Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (29)

27.

Същата нощ Реб Климрод и Диего Хаас кацнаха на летището в Париж.

Както се бяха разбрали, двамата мъже се разделиха — Реб не каза къде отива, а Диего се отправи натам, където Реб му бе наредил да отиде. В хотел „Джордж V“. Представи се на рецепцията и много бързо се озова в присъствието на две същества от несъмнено женски пол, вероятно с френска националност и неоспоримо с леки нрави.

— Кого още си поканил, хулиган такъв? — попита човекът, седнал между двете създания.

— Пазете се от русата — отговори Диего на испански. — Това е травестит.

В очите на събеседника му се появи безпокойство.

— Сигурен ли си?

— Казах го на шега — рече Диего и целуна русата го устните. — Здравей, чичо Осуалдо. Как е Мамита?

— Майка ти, или иначе казано, сестра ми, е полудяла от мъка, ярост, отчаяние и срам. В продължение на седмици тя те мислеше за мъртъв, докато не се реши да й изпратиш онази пощенска картичка от Квебек.

— Монреал — уточни Диего с приглушен глас (главата му се намираше под полата на блондинката, за да избегне всякаква изненада).

— Какво нравеше в Канада? Там има само сняг и мечки.

— Работех — отговори Диего успокоен (русата не беше мъж). — Тъй като стана дума за работа, уредихте ли ми среща за утре сутринта?

— Clavo qui si^[1] — отговори чичо Осуалдо.

Той беше мъж на петдесетина години, със същия орлов нос, същите очи и същата уста като на по-голямата си сестра, но докато чертите на Мамита излъчваха повелителна и решителна воля, то неговите бяха омекнали с течение на времето. Макар и много богат — богатството му идваше главно по наследство, — според Диего той беше почти интелигентен. Погледна племенника си и напрани всичко възможно, за да изглежда властен:

— Какво, по дяволите, ще правиш с всички тези удивителни неща?

Диего се усмихна, а пламтящото слънце на аржентинските очи правеше усмивката му още по-чаровна:

— Аз питам ли ви какво ще правите с тези синьорити? Кога пристигнахте в Париж?

— Завчера — отговори чичо Осуалдо.

— Срещнахте ли се с нея, преди да напуснете Буеное Айрес?

— С майка ти ли?

— Не — търпеливо отговори Диего. — Не, не е Мамите. С нея.

Ева Дуарте, известна повече като Ева Перон, преди години чичо Осуалдо бе уредил да наемат като журналистка в Радио Белграно, тъй като имаше известни интереси там.

— Да — каза чичо Осуалдо. — Видях я. Повторих й всичко, което ми поръча да й кажа, и тя е съгласна.

— Оставаше да каже и „не“ след всичко това, което й платихте за шибаните й тъй наречени социални деяния. А писмото? Палячото подписа ли го?

— Диего, говориш за нашия многообичан Президент и за най-възхитителната жена на века.

— Тия ги разправяй на задника ми — отговори Диего, чийто нос понастоящем се намираше в корсажа на блондинката.

— Подписа. Но ако майка ти узнае, че ти помагам или че просто разговарям с теб, ще ми избоде очите.

Главата на Диего — и останалото — си проправяше път през шумящите дантели. Гласът му отново бе приглушен:

— Ако пък леля Мерседес узнае какво правите с тази тъмнокоса хубавица — друго нещо ще ви откъсне.

На следващия ден към обяд отново се срещна с Реб Климрод.

 

 

С Реб беше и един човек, висок почти колкото Климрод, с дълбоко разположени черни и тъжни очи, чийто постоянен блясък бе прикрит от нещо като воал, очевидно за да скрие отчасти невероятното си вътрешно напрежение, впрочем доста обезпокоително.

— Приятелят ти има вид на бомбаджия-анархист — каза Диего на испански. — Дрехите му изглеждат като купени от вехтошарски магазин.

— Разбирам какво говорите — обади се мъжът. — Разбирам и говоря испански.

— И английски ли? — попита Диего без следа от смущение.

— И английски.

— А лапландски? Говорите ли лапландски?

— Диего, млъкни, ако обичаш… Диего Хаас. Буним Аниелевич — представи ги Реб един на друг. — Всичко ли е уредено, Диего?

