ръкавици, подплатени с еленова кожа, и отвори вратата на гаража. Тук гордостта му беше чисто новият мерцедес. Седна зад волана и нежният шум на мотора беше истинско удоволствие за него. Включи на първа…

— Не мърдайте, ако обичате…

Гласът беше толкова приятен и вежлив, че за момент той не изпита никакъв страх. После се обърна, разпозна очите и усети пламтящ ужас.

— Това е невъзможно!

— Много се страхувам, че е — отговори Реб. — Знам, че децата ви ще пристигнат всеки момент и че трябва да ги заведете на училище. Няма да има никаква промяна в програмата. По-добре ще е да няма. Иначе ще трябва да убия и децата ви, а не искам да го правя. Засега карайте нормално, ако обичате.

— Михаел…

— Карайте, моля.

Мерцедесът излезе от гаража и бавно спря пред входа на къщата. Двете деца излязоха, увити в дебели вълнени шалове в червено и синьо. Малко се изненадаха, като видяха непознатия до баща им, но Реб им се усмихна и каза:

— Баща ви и аз се познаваме от години. В продължение на двадесет месеца той почти бащински се грижеше за мен. Качвайте се, ще ви закараме до училището.

Децата му се усмихнаха и го заразпитваха. Той каза, че се нарича Михаел, или най-малкото баща им имал навика така да се обръща към него, понеже не обичал малкото му име! А как е малкото му име? — рече той, — много странно и чудновато, достатъчно е да попитат баща си.

Стигнаха до училището и Реб се усмихна на шофьора:

— Целунете децата. Очарователни са.

Двете момченца влязоха в училището и колата отново потегли.

— Господи, Михаел…

— Отиваме в Дахау — каза Реб. — Ако обичате. Маутхаузен е прекалено далече, а ще трябва и да пресичаме границата. Дахау също ще свърши добра работа.

— Михаел…

— Името ми е Реб — вметна Реб и се усмихна. — Намалете малко, ако обичате. Не искам да катастрофираме. И предпочитам да млъкнете. Само като ви чуя гласа… и гневът ми нараства още повече. Разбирате ли?

Движеха се мълчаливо. Появи се лагерът, непокътнат след 23 месеца.

— Безсмислено е да влизаме. Просто продължете покрай стената, докато видим газовите камери.

Две минути.

— Така. Спрете, ако обичате. И слезте.

Реб също слезе. В лявата си ръка държеше тубата, а в десния юмрук — оръжието. Бившият оберщурманфюрер глухо попита:

— Наистина ли щяхте да убиете децата ми?

— Да — отговори Реб. — Макар че не съм напълно сигурен. Много съм ядосан, но не знам дали щях да ги убия.

Протегна тубата.

— Отворете я и я изпийте, ако обичате.

Бившият оберщурманфюрер развинти капачката и веднага разпозна миризмата. Приглушено каза:

— Това е бензин.

— Да — отговори Реб усмихнат. — Спомням си за младия французин, когото накарахте да пие преди три години и четири дни, горе-долу в същия този час. Само че при него беше очистително. Сигурно защото нямахте достатъчно бензин. Той беше десетгодишен. Роден на 23 юли в Бордо, много добре си го спомням. Трябваха десет часа, за да умре. Мисля, че ще изпиете бензина, защото до последния момент ще се надявате, че няма да ви убия. И наистина имате някакъв шанс. Немного голям, но все пак имате. Но преди да го изпиете…

От джоба на сакото извади някакъв предмет, увит в хартия.

— Подарък — рече той.

Мъжът разви хартията. Червило.

— Много бих искал да си намажете лицето и най-вече устните…

След малко.

— Така. Бузите също, ако обичате… Много добре. Сега изпийте бензина… Тубата е ваша, ако забелязвате. И писмото, което ще намерите в джоба си. Написано е от един млад литовец, който се казваше Захарий. Ще ми кажете, че е мъртъв. Но нима това е достатъчен довод? В него описва какво сте сторили на тези деца, измежду които и аз… Изпийте още малко, ако обичате…

Стреля от много близо, под дясната скула. После постави оръжието във все още топлата ръка на бившия оберщурманфюрер Вилхелм Хошрайнер и натисна спусъка с пръстите на мъртвия още веднъж, като вторият куршум се заби в един насип.

 

 

Отдалечи се и едва тогава повърна. Всъщност Дов Лазарус трябваше на два пъти да спира колата, за да повръща.

