Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (23)

21.

Диего Хаас весело се плискаше в басейна, когато метрдотелът му съобщи, че го търсят по телефона от Съединените щати. Мамита отбеляза:

— Не знаех, че имаш приятели в Съединените щати.

— Трябва да е Хари — отговори Диего.

— Кой Хари?

— Труман. Кой друг?

Диего погали ръката на Консепсион Еди-Коя си (а дали не беше Инкарнасион?), чийто баща притежаваше трийсет хиляди хектара, а самата тя бе дори и красива. Пое слушалката от метрдотела, като продължаваше да се усмихва на Консепсион-Инкарнасион Еди-Коя си, за която нямаше никакво намерение да се ожени въпреки хранените от майка му надежди в това отношение, „но за сметка на това пък много ми се ще да я попритисна в някои тъмен ъгъл, за да видя какво има под полата й“.

— Ало! Ало! — весело изрева. — Тук е Диего Хаас. Самият-Той-Лично-в-Цялото-Си-Великолепие…

В следващите секунди почувства тръпки по целия си гръб.

— Вилавиченцио — говореше далечният и спокоен глас.

— Един камион и една мадона. И река сред невъзможна за прекосяване джунгла. Спомняте ли си за мен?

— Да — отговори Диего със свито гърло.

— Спомняте ли си разговора, който имахме с вас?

— Дума по дума.

— Имам нужда от вас.

— Това ме интересува — каза Диего. — Страшно много ме интересува.

Неочаквано го обзе дива възбуда. През широко отворения френски прозорец имаше пряк изглед към аржентинското си бъдеще, неизбежно и неподлежащо на някое небесно чудо: Консепсиоп Еди-Коя си с трийсетте хиляди хектара, с бащините консервни заводи и фабрики, с тежките си гърди и леност, за която един ден той щеше да се окаже оженен, без дори да си даде сметка, след някоя по-лукава от предишните офанзиви на Мамита. „И ще станеш дебел и мазен, Диегито, и ще крачиш из заводите на любимия тъст или сред горските му плантации, пушейки пура и тъпчейки се с препечено месо под жестоко разнежените погледи на тези отпуснати жени, подрънкващи с диаманти и с устни на октоподи…“ Каза в слушалката:

— Всичко, което искате, когато го поискате и където го поискате.

После дълго слуша спокойния глас, а жълтите му очи проблясваха във влажния полумрак.

— Три дни ще ми са достатъчни — каза той.

Затвори телефона целият разтреперан. Майка му се отдели от стадото матрони и се отправи към него за новини, неумолима в обичта си.

— Познаваш ли Хари Труман, guerido mio^[1]? Президента на Америка?

— Познавам само него — отговори Диего. — Обажда ми се всеки път, когато има някакъв проблем. Забравих да ти кажа за него, Мамита.

Същия ден, поради малкото пари, които Мамита му отпускаше с надежда за скорошната му и пълна капитулация, той продаде платинения си часовник и украсената с брилянти табакера, подарена за двайсет и деветия му рожден ден. С получените пари осигури паспорт на името на Михаел Климрод, роден в Буенос Айрес на 18 септември 1923 г.(или три години по-рано от истинската му рождена дата). Два дни по-късно, на 11 септември, под предлог да посети един свой чичо, банкер в Бахиа Бланка, той взе самолета за Ню Йорк.

И естествено не си даваше ясна сметка, че започва едно приключение, което щеше да продължи най-малко — поне в неговия случай — трийсет и две години.

Но това, че беше един от първите, който е получил повик от Краля, и че му е отговорил на минутата, за странния Диего Хаас нямаше по-голяма гордост.

 

 

Човекът се наричаше Сюсмън и беше шивач. Като такъв той работеше с двамата си синове, дъщеря си, жена си, брат й и четирима членове от семейството му, сестра й и шестте човека — нейни роднини. Семейно предприятие. Всичко седемнайсет души, натъпкани като сардели в две стаи с обща площ по-малка от десет квадратни метра. Двете стаи служеха също и за спални, кухия, баня, всекидневна, библиотека, будоар и дори за гардероб между полунощ и пет часа сутринта. Той погледна едновременно над очилата си Реб и шевната машина „Сингер“.

— Как казахте, че се наричате?

— Саперщайн — отговори Реб. — И това, което ви предлагам, е съвсем просто.