— Да. И млъквам.

Диего Хаас никога не узна кой всъщност е Аниелевич, какъв пост заема в полското посолство в Париж — ако наистина работеше там, — нито пък как, къде и кога Реб и полякът са се запознали. Всъщност Тарас беше първият, който установи връзката между парижкия Аниелевич от 1950 година и този от Нюрнберг от април 1946, с когото младият Климрод действал заедно в групата „Накам“.

— Сядай, Диего. След малко свършваме.

Двамата мъже продължиха да разговарят на полски или идиш (за Диего нямаше голяма разлика, тъй като не знаеше и двата езика, макар че разбираше някоя и друга дума от идиш поради приликата му с немския). Хаас се срещна с Климрод в малко кафене около Площада на нациите, XII район на Париж — квартал, в който никога не бе стъпвал дотогава. Слънчевото и ясно небе, което ги посрещна в Лондон, в Париж се оказа мрачно и сиво, при това беше доста студено. След двайсетина минути, в които Диего с усилие разчиташе един френски вестник, информиращ за войната в Корея и Индокитай, Реб каза:

— Тръгваме, Диего.

— Гладен съм. Продължавам да мълча, но съм гладен.

— Ще хапнем нещо на летището.

Реб го повлече навън и извика такси. Преди да се качи в колата, Диего Хаас се обърна — мъжът, наречен Аниелевич, продължаваше да седи и ги наблюдаваше с обезпокоителни черни очи. Най-неочаквано и без някаква видима причина Диего потръпна, но това нямаше нищо общо със студа.

Самолетът, който Реб и Диего взеха и ранния следобед на 29 декември 1950 година, ги отведе в Копенхаген и след кратък престой — в Хелзинки, Финландия. Аржентинските им паспорти предизвикваха само усмивки — в Северна Европа не се срещаха чак толкова аржентинци.

Диего главно си спомняше ужасното треперене от студа, докато влязат в хотела, който се намираше до нещо като бяла катедрала със зелени куполи. А после нямаше никаква възможност да се занимава с нещо друго освен с това, което правеше или казваше Реб Климрод.

Защото в Хелзинки, очевидно в резултат на много подробен план, ги очакваха трима души. Първият се наричаше Харлън, беше около седемдесетгодишен и се оказа ирландец (от републиката); вторият, високопоставен руснак, с много бледи и просто ледени очи — той по принцип се казваше Фьодоров; третият, когото Диего срещаше за пръв път, беше Джордж Тарас.

 

 

— Събличате се чисто гол и се шибате — обясни Джордж Тарас на Диего.

Избухна в смях при вида на слисания дребен аржентинец.

— Никога ли не сте ходили на сауна?

— У нас, в Аржентина, дори всяка крава си има по една. Стига да поостанеш на слънце.

Съблече се и пристъпи в колибата. Залитна от душната горещина. Седна на пейката и се размисли: „Малко олио, сол, пипер, подправки и след три минути ще съм направо опечен. Надявам се, че тези типове обичат кърваво месо.“ Погледна човека до себе си.

— Американец?

— Да — усмихна се Тарас. — Нищо не разбирате от това, което Реб прави в момента, пали?

— При всички положения никога нищо не разбирам от това, което прави Реб. И се шибате с тези неща?

— Това са брезови клонки. Давайте смело. Мога ли да ви наричам Диего? Реб ми е говорил за вас.

Диего чакаше. Човекът, способен да го разпитва, да го накара да говори за Реб, все още не беше се родил и никога нямаше да се роди. Той се затвори в себе си.

Тарас продължи:

— Успокойте се, няма да ви задавам никакви въпроси. Напротив, Реб ме помоли да ви поставя в течение на нещата, докато той разговаря с Харлън и руснака. Знаете ли кой е Харлън?

— Не знам нищо — отговори Диего. — Абсолютно нищо. Истинско чудо.

— Харлън е, да речем, революционер по професия. Участвал е и в Ирландската републиканска армия заедно с един човек на име Лазарус… или О’Ший, според обстоятелствата. Познати ли ви са тези имена?

— Не — рече Диего. — Никого не познавам.

— Харлън е правил революции и другаде освен в Ирландия. Накратко: бил е много близък с някой си Улянов, известен повече под името Ленин. Чували ли сте за Ленин?

— ХА-ХА — каза Диего.

— Харлън е също стар мой приятел. Чисто съвпадение. Свързах Харлън с Реб и Харлън ще помогне на Реб да опита една операция, замислена от самия него, но за която аз не бих се обзаложил…

Тарас спря да приказва и енергично зашиба гърдите и раменете на Диего.

— … не се страхувайте от шибането, приятелю!… За която не бих се обзаложил и за десет цента. Диего, знаете ля какво иска да постигне Реб?

— Не.

— Много добре знаете. Реб иска да се сдобие с петролоносачите — шестнайсетте от флотата на Майор, или Майореску. Ако следва нормалния път — търга в Лондон, — няма да успее. Дори и да разполага в момента с милиони долари, а той ги няма, всеки един от гърците или Лудвиг, или Гети, или някоя норвежка или английска група ще даде десет процента повече. Няма никакъв шанс.

— А! — рече Диего, твърдо решен да не казва нищо за каквото и да било. В състоянието, в което се намираше, ако сега го попитаха дали е мъж или жена, той доста би се поколебал с отговора.

— Реб се опита да купи петролоносачи. През последните месеци от негово име обиколих света. Имаше време непосредствено след войната, когато човек можеше да си купи петролоносачи на цената на един „Ролс-Ройс“. Дори не струваше колкото теглото на цялата му железария. Гърците, Лудвиг и други по такъв начин изпонакупиха със стотици. Тези щастливи времена отминаха, млади ми Диего. Днес единственият начин да се сдобиеш с петролоносач, е да го направиш. Реб опита и това. Ходих в Швеция, Норвегия и Германия, посетих корабостроителници. Не стана, отказаха. Знаете ли защо?

— Сега ще узная — рече Диего.

— Защото гърците са минали преди нас. Корабостроителниците „Блоем“ и „Ховалдверк“ в Кил работят само за Онасис. Защото построяването на един петролоносач е дългосрочна инвестиция, която Реб в сегашното положение не може да си позволи. Защото нито една банка не се съгласи да предостави пари на Реб. Банкерите на драго сърце биха му дали милиони долари на дузини, но не и за петролоносачи. Рисковете са прекалено големи според банкерите. Диего, знайте едно нещо: банкерът е готов да ви даде пари само когато нямате нужда от тях. Ако наистина имате нужда от пари, това означава, че сте в отчаяно положение. А щом сте в отчаяно положение, нито един банкер няма да се интересува от вас. Или само някоя национализирана банка. Диего, искам здравата да ме пошибате, но хванете клона от другата страна, ако обичате.

— Извинявайте — ласкаво изрече Диего.

— Реб смята, че светът ще има нужда от петролоносачи. Включително и Европа. Понастоящем Европа консумира седемдесет милиона тона петрол годишно. Реб мисли, че консумацията ще се увеличава, че цената на петрола ще се увеличава и следователно цените по транспорта на петрола ще се увеличат. Ще ми кажете… не, ако трябва да съм откровен, вие не приказвате кой знае колко… ще ми кажете, че той не е единственият, който си е помислил, че петролните компании си мислят същото. Ще ме попитате — сред мъглата и парите прочитам въпроса в жълтите ви очи, да, да, любопитството очевидно ви разкъсва, — ще ме попитате защо петролните компании сами не построят флотите си, от които знаят, че ще имат нужда, а предпочитат да подпомагат развиването на частните флоти. Ще ме попитате ли, Диего.

— За нищо на света.

— Ще ви отговоря, като ви кажа, че петролните компании предпочитат да оставят тази грижа на гърците, норвежците или на който и да е друг, защото инвестирането в една флота все пак е риск, няма нищо по-скъпо от кораб, който стои на док, и защото те самите са ангажирани в огромни национални програми за проучване и пречистване. Една рафинерия, скъпи ми Диего, сега струва колкото пет петролоносача Т2. Разбира се, вие знаете какво е един Т2?

— Този, дето има гребла и от двете страни.

— Шестнайсетхилядотонен кораб като този, който Американската флота използва по време на войната. Прекратете с шибането, ако обичате. Сега излизаме на снега и се търкулваме в него.

— Нееееее! — изрева Диего Хаас обезумял.

Но нищо не можеше да стори, защото се появиха двама огромни финландци и ефективно го изхвърлиха върху ледения сняг.

— Така утре в Москва — ухили се Тарас, седнал с гол задник в снега — почти ще бъдете аклиматизиран, приятелю.

 

 

— На 16 ноември 1917 година към седем часа видях на булевард „Загородни“ да минават две хиляди червеноармейци, които пееха „Марсилезата“. Кървавочервените им знамена се развяваха от черния вятър на ледената нощ.

— Много добре — каза Реб Климрод.

Харлън го изгледа свирепо:

— Чели ли сте книгата на Рийд „Десет дни, които разтърсиха света“?

— Не — отговори Реб.

Харлън диво разтърси глава:

— Ако бяхте ми казали, че сте я чели, щях да напусна още сега — вас и вашата идиотска сделка.

— Размина ми се — отговори Реб с огромно спокойствие.

— Джон Рийд беше просто един любител, интригант. И американец! Какво можеше да разбере? Само като си помисля, че го погребаха в кремълската стена! А фактически този идиот заболя от тифус! Ако беше прихванал заушка, щеше да си умре в леглото във Фергюс Фолс, Минесота, благославяйки акциите си в „Дженеръл Мотърс“. Да не говорим за някакво сравнение с това, което направих аз!

На няколко крачки зад останалите Фьодоров вглъбено се усмихваше. Леденият му поглед бе непрестанно вперен в Климрод и Диего Хаас, сякаш се страхувате, че внезапно ще изчезнат. Трима мъже ги следваха малко по-отдалеч с фалшиво безразличие, съвсем характерно за полицаите преследвачи. Групата вървеше по улица „Горки“ в Москва. Два часа по-рано копираният от ДЦ 4 „Илюшин“, пристигащ от Хелзинки, кацна на московското летище. Студът бе режещ, но не и неприятен, имаше следи от сняг, небето беше синьо и под него блестяха куполите на „Василий Блажени“. Пред мавзолея на Ленин се извиваше послушна опашка. Харлън вървеше, както той си знаеше, водеше групата и приказваше по същия начин.

— Срещнах Йосиф^[2] — продължаваше той, — когато беше още народен комисар по въпросите на националностите в Петроград. Преди това беше един от директорите на „Правда“ заедно с Лео Каменев. Не сте познавали Лео, нали?

— Не, разбира се — отговори Реб.

Две черни победи бавно се приближаваха. Харлън продължаваше да каканиже спомените си. Колите спряха до тротоара, шофьорите слязоха и отвориха вратите. В същото време хората от МГБ — министерството на държавната сигурност — внезапно се приближиха. „О, Мамита, мислеше си Диего, само ако можеше да видиш сина си при червените!“ Харлън и Фьодоров се качиха в първата кола, а Диего и Реб — във втората. Прозорците бяха закрити с перденца. Диего прошепна на испански:

— Ще се измъкнем ли от тази страна, Реб?

Щеше да продължи, но срещна погледа на един от качилите се с тях полицаи.

— Говори на английски — каза Реб.

Петнайсет-двайсет минути се движиха много бавно. Първото спиране беше и първата проверка в нещо като преддверие. Отново потеглиха, но само след няколко десетки метра пак спряха. Този път се появи Фьодоров и на бавен, но добър английски ги покани да слязат. Диего видя, че се намират в обширен и леден вътрешен двор, заобиколен от сгради и почти целият пълен с цивилни полицаи. Нова проверка, този път вътре, в някаква зала, откъдето започваше широко стълбище. Тогава избухна спор, който Диего не можеше да проследи — започна на руски между Фьодоров и Харлън, но незнайно защо продължи на полски с участието на Реб.

Който накрая каза:

— Диего, само един от нас е упълномощен да се срещне с министъра. Оставаш тук и ме чакаш.

— Не се мотай много.

С болка в корема от страх той видя Реб, Харлън и Фьодоров да тръгват, последвани от четвърти човек. Изкачиха стълбището и изчезнаха. Диего седна на предложения му стол и единствения път, когато понечи да стане, за да се поразтъпче, недвусмислено му показаха, че е по-добре да остане там, където е.

След може би около час горе настъпи голяма бъркотия, хората се раздвижиха на всички страни, очевидно напрегнати. В горния край на стълбището се появи пълен мъж с очила и заслиза. Преди да се изравни с Хаас, трима мъже застанаха между аржентинеца и непознатия. Той мина, хвърли му бърз поглед и излезе сред вкаменена тълпа. Качи се в една голяма кола и си отиде.

Изминаха още два часа и Диего вече се виждаше в Сибир с вериги на краката или изгорени с нагорещено желязо очи като Мишел Строгоф^[3]. Най-много се притесняваше за фалшивия паспорт на Реб, който самият Диего бе изфабрикувал.

… Най-сетне Реб, Харлън и Фьодоров се появиха. Лицето на Реб беше безизразно. Веднага каза на Диего:

— Не сега, мълчи.

Московската нощ бе тъмна, с оскъдни светлини. Най-сетне настъпи моментът, когато Диего остана насаме с Реб в една от стаите на „Метропол“. Диего щеше да попита…

— Още не — каза Реб. — Мълчи.

И така — до безкрайност. Прекараха вечерта с Харлън и Фьодоров — и двамата пиеха яко и никак не изглеждаха притеснени. Вечеряха на улица „Горки“ в ресторант, който се наричаше „Арагви“. Върнаха се в „Метропол“.

— Разкажи ми за чичо си Осуалдо и за всичките му владения, които притежава у нас, в Аржентина — изрече Реб.

Което означаваше „и не ми говори за нищо друго“.

На следващия ден — същата комедия: коли с перденца, ескорт, безкрайни сутрешни и следобедни чакания по преддверията за Диего Хаас, докато Реб Климрод и Харлън, постоянно придружавани от Фьодоров, продължаваха да посещават един по един като че ли всички министри в Москва…

Следващият ден беше 31 декември. Вечерта взеха самолета за Хелзинки. И едва там, далеч от всякакви любопитни уши и вървейки по широкия и изпълнен с трамваи площад „Раутатиори“, Реб се усмихна и каза:

— Ти нищо не разбра естествено.

— Какво чудно има в това? — горчиво попита Диего. — Направо съм сърдит… Реб? Наистина ли ходихме при червените? Това е някакъв кошмар, който съм сънувал, нали?

— Ходихме.

— Кой беше онзи тип с очилата и ужасните очи?

— Лаврентий Берия.

— Мадре де Диос — възкликна Диего. — Берия?

— Да.

— И ти говори с него?

— Да. И не само с него, Диего. Със Сталин и дори получих това, което исках.

Той хвана ръката на аржентинския си приятел.

— А всичко е много просто, Диего. Най-напред е житото, за износа на което чичо ти Осуалдо е получил съгласие от президента чрез посредничеството на твоята приятелка Евита. Ник Петридис, или по-точно брат му Тони, ще го натовари на товарния кораб, който е мой, а и на други кораби. Следиш ли мисълта ми?

— Криво-ляво.

— Житото ще пристигне в Съветския съюз на едно черноморско пристанище. В замяна срещу житото: картини от Лапонов, няколко от Малевич, Татлин, Лисицки, Родченко, Янкилевски, две Наталия Гончарова, три Кандински, три Шагал, два Рабин и от Соболов. И други. Дори ми предложиха безплатно няколко Сезан и Матис, без да говорим за два-три Пикасо, купени от двама търговци на картини — Сухин и Морозов, за които сигурно си чувал; преди Ленин, подпомогнат от Харлън, да предприеме стъпки към Голямата нощ. Но той няма да удържи последното си обещание, Диего.

— Не?

— Не. Може наистина да изпитва дълбоко отвращение към декадентско-гниещо-западно-капиталистическо-империалистическата живопис, но той не е идиот и вероятно ще се намери някой, който да му каже — макар че не е толкова сигурно, понеже всички се ужасяват от този болен старец, — че за нас, кретените от Запад, един Сезан или един Пикасо струват чисто злато. Диего, все пак той ми даде, даде ми лично един Нико Пиросманашвили — художник, грузинец като него и като Джордж Тарас впрочем…