— Внимание — прошепна Дов.

Жената отново се появи, този път придружена от двама мъже.

— Не познаваш ли някого от тях, малкият?

Реб кимна. По-ниският от двамата мъже беше немец и три седмици преди това, точно след екзекуцията на Хошрайнер срещу газовите камери на Дахау, Дов и той го видяха зад волана на един от камионите, които между Залцбург и Мюнхен осигуряваха доставянето на „Stars and Stripes“^[1], вестника на американската армия. Военната полиция никога не претърсваше тези камиони, най-много на шега да вземе един или два броя, така че почти на всеки курс нацистки бегълци пътуваха транзит, скрити зад купчините вестници. Колкото до жената със сивеещи къси коси и студено лице, именно тя на 3 юли 1945 година в Залцбург обясни на Реб, че фотографът Лотар се намирал в лабораторията си, близо до Кулата с камбаните, и по този начин го бе изпратила в подготвения от Енке капан. Жената беше първият етап от гонката, която започна Реб Климрод (с Хошрайнер нещата бяха много лесни, понеже бившият оберщурманфюрер в началото на 1946 г. съвсем спокойно пое отново ръководството на текстилния си завод). Откри жената за по-малко от сто часа след завръщането си от Мюнхен в Австрия и сега — 23 март 1947 — той и Лазарус, заедно или поотделно, я следяха от четиридесет и три дни.

— Има и други хора в хижата, малкият. Най-малко трима души.

— Четирима — каза Реб.

Беше малко след десет часа вечерта и нощта се очертаваше мразовита. Под тях, долу в горичката, където се бяха скрили, се виждаха светлините на Алтаусее. За да се стигне до Алтаусее, трябва да тръгнеш от Бад Ишл, където император Франц-Йозеф е ходел на курорт, и се намира на 55 километра източно от Залцбург. Тръгваш по пътя за Льобен и при Бад Аусее свиваш наляво по друг път, който много скоро са раздвоява: десният води към селата Грюндлее и Гьосл, другият към Алтаусее. И в двата случая човек се намира в сърцето на Мъртвите планини, сред черни и дълбоки езера, заобиколени от високи, често пъти отвесни скали.

— Четирима мъже и още една жена — каза Реб Климрод.

Жената от Залцбург се наричаше Герда Хюбер. За да я открие, Реб тръгна от хипотезата, че след като е работела с Енке, тя може би по един или друг начин е живяла в къщата до чешкото министерство. Отгатна — само по описанието, което Реб направи на Герда Хюбер, двама търговци от квартала я разпознаха и казаха името и произхода й: идвала от Грац, родния град на Ерих Щайер. Останалото беше лесно: жената работела в австрийския Червен кръст и помагала на евакуираните. С тази работа тя имаше възможност да притежава всякакви пропуски.

— Нещо се размърдаха.

Третият мъж на свой ред излезе от хижата и както Лазарус, така и Реб го разпознаха.

— Арни Шайде — каза Дов, — моят стар приятел Арни, който толкова много обича да посещава францисканските манастири оттук до Рим.

Вече на два пъти Дов бе проследил Шайде и всеки път той го беше отвеждал в Рим пред самите врати на Ватикана. Откъдето Шайде излизаше сам, очевидно поверил на римската курия беглеца, когото придружаваше. Шайде също работеше за Червения кръст.

— Дов?

От известно време Реб бе насочил бинокъла надолу, към първите извивки на малкия път, който водеше към хижата.

— Две коли, Дов. Но и двете спряха и угасиха фаровете. На около триста метра са.

Потърсиха се с поглед в тъмнината.

— Ченгета?

— Не вярвам — отговори Реб.

Двата големи мерцедеса със сигурност не принадлежаха на австрийската полиция, нито пък на някоя служба от окупационните власти. Не, беше нещо друго, и тази мисъл проникваше все по-дълбоко в Дов, който изостави наблюдателния си пост с пряка видимост към хижата, смъкна се назад и също насочи бинокъла. След половин минута:

— Преди десет дни, когато за втори път се върнах от Италия по петите на Арни, видях абсолютно същия мерцедес. Дръжката на лявата задна врата също беше счупена. Видях то в Инсбрук. Трима души вътре, с физиономии на професионални стрелци. Арни се качи при тях. Спомням си номера… Малкият, чуваш ли ме?