— Много добре разбрах какво ми предлагате. Това, което не разбирам съвсем добре, е каква полза ще имате вие. И впрочем говорите идиш с доста странен акцент.

— Защото го научих чрез кореспонденция. Много шумове имаше по линията.

— В деня, когато успеят да ме убедят, че някой прави нещо за нищо, ще бъде дяволски по-топло, отколкото днес — каза Сюсмън. — Какво печелите при тази размяна?

— Да почнем пак отначало — каза Реб спокойно. — Вие работите и живеете в Бруклин. Вие сте надомен шивач. Вие не разполагате с много място. Може да се каже, че ако някой от ателието ви протегне ръка, за да измери парче плат, то ще е принуден да отвори прозореца.

— Така се проветрява — отговори Сюсмън насмешливо.

— И продавате ушитите от вас рокли на търговци на едро от „Орчард Стрийт“ в квартала Йонкърс. Два часа на отиване и още толкова на връщане. Ще разполагате с повече стаи, ще се намирате по-близо до мястото ви на продажба, ще имате възможност да увеличите производството си; колкото по-добре се настаните, толкова по-добре…

— И така нататък — продължи Сюсмън.

— Вие го казвате. От друга страна, познавам на „Виниярд Авеню“ — съвсем близо до „Орчард Плейс“ — човек, който притежава хангар и над него четиристаен апартамент. Хангарът не му служи за нищо, а апартаментът е прекалено голям за него. И работи в Бруклин, в квартала Бушуик. Той се настаняла във вашия апартамент, а вие отивате в неговия в Йонкърс. Той плаща вашето жилище, вие плащате неговото. Разполагате ателието си в едната половина на хангара, а аз плащам наема за другата половина. Разбира се, ще се охарчите повече за новото си жилище — трийсет и два долара, — но това напълно ще бъде възстановено от увеличаването на сделките ви.

— И какво смятате да правите с другата половина от хангара?

— Еврейски ресторант — отговори Реб. — Дори няма да има нужда да готвите.

Десетина минути по-късно Диего Хаас попита:

— И за какво е цялото това чудо?

— Размяна. Или учредителна сделка. В известен смисъл.

— Много по-бързо можеш да го направиш, ако наемеш от сегашния собственик половината от хангара му, не е ли така?

— А къде отива удоволствието? — отговори Реб.

Качиха се отново на метрото за Манхатън.

— А освен това — продължи Климрод — аз се упражнявам. Представи си, че през последните дни ми е хрумнала една доста забавна мисъл.

„Доста забавна мисъл“ беше „баснословната и невероятна сделка на Уол Стрийт“, която щеше да донесе на Реб Климрод три и половина милиона за два дни и сто милиона за десет месеца.

 

 

Диего Хаас пристигна в Ню Йорк вечерта на 11 септември. Естествено това не беше първото му пътуване в Съединените щати — тук за малко дори да се ожени вследствие на една макиавелистическа комбинация на Мамита. „Обсебена от параноичната мисъл да ме ожени за някоя, която има най-малкото толкова пари, колкото нея, тя ми бе приготвила ужасен капан: ни повече, ни по-малко от дъщерята на аржентинския посланик при янките. Отървах се с твърдението, че съм станал хомосексуалист. Но почувствах свиренето на куршумите. «Прекарал два месеца в апартамент в „Уолдорф Астория“, после отишъл във Флорида и Калифорния, придружен от две-три танцьорки.» И накрая Мамита ми прекъсна доходите.“

През септември 1950 година той не отседна в „Уолдорф“. Настани се в миниатюрна стаичка в Гринуич Вилидж на Източна 11-а улица, където живееше и Реб. Десет долара на седмица и не по-зле от нощен приют.

Оттогава насетне пътуваше по заповед на Климрод, като във всички точки на света изпълняваше най-неочаквани поръчения. Идваше и си отиваше от живота на Климрод, когато той, поставил основите на първия си истински удар, се опитваше да разшири и в други щати театъра на военните си операции.

Хаас определя датата 14 октомври, когато Климрод се бе забавлявал с жилищната размяна: на еврейски шивач от Бруклин и на застрахователен агент от Йонкърс, печелейки мимоходом място за четиринайсетия си ресторант.

А 17 същия месец — три дни по-късно — определя като истинското начало на операцията „Уол Стрийт“.

— Погледни — каза Реб.

