Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Roi Vert, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Александър Ганов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sindicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2013)
Издание:
Пол-Лу Сюлицер. Зеленият крал
Френска. Първо издание
ИК „Библиотека 48“, София, 1993
Редактор: Катя Витанова
Коректор: Ана Лазарова
ISBN: 954-8047-16-0
История
- — Добавяне
45.
„Сикорски“ кацна в средата на площадката, която Сетиниац помисли, че е просто морава. Дори и от двайсет метра височина тя приличаше на най-обикновена поляна насред джунглата. Времето, когато сградите в джунглата се маскираха, впрочем не без успех, вече бе само спомен. Минало. През 1974 година Сетиниац посещаваше за пети път кралството. И можеше да прецени, че сградите вече нямаха нужда от прикритие.
Сега дори имаше асфалтиран път. И голям брой коли, заобиколени от мъже и жени, които дойдоха да посрещнат Реб. Повечето от тях Сетиниац познаваше: Ескаланте, Собиески, Трайано да Силва и естествено Марни Оукс с неизменния бележник в ръка.
Една двойка нарочно се отдели от другите и приближи Сетиниац.
— Надявам се, че ни помиите — рече жената…
— Етел и Елиас Вайсман. Много добре ви помня.
Беше ги срещнал за първи път преди пет години, когато самият той разбра за проекта. И двамата не бяха нито високи, нито млади. Може би петдесет или петдесет и шест годишни. Двамата общо говореха най-малко на двайсет езика. В продължение на години от 1946 насам те бяха работили отначало в Международния фонд за подпомагане на децата, после за УНИЦЕФ и накрая в Центъра за социални дела към Обединените нации в Ню Йорк.
— Колко мило, че не сте ни забравили! — каза Етел. — Знаете ли, вече станахме доста важни. Сега сме нещо като министри по Населението на Реб.
Тя се усмихна с измамния вид на срамежливо момиче. Тази малка четиридесет и няколко килограмова жена притежаваше феноменална енергия, динамичност, невероятна физическа и морална устойчивост (беше оцеляла от Берген-Белсен и от още три друга лагера). Вайсман, от американска националност, и тя се бяха запознали веднага след края на Втората световна война. Вайсман чак до смъртта си през 1980 година не я бе виждал в друго освен във весело настроение, способна да работи двайсет часа непрекъснато или да кръстосва надлъж и шир Сиера Пакараима.
Тя продължи:
— Реб ни помоли да се погрижим за вас. Думата „министър“ ли ви изненада?
— Малко — призна Сетиниац. — Не знаех, че нещата са стигнали чак дотам. За какво население става дума?
— За индианците в кабоклос, разбира се. Кабоклосите са метиси, които работят в джунглата и се занимават предимно със земеделие. Но не са само те, отговаряме също и за емиграцията.
Тя се засмя с очарователния си мелодичен смях.
— Изглежда, че изненадите следват една след друга, Дейвид. Разбира се, ние ще ви наричаме Дейвид, а вие нас — Елиас и Етел. Елиас не е от най-разговорливите. Вярно е, че не му давам възможност. Но все пак говори. От време на време, когато ме няма. Известно ли ви е, че той знае тринайсет езика? В момента учи виетнамски. И яномама, разбира се. Него вече почти го е научил, много по-добре от мен…
Тя седна зад волана и човек добиваше впечатление, че държи в ръцете си кормило на кораб. Реб и останалата част от посрещачите вече бяха тръгнали. Отправиха се към града. Ила Дурада, неофициалната столица на кралството, бе удивително преобразена за последните пет години. Сетиниац не бе идвал тук от три години и сега едва успяваше да разпознае селището: преброи стотици нови сгради, като най-високите не надвишаваха четири етажа. Но понеже вече бе посещавал подобни на тях, той знаеше, че към четирите етажа трябва да се прибавят две, ако не и три подземни нива.
— Колко души живеят тук сега?
— В самата Ила Дурада? Мъже, жени и деца — общо около седем хиляди и осемстотин. Искате ли точката цифра?
— Не, благодаря. А в другите селища?
— Шест хиляди и деветстотин души във Вердино, пет хиляди шестстотин и петдесет в Сан Жоао де Бейразал, хиляда и осемстотин в Диамантина. Както и доста хора в пръснатите почти навсякъде стопански центрове. Също така и в silvivilas, селата в джунглата. Средно по две хиляди жители на село, а на двайсет хиляди хектара джунгла се пада по едно село. Имаме шейсет села в проект, двайсет и четири са напълно завършени, а деветнайсет почти. Ходили ли сте вече в тях?