Спусна се по склона. Изчезна. Реб остана сам и след една минута от хижата се разнесе звън на телефон, който бързо прекъсна. Изминаха още три минути, след които около хижата започна някакво раздвижване. Реб видя мъжете, които до този момент доста спокойно разговаряха шепнешком. Единият бързо влезе в хижата, другите двама се разделиха с оръжие в ръка. „Предупредили са ги.“

Нова пауза. Чу се почти недоловимо шумолене. Реб се скри зад един ствол с пръст върху спусъка. Шепот: „Малкия? Да не ме гръмнеш, моля те.“ Задъхан, Дов се появи на пет метра от него.

— Същата кола и същите типове. С единствената разлика, че сега са осем или десет. Пристигат и други. Мирише ми на втори Сталинград. И се басирам на един рабин срещу ябълкова баничка, че тези хора са се втурнали за нас.

Усмихна се.

— И се питам, кой е в тази шибана хижа? Сигурен си, че не е Адолф Хитлер?

 

 

Четвърт час по-късно те наистина се убедиха, че става дума за хайка: почти от всички страни светнаха електрически фенерчета, образуващи полукръг, а те двамата се намираха почти точно в центъра му.

— Но в крайна сметка загубиха при Сталинград — каза Дов.

В този момент те вървяха по брега на малкото езеро Алтаусее^[2] и вече се намираха на хиляда и нещо метра от хижата. Все още не тичаха. Напредваха под дърветата, но без да бъдат истински разтревожени. Намерението им беше стигнат до другото селце, малко по на изток — Грюндлее — и оттам или да се доберат до Бад Аусее, или да потърсят помощ, дори да се обърнат към полицията. Но Реб, който вървеше пръв, внезапно спря — вдясно от тях се появи втора линия от фенери. Кръгът почти се затваряше.

Нямаха друг избор, освен да продължат по права линия, спъвайки се по склона, който ставаше все по-стръмен.

Ускориха крачка и в ясната нощ пред тях се извисиха заснежените върхове на Мъртвите планини.

— Никога няма да можем да ги преминем — каза Дов. — Във всеки случай не и аз. Нямам кози крака, малкият.

Спряха и известно време спореха — Лазарус, както винаги, готов да отвърне на удара с удар, а Реб настояваш да продължат. Концентричната линия на електрическите фенери беше само на сто метра от тях, когато отново потеглиха. Трябваше да преминат северозападно от Грюндлее, и внезапно забелязаха много коли, всички, със запалени фарове спрели на малкия път, който свършваше на четири-пет километра от Грюндлее. В светлината на фаровете се виждаха още мъже, всичките въоръжени, някои с пушки, обърнати тяхна посока.

— Всички оцелели от Третия райх са тук — отбеляза Дов и се разсмя.

Дов два пъти вече падаше и беше изгубил очилата си. В тъмното почти не виждаше и Реб Климрод трябваше да му помага. Хората с фенерите бяха по петите им и все повече се приближаваха.

Отдясно се появиха светлини — Гьосл. Бягаха цели два часа. Стигнаха до езерото Топлиц. Дов повече не искаше да продължава. Изкрещя към преследвачите, че той е самият Дов Лазарус и че е готов да се бие с тях…

Но вместо отговор проехтяха шест-седем изстрела, сухи и леки, от „Маузер 22“, които през войната получаваха елитните стрелци на Вермахта. Нито Дов, нито Реб бяха засегнати. Отново се заизкачваха по стръмния склон, печелейки във височина, но скоро Дов категорично отказа да върви по-далече и по-високо. Езерото се намираше почти отвесно под тях. Дов каза, че остава тук, във вдлъбнатината на една скала, върху нещо като платформа, „откъдето се открива великолепна гледка“; спокойно поклати глава и несъмнено се усмихваше в тъмнината. Оставал тук, каза той, и се наемал да попречи на тази нацистка армия да се приближи прекалено много.

— Помисли, малкият. Впрочем ти сигурно си се сетил преди мен с тази твоя глава — че можем да се измъкнем с тичане. Те тичат по-бързо от нас. Така че запази спокойствие и бъди разумен. И се вслушай в невероятния си шибан мозък, който имаш и който ти казва, че това е нашият единствен шанс…

Той щял да остане достатъчно дълго време, за да може Реб с краката си на дива коза да изкачи Мъртвите планини, а може би и да намери помощ.

— Повече няма да мръдна, Реб. Какво ще правиш? Ще ме носиш ли? Тежа цели деветдесет кила, с всичката бира. Изчезвай, малкият, моля те. Намери човека, когото търсиш, и ме пиши в неговата сметка.