Диего вдигна глава и пред него се разкриха прочутите колони на Нюйоркската фондова борса.

— Много с красиво — отвърна той. — Ще я купуваш ли, или просто ще я наемеш?

— Гледай по-ниско. Под корниза.

Диего сведе поглед, но не видя нищо друго освен една амбулантна сергия, където продаваха хот-дог, сандвичи и сода. Тълпа от мъже, облечени в тъмно, с шапки и вратовръзки, се трупаше около нея, като ядяха и пиеха прави. Попита:

— За теб?

— В известен смисъл — усмихна се Реб. — Но все още не съм пуснал акциите на пазара. Аз също съм работил тук в продължение на няколко дни. Човек чува какви ли не интересни неща. Хайде.

Стигнаха до „Пайн Стрийт“ — успоредна на „Уол Стрийт“ — двете улици се намираха в най-южния край на полуостров Манхатън, в „downtown“^[2]. Спряха пред сграда номер 18.

— А какво виждаш тук?

Диего отново навири глава към небето.

— Чумата да ме порази! — небрежно възкликна той. — Исусе Христе, ама че съм изненадан — това е банка! И на всичкото отгоре в Ню Йорк, където никога не е имало повече от петдесет или шейсет хиляди. Направо ще падна.

И заби нос като слепец в огромната медна плоча: „Hunt Manhattan“^[3].

— На практика в света на банките няма по-голяма от тази. Май не се лишаваш от нищо?

— Обърни се — каза Реб.

От другата страна на улицата се намираше необработено, но заградено място.

— Разбираш ли, Диего?

— Абсолютно нищо.

— Тръгвай.

 

 

Отидоха на трета улица в същия квартал на „Уол Стрийт“ — „Губернатор Лийн“. Трийсетгодишен човек ги очакваше на тротоара пред сграда с кантори. Климрод ги представи един на друг. Мъжът се наричаше Даниел Хазендорф — комисионер от доста висока класа в агенцията „Уебстер, Райън енд Кейлъб“, специализирана по сделки с недвижими имоти. Тримата мъже влязоха в сградата и се качиха с асансьора на петия етаж. Беше 17 октомври 1950 година, девет часът и петнайсет минути сутринта.

Човекът се казваше Нормън. Усмихна се приятелски на Хазендорф, когото познаваше, но огледа бавно Диего Хаас и особено Реб Климрод, все така облечен в платнени панталони и риза. Попита:

— И вие сте този, който иска да купи терена?

Реб кимна.

— Цената е четири милиона петстотин и петдесет хиляди долара — каза Нормън с тон, който не бе лишен от ирония. Лицето му имаше вид на главен интендант в Бъкингамския дворец, готов да поведе американски туристи, интересуващи се от стая за нощувка.

— Предлагам четири милиона и седемстотин хиляди — изрече Реб с невероятно спокойния си глас. — Бих искал опция.

— Вече имаме един купувач.

— Сега имате втори. И съм готов да преговарям още днес. В следващите два часа и половина. Със заверен чек.

— И колко?

— Обикновеният депозит: пет процента от четири милиона и седемстотин хиляди — двеста трийсет и пет хиляди.

Нормън погледна Хазендорф. Той кимна.

— Да или не, ако обичате — каза Реб.

 

 

Навън Хазендорф поклати глава:

— Като си помисля, че в родния ми Мисури човек цяла седмица се пазари за една крава!

— Аз също бих се пазарил цяла седмица за една крава — каза Реб. — А срещата?

— Говорих с него по телефона и пак трябва да му се обадя. Разбрахме се да ви приеме в един часа. Доста трябваше да настоявам. Наистина доста.

— Не се преуморявайте чак толкова — тъй или иначе няма да получите повече от десет процента. До скоро виждане.

Реб набута Диего в едно такси.

— Такси? Прахосваме значи, така ли? А кога ще купим кадилак?

Диего никога не бе виждал Реб — в Ню Йорк или в който и да е град — да се придвижва по друг начин освен с метро, автобус или пеша. Стигнаха до Нюарк през тунела „Холънд“.

— И какво ще правим из тези далечни краища?

— Ще търсим двеста трийсет и пет хиляди долара. Откъде искаш иначе да ги взема?

Получи ги в следващия един час, след като банкерът от Нюарк хвърли последен поглед върху цялата купчина от договори, които Климрод му подаде, вадейки ги от вечната си платнена чанта. А Диего достатъчно разбираше от право, за да разбере, че Реб преговаря за заема от 235 000 долара, залагайки като гаранция почти всичките дружества, които бе създал.

Постигнаха съгласие.

— Връщаме се — каза Реб.

Отново на „Уол Стрийт“. И „Губернатор Лейн“. Този път на тротоара не ги чакаше Хазендорф, а Бени Берковичи, с когото Диего вече беше работил, включително в Чикаго и Балтимор. „Но никога не сме изпитвали симпатия един към друг, и то с основание — Бени беше по-темпераментен от мида, но в никакъв случай повече.“

Отново се срещнаха с Нормън, който им съобщи, че се с консултирал с клиентите си и те наистина приемат да им предоставят опция за срок от три месеца. Малко поспориха, понеже Нормън се опитваше да получи десет вместо пет процента. Но по всичко личеше, че и самият той не вярва в успеха си.

Излязоха половин час по-късно. Върнаха се на „Пайн Стрийт“ 18 пред сградата на „Хънт Манхатън“.

— Имам среща — каза Реб — с господин Дейвид Филоус точно в един часа.

Диего и той прекосиха мрачни, тържествени кантори, където хората бяха доста наблъскани. „Имаме вид на водопроводчици, дошли да поправят тоалетната, помисли си Диего, докато напредваха от едно препятствие към друго. Поне да беше разкарал тази шибана торба!“ Полк от секретарки ги прецеди за последен път и ги пропусна. Най-накрая се намериха пред Дейвид Филоус.

— Десет минути — каза Филоус. — И само защото това животно Хазендорф настояваше толкова много.

„Животното“ беше там с много притеснен израз на лицето.

— Много е просто — каза Реб. — Живеем и, по-важното, ще продължим да живеем в период на експанзия и по всичко личи, че тя дори ще се усилва. От нея банките — повече от всеки друг — ще извлекат най-много печалба. Вие управлявате… извинете: вие участвате в административния съвет на една от най-големите банки в света. Намирате се в пълен разцвет. Но имате един проблем: понастоящем службите ви са разпръснати в осем различни сгради, някои доста отдалечени една от друга. Мислите за групирането им…

— Откъде ви хрумна тази мисъл?

„Докато продаваше сандвичи и безалкохолни на подчинените ти“, отговори му мълчешком Диего, обладан от грандиозен пристъп на луд смях. Той изживяваше период на еуфория и операцията на Реб, чиято цел смътно започваше да разбира, едновременно го очароваше и удивляваше.

— Вие мислите за групиране. Дори в съвета вие сте най-пламенният му защитник — продължи Реб с приятния си глас.

— И групирането го предвиждате в Манхатън „midtown“^[4]. Впрочем и други банки мислят по същия въпрос, но те не са толкова мощни, колкото вашата. Никой не смее да направи първата крачка и да се озове сам на километри оттук. Това е дилемата. Защото да се напусне „Уол Стрийт“ и да се отиде на 5-о Авеню или „Медисън“, означава да се предизвика прилив на кръв в „midtown“ и сриването на всички инвестиции за недвижими имоти в „downtown“. Включително и вашите. А притежавате седем важни постройки в квартала. На стойност трийсет милиона долара.

— Четиридесет — поправи го Филоус с лукава усмивка.

— Трийсет и пет — по навик отговори Реб. И също се усмихна.

— Страшно много се забавлявам с вас — каза Филоус.

— А ще видите какъв смях ще падне, когато ме опознаете по-добре. Имате само един изход: да съберете всичките си служби в една и съща сграда.

— Която се намира?

— Никъде. Все още не съществува. Но вие ще я построите. Работа за около стотина милиона долара.

— Защо само една при тази цена? — попита Филоус, като се смееше. — Нека да са дузина. И къде ще я построя?

— Втория прозорец отляво на вас. От другата страна на улицата. Ниско долу.

Филоус трябваше да стане. Но той не се помръдна. Очите му примижаха.

— Естествено, че познавам терена. В скоро време един от помощниците ми трябва да получи сведения за него.

— Няма да има нужда.

— Купен ли е?

— Да.

— От вас?

— Да. Купен от мен — отговори Реб. — И ви го продавам за осем милиона долара. Днес. Today is the day.^[5]

Този път Филоус стана. Заобиколи бюрото си. Не отиде все пак чак до втория прозорец, откъдето можеше да види пустеещия терен. Но очевидно много му се искаше да го стори.