— Един път.
През 1971 година. Хеликоптерът се беше приземил на едно футболно игрище. Сетиниац видя селище от правилно подредени самостоятелни домове, всичките от бетон, с изключение на три обществени сгради. Нищо изключително. Всичко беше чисто, функционално, но доста тъжно. Етел Вайсман се усмихна:
— Дейвид, това е една от причините, които ни накараха да приемем предложението на Реб. Инженерите и архитектите често пъти са прекалено систематични, стремят се към най-бързото и най-евтиното. В продължение на почти трийсет години ние с Елиас обикаляхме света и продължаваме да го правим, опитвайки се да ограничим наплива от мизерия. Поне тук резултатите от нашата работа са налице, а това вече не е чак толкова отчайващо. Пък и човек не би могъл да устои на Реб. Естествено, не става дума за парите…
Сетиниац започна да пресмята, Елиас Вайсман разбра и промълви в обичайния си стил:
— Не се мъчете, Дейвид — шейсет и девет хиляди шестстотин двайсет и четири до днес. Плюс изследователските екипи на Жан Колцеско, Трайано да Силва и Уве Собиески и различните служби. Общо осемдесет и четири хиляди и триста души.
— Не го слушайте — весело забеляза Етел. — Винаги е бил слаб по аритметика. Той е лекар, а не счетоводител. Точната цифра в момента е седемдесет и пет хиляди, сто и осемнайсет. Ала само след известно време, до една година, с предполагаемото развитие на Сан Жоао и най-вече на Диамантина и новия център, който все още няма име, ще станем повече от сто хиляди души. Генералният план предвижда двеста седемдесет и пет хиляди жители след пет години. Лично аз мисля, че съвсем спокойно ще надхвърлим тази цифра.
Сетиниац я гледаше объркан. Тя го хвана за ръката:
— Елате, ще ви направя кафе. Струва ми се, че имате нужда.
„Генералният план“ се осъществяваше точно както бе предвиден, и потвърждаваше правилната прогноза на Етел Вайсман — през 1980 година в Кралството живееха триста и шестнайсет хиляди души, без да се смятат индианците и две-три хиляди упорити кабоклоси, които не искаха да се присъединят; Генералният план предвиждаше общи инвестиции от четири милиарда и четиристотин милиона долара.
Сума, която естествено бе надхвърлена, и то с много.
Ето как живееше Кралството през май 1980 година:
— Всичките градове бяха построени на девствена земя, необитавана от началото на света. Бяха шест на брой. Нито един не надхвърляше дванайсет хиляди души, за да се избегне прекомерната нечовешка урбанизация. Най-големият от тези градове — понеже беше построен първи, Ила Дурада — бе изграден край бреговете на Рио Негро. Останалите пет бяха Сан Жоао де Бейразал, Вердино, Диамантина, Монте Гросо и Куарента (по номера на един километричен стълб, поставен от екипите за прокарване пътища на Трайано да Силва).
— Във всеки град имаше топлоелектрически завод, който захранваше с електричество мрежа от седемстотин до хиляди и сто километра водопроводи, канализационна мрежа и организация за поддържане на чистотата. Всеки град имаше поне една болница с капацитет от сто и петдесет до двеста и петдесет легла, пълно хирургическо оборудване и болничен персонал, състоящ се от сто и шейсет лекари, зъболекари, осемстотин санитари и медицински сестри. Всяко село в джунглата имаше диспансер, ръководен от двама лекари и шест души персонал, а броят на селата през 1980 година достигна седемдесет и две; същото се отнасяше и за всеки по-важен минен, стопански иди индустриален център. Службата за спешна помощ разполагаше с два самолета и четири хеликоптера; когато се налагаше, пациентите биваха транспортирани в Ила Дурада и Вердино, където болниците бяха най-добре оборудвани — те разполагаха с центрове за реанимация и имаха възможност за специални санитарни полети до Белем, Рио и дори Съединените щати.