… И естествено, когато Реб Климрод най-сетне прие да го остави и да започне изкачването, няколко минути след това се чуха първите изстрели. Чу също как Дов пееше с цяло гърло: „Mi Bonnie is over the ocean, my Bonnie is over the see…“^[3].

След бясното изкачване в нощта се озова двеста метра по-високо, когато долови лекия шум на свличащо се по склона тяло, преди да потъне в черните и студени води на Теплиц. Помисли си, че Дов вече е мъртъв. Малко след това два изстрела от колта му пак излаяха и оцветеният с ирландски акцент глас отново запя.

Но след една поредна престрелка най-накрая спря.

 

 

Към три часа сутринта същата нощ той се върна около хижата. Не се виждаше никакъв часови, но забеляза светлина. Качи се на балкона и при шума на стъпките му някой попита на немски:

— Хванахте ли ги?

— Само един — отговори Реб Климрод.

Часовият се появи на прага с ловна двуцевка под ръка. Видя Реб и понечи да стреля. Куршумът на Реб проби гърлото му.

Влезе в хижата, където имаше един невъоръжен мъж и жена, която обаче не беше Герда Хюбер.

— Не мърдайте, ако обичате — каза той на вцепенената от страх двойка.

С насочен към пода пистолет Реб се увери, че другите стаи са празни. Мъжът втренчено го гледаше с тъмните си очи — беше с изпито лице, орлов нос и леко оплешивяващо теме. Попита:

— Кого търсите?

— Ерих Щайер.

— Познавах един Ерих Щайер, който беше адвокат във Виена.

— Същият.

— Нямам представа къде е. Може би е мъртъв.

Черните и блестящи очи му придаваха нещо еврейско.

— Вие кой сте? — попита Реб.

И в същия момент дочу през нарочно оставената полуоткрехната врата шума от двигателите на най-малко две коли.

— Кой сте вие и защо ви пазят толкова добре?

— Лъжете се — отговори мъжът. — Този, когото пазят, замина през нощта. Аз съм само собственикът на хижата. И никога не узнах името на човека, който се криеше тук.

Климрод взе документите на мъжа. По онова време никога не беше чувал името Адолф Айхман.

 

 

Йоел Бениш видя Реб Климрод в Рим около 10 април 1947 година. Случайността нямаше нищо общо със срещата на двамата млади мъже, които не се бяха виждали почти осемнадесет месеца. Бениш се намираше в Италия, изпратен от Хаганах, и работеше в емигрантската мрежа. Три месеца по-късно щеше да вземе активно участие в прехвърлянето на 4515 души на бившия американски товарен кораб „Президентът Гарфийлд“, който вече щеше да се нарича „Изходът“^[4].

Той и Климрод се срещнаха късно сутринта в замъка „Светият ангел“.

— Как, по дяволите, разбра, че съм в Италия? Намерих бележката ти при Бертчик точно навреме. Утре напускам Рим.

Климрод обясни, че е отишъл при Бертчик, за да поговори с някого за Мосад или Хаганах, и поради необходимостта да се легитимира споменал имена на хора, способни да се застъпят за него.

— Между които и твоето. Така научих от Бертчик, че си в Рим. Имаш ли два свободни часа? Бих искал да ти покажа нещо.

Заведе Бениш на една малка уличка, която водеше към Виа Кресченцио, на две крачки от „Свети Петър“, и му показа плоча на италиански и немски.

— Каналът свършва тук. Напускат Германия от Ландау и Брегенц през езерото Констанс или през прохода Решен, откъдето ти и аз минахме преди две години. Пътуват с кола, понякога и с автобус и нощуват във францисканските манастири. Направил съм ти списък. Единият от хората, който ги придружава, се казва Арни Шайде. Има и една жена — Герда Хюбер. И тя е в списъка. В Рим ги поема немският монсеньор Хайдеман, който официално ръководи някакъв сектор във Ватикана. Хайдеман им доставя паспорти на Червения кръст. Някои получават дори расо и фалшиви документи на йезуити. Напускат Италия през Бари и най-вече през Генуа. Някои отиват в Испания, Сирия или Етиопия, но най-много отплават за Южна Америка. Вече стотици са избягали по този начин.

Бениш стоеше учуден.

— Защо е цялата тази лавина от информация?