— Знам — каза Реб. — Ще ми възразите, че се страхувате да не би всички други банки да напуснат „Уол Стрийт“ и тук да се окажете сам. Това наистина би било идиотско. Но те няма да напуснат.

— Защо?

— Защото вие оставате. И поради още една причина, която е не по-малко важна: почти всичките имат същите проблеми като вас — недостиг на местата, с които разполагат.

— И вие сте купили терени за всяка една от тях?

— Не е необходимо. Вашата банка е най-могъщата по източния бряг на Съединените щати. Другите имат нужда от по-малко място, отколкото вие. Да предположим, че продам на друга банка сградата, в която се намираме сега — „Пайн Стрийт“ 18…

— Коя банка?

— Голяма банка, достатъчно богата, за да купи това, което ще й продадете. Кой е вече на „Уол Стрийт“? И кой, купувайки от вас „Пайн Стрийт“ 18, пак ще си остане?

Филоус отново седна.

— А след това какво и на кого смятате да продавате?

— Вие какво искате да продадете?

— Всичко.

— И седемте сгради?

— Ако купим вашия терен и построим небостъргач, да речем, от шейсет етажа, не виждам защо трябва да запазим старите си сгради. А дори и една банка няма нищо против от време на време да получава малко налични пари.

Мълчание.

Очите на Реб се замъглиха, сякаш обвити от сив дим.

— Дадено, приемам — рече той. — Ще продам сградите ви. И седемте. На банки, разбира се. Или на финансови учреждения, от какъвто и вид да са те.

Отново мълчание. После Филоус каза:

— Ще трябва да се консултирам и с останалите членове на административния съвет. При всеки случай не мога сам да взема едно такова решение.

— Можете — отговори Реб с много любезна усмивка.

— Всеки член от управителния съвет на „Хънт Манхатън“ може да ангажира банката в рамките на петдесет милиона. Цената ми днес за предлагания терен е осем милиона. Утре ще стане девет, в понеделник десет. Построяването на шейсететажна сграда ще ви струва около сто и двадесет милиона. Предлагам ви следното: точно след два часа и трийсет и четири минути отново ще бъда тук. Ще ви представя писмо от банкер, когото лично познавате. Чрез писмото той ще се обвърже да купи от вас сградата на „Пайн Стрийт“ 18, разбира се, при същите условия, при които вие ще купите от мен терена и ще строите на него. В такъв случай ще купите ли терена ми?

— Всичко разбрах — каза Диего. — Продаваш на този тип място за осем милиона, за което преди два часа си платил четири милиона и седемстотин хиляди. Дори не платил 4,7 милиона, а само 235 хиляди, предоставени ти впрочем от една банка^[6]. Печалба: 3,3 милиона. Като извадим 235 000 и разходите: три милиона. Нека да сме ларж. Освен това вземаш комисиона за продажбата на „Пайн Стрийт“ 18. Без да извадиш нито цент. Забавлявам се и възклицавам.

— Нищо не си разбрал — отговори му Реб.

 

 

Следващата среща беше на „Бродуей“ 165. Десет минути път пеша. Срещата беше четвъртата за деня и както предишните, бе уредена от Хазендорф (с изключение на тази в банката в Нюарк) и беше уговорена за два и половина.

„Charmian of the Board“^[7] от „Комершъл енд Индъстриъл Банк ъф Ню Йорк“, Харни Бар беше едър, червендалест и търпелив човек. Остави Реб Климрод да говори, без нито веднъж да го прекъсне, а после, сякаш да се убеди, че самият той добре е разбрал, каза сред най-сетне настъпилата след монолога на Реб тишина:

— Първо, вие твърдите, че „Хънт Манхатън“ няма да напусне „Уол Стрийт“; второ, твърдите дори обратното — че ще се установи на „Пайн Стрийт“ срещу сегашното си седалище в сграда, която банката ще построи; трето, че от вас ще купи мястото; четвърто, че самите ние имаме интерес да купим или най-малкото да поемем ангажимента за покупката на „Пайн Стрийт“ 18 и да се настаним там веднага щом „Хънт Манхатън“ напусне; пето, че преместването ще бъде възможно след около шест години, когато в най-добрия случай бъдещият небостъргач ще стане използваем; шесто, че следователно трябва да се откажем — каквото намерение имахме — от преместването ни в midtown поради двойната причина, че много рискуваме да не се окажем там сами като кретени и че преместването ни ще понижи стойността на инвестициите за недвижими имоти, които на „Уол Стрийт“ са предимно наши; седмо, че, напротив — новината, че оставаме тук, ще увеличи стойността на същите тези недвижими имоти; осмо, че разполагате със седем сгради за продажба, смяна или размяна, така че шест или седем други банки и финансови учреждения със сигурност ще последват действията, предприети от „Хънт Манхатън“ и нас; девето, и последно, че трябва да ви дам писмо, чрез което се обвързвам от името на моята банка да купя „Пайн Стрийт“ 18 веднага щом се освободи след шест или седем години, при условие обаче, че самите ние получим уверенията на „Хънт Манхатън“, че няма да отпраши в midtown, че наистина ще купи терена ви и че на него ще построи сграда най-малко за сто милиона долара, където ще се настанят службите й и ще бъде нейно седалище…

— С две думи, точно това е — каза Реб.

… Докато Диего Хаас водеше жестока борба с втория си пристъп на лудешки смях за деня.

— Пура? — предложи Бар.

— Благодаря, не пуша.

— Може би уиски?

— Не, наистина благодаря.

Бар поклати глава:

— Трябва да ви съобщя лоша за вас новина. Сградата на „Бродуей“ 165, където се намираме в момента, не е собственост на нашата банка. Ние сме само наематели. Договорът ни важи за още три години. Изтича на 30 юни 1953 година. Опитахме всичко, за да го продължим. Без никакъв резултат. Собственикът категорично не е съгласен. Иначе казано, не можем да чакаме шест години, да не говорим за седем или осем, „Хънт Манхатън“ да ни освободи мястото на „Пайн Стрийт“ 18. Трябва да напуснем преди 30 юни 1953. Мислите ли, че „Хънт Манхатън“ ще завърши строежа на сградата дотогава?

— Не.

— Мислите ли, че сме такива идиоти, та да се преместим веднъж през юни 1953 и втори път — три или четири години по-късно?

— Разбира се, че няма никакъв смисъл.

— Вие го казахте. Сделката ви е неосъществима, Климрод.

— К. Л. И. М. Климрод. Мога ли да ви покажа нещо, Господин Бар?

Кимна към Берковичи — той извади и разположи документите върху бюрото.

— Вашият собственик, господин Бар, се казва Чърчил. Джеймз Андрю Чърчил. Вчера се срещнах с него. Съгласи се да ми продаде сградата. Ще го намерите пред вас в документа за обещание за продажба. При тези условия ще приемете ли да се ангажирате с покупката на „Пайн Стрийт“ 18 при допълнителната и изрична уговорка най-късно до една година да ви представя доказателство, че аз съм вашият собственик и като такъв да продължа договора ви до датата, когато ще можете да преместите канцелариите си в тези на „Хънт Манхатън“?

 

 

На следващия ден, 18 октомври, „Хънт Манхатън“, представела от човека, който щеше да стане основният акционер и най-влиятелният администратор, Дейвид Филоус, взе опция върху терена, разположен срещу седалището й на „Пайн Стрийт“ 18. Посредством внасянето на депозит, еквивалентен на десет процента от стойността на терена, или осемстотин хиляди долара.

Още същия ден Реб Климрод депозира сумата в банката в Нюарк — същата, съгласила се да му отпусне заем от 30 хиляди долара за купуването на камиони и мотоциклети и втори заем от 250 хиляди долара.

Благодарение на влога и въз основа на опцията, взета от „Хънт Манхатън“, той успя да се титулува, тоест да вдигне собствената си опция върху терена, и следователно реално да го купи посредством краткосрочен заем от четири милиона и петстотин хиляди долара, отпуснат му от същата банка в Нюарк.

После вече можеше реално да продаде мястото на Дейвид Филоус — сделка, осъществена на 26 октомври — и по този начин да изплати всичките си заеми към банката в Нюарк.

Чистата печалба за Реб Климрод от тази първа сделка възлизаше на два милиона деветстотин и двайсет хиляди долара и Реб я осъществи не за четиридесет и осем часа, както твърди аржентинецът, подведен от благоговението си към Краля, а за девет дни.

И тогава, едва тогава започна истинското безумие.