— Образователната система се състоеше от шестдесет и шест начални и дванайсет основни училища. Преподаването се извършваше на португалски, но английският език бе включен в програмата още от първата година. На 30 април 1980 година детските градини бяха петдесет и две. Двайсет и шест служби за ограмотяване работеха с възрастните. Освен тях в Ила Дурада и Диамантина се намираха две международни училища с преподаване само на английски, като обучението в тях се извършваше по образователната програма на Съединените щати и последният клас се равняваше на американските senior high schools[1]. Преподавателите получаваха три пъти по-голямо възнаграждение от средната бразилска заплата. Образованието беше безплатно. Общият брой на учениците през април 1980 година: трийсет и девет хиляди.
— Всеки град или по-голямо селище се обслужваше от супермаркет. Само фактът, че работят за едно от сто и единайсетте дружества, официални собственици на територията, хората получаваха карта, с която купуваха стоките на костуема цена. През 1980 година системата създаваше търговски центрове от същия тип, макар и по-малки, за селата в джунглата.
— Във всеки град имаше поща, банка, вселенска църква, библиотека, най-малко два киносалона, хотел (до 1975 година посетителите бяха сравнително малко или въобще не бяха допускани) и полицейски участък. До 1970 телефонните връзки бяха добри във вътрешността на Кралството, но доста лоши извън него; съществуваха само няколко линии с Белем, Манаос и Рио. Положението значително се подобри, след като се прокара първият кабел, който свърза Кралството с Джорджтаун, столицата на бивша Британска Гвиана, а чрез втория — с Парамарибо в Суринам. Подписаният през 1976 година договор с бразилската компания „Ембрател“ доусъвършенства механизма.
— Транспортът беше безплатен, с редки изключения, допускани единствено от службите на страшната Марни Оукс. Създадена беше доста интересна система на сигнализация: всеки, който искаше да отиде някъде, трябваше да постави пред вратата на къщата си или на мястото, където се намира, малко флагче с различен цвят. Зелен — за супермаркета, жълт — за центъра (поща, банка, библиотека и т.н.), син — за спортните комплекси, карирано флагче — за повикване на службите за поддръжка и повреди… та чак до черно флагче — за църквата… или за гробищата. Пристигаха минибуси, които се движеха непрекъснато и безплатно.
Заплатата на peoes (пеоните) беше калкулирана на базата на средната бразилска, увеличена с четиридесет процента. Един инженер през 1980 година получаваше около три хиляди долара на месец. Наемите бяха от един до петдесет долара в зависимост от категорията. Ресторантите бяха отворени за притежателите на покупателни карти, независимо от тяхното положение. Само тарифите бяха различни: шест долара месечно за peoes, шейсет за служителите — и това за храна три пъти дневно.
— Ако броят на личните превозни сродства бе изключително малък, то на обществените беше голям. Движението се осъществяваше върху мрежа от пет хиляди и четиристотин километра пътища с настилка, използваеми през всички сезони, и от деветстотин километра черни пътища. По тях бяха изградени хиляда седемстотин и петдесет моста и различни съоръжения.
— Местата за отдих: през април 1980 година при план от сто двайсет и пет басейна деветдесет и един вече бяха отворени. Основните спортни центрове бяха кортовете за тенис, залите за скоуш, гимнастика и синтетични лекоатлетически писти. Естествено и игрища за волейбол, баскетбол и най-вече футбол. Всяко село в джунглата и a fortiori[2] всеки град имаше най-малко по един отбор, понякога и повече, за трите дисциплини. През 1969 година по предложение на Трайано да Силва, който на младини бе играл в известния клуб „Флуминензе“, беше организиран футболен шампионат в три дивизии. Подбрал от него отбор, Да Силва изживя звездния си миг в равен мач с големия футболен клуб „Сантос“ — клуба на самия Пеле. Само за едно нещо съжаляваше Да Силва: Краля, който присъстваше на приятелската среща някъде из трибуните, отказа да връчи купата на двата отбора, като остави тази грижа на бразилски директор на едно от сто и единайсетте дружества.
— В Кралството живееха хора от трийсет и девет националности. Ако бразилците бяха най-многобройни, то американците от Съединените щати образуваха най-голямата чуждестранна колония. Според Сетиниац броят на сънародниците му беше девет хиляди и шестстотин души.
— Два телевизионни канала, единият на английски, другият на португалски език, излъчваха програми двайсет часа в денонощието, допълвани от четири радиостанции. В периода от 1968 — датата на първия появил се вестник — до 30 април 1980 излизаха два всекидневника и един двуезичен седмичник.
— До 5 май 1980 година бразилското, венецуелското и колумбийското правителство не проявиха никаква съпротива.