— Получих я, докато търсех нещо друго — отговори Реб Климрод. — Трябва да я предам на някого.

Последното изречение означаваше, че той няма нито шеф, нито организация, пред която да се отчита. Бениш (кариерата му вървеше нагоре: най-сетне прецениха, че е прекалено интелигентен за бомбаджия, и започнаха да му доверяват по-трудни задачи) знаеше, че стария му съратник беше прекъснал всякакви връзки с ционистките организации. Някой му беше говорил за Климрод, че работел с „лудите от Накам“. Попита:

— Още ли си с тях, Реб?

— Не. Отдавна.

— А Лазарус?

— Умря.

Без никакъв друг коментар. Сега вървяха по брега на Тибър. Бениш разглеждаше Климрод и го намираше променен. Не физически, макар че бе пораснал с няколко сантиметра и качил няколко килограма. Продължаваше да има същия сърдит силует, същата очевидна бавност в походката, същия бездънен поглед. Промяната беше другаде: по-голяма твърдост и предимно нещо като сигурност в предопределената съдба.

— Намери ли това, което търсеше, Реб?

— Почти.

Мълчание. После Бениш неочаквано каза:

— Винаги съм те имал за приятел. За голям приятел. Ако мога нещо да…

— Нищо, благодаря…

И отново мълчание. За да го запълни, Бениш започна да говори за страната, която в момента се раждаше край бреговете на Тибернад и Йордан, където те най-после ще имат свое място — и Реб, и той, и още много други; все повече се запалваше, припомни голямото приключение, което им предстоеше да изживеят, макар и в пустинята Негев, чието превземане бяха започнали.

Отговорът дойде много спокоен, но окончателен:

— Без мен.

— Ти си евреин почти толкова, колкото и аз. Да си евреин също може да е въпрос на избор.

— Аз съм нищо. Нищо.

Йоел Бениш преписа двадесетте страници с дребния почерк на Реб — имена, манастири, сборни пунктове, цялата информация, която той беше събрал, докато „търсеше нещо друго“. Бениш се засмя, понеже, странно и за самия него, не се чувстваше удобно.

— Човек би казал, че ни правиш прощален подарък…

— В известен смисъл — каза Реб.

А след това приятелска, много топла светлина се появи в дъното на светлите зеници, усмивката бавно затрептя. Голямата ръка прегърна Бениш през раменете:

— Благодаря, благодаря за всичко.

Тръгна си и пресече Тибър по моста, който се намираше срещу Пиаца де ла Ровере.

 

 

Анри Ард също срещна Климрод в Танжер, но малко по-късно, някъде към „средата на април, мисля“.

„Дойде при мен, като че ли бяхме се разделили вчера, и ме попита дали съм съгласен да направя няколко курса с него. Имаше пари, около шест хиляди американски долара, и искаше всичко да вложи в едно-единствено пътуване — нещо като: или всичко, или нищо.“

Изглеждаше ми на двадесет и две или двадесет и три години. Вторият му престой в Танжер продължи четири месеца и през това време направихме четири пътувания заедно, всичките успешни. Като приспаднем разходите, печалбата ни беше почти петдесет долара от сандък. В първия курс сто и двадесет сандъка бяха негови, а после — всеки път по двеста. Сметката е проста — прибра около тридесет и пет хиляди долара.

Колкото до заминаването му от Танжер, то бе също толкова просто, колкото и пристигането му: само ми съобщи, че сътрудничеството ни било „едновременно изключително приятно и забавно“ — той наистина говореше така с бавния си и приятен глас и с почти старомодна вежливост, — но че е дошъл моментът да си върви. Изказах съжаление, признах си, че също изпитвам приятелски чувства, почти обич към него и че двамата наистина бихме могли да натрупаме пари. Усмихна ми се и отговори, че това не го интересува.

Не знам откъде се беше сдобил с малка неопакована картина, показа ми я и попита дали ми харесва. Никога не съм бил голям познавач на живописта и виждах само цветни петна. Признах му и той се разсмя, но смехът не докосна очите му, а само се разшириха в празното. „Подписът е на един човек, който се нарича Кандински и е починал преди три години. Много голям художник. Човек може да убие заради живописта, Анри, но може и да умре заради нея…“

На булевард „Пастьор“ купи платнен калъф с точните размери на картината. И доколкото знам, това бе единственият му багаж, когато напусна Танжер в началото на август 1947 неизвестно закъде. Картината и онези две книги, които навсякъде мъкнеше със себе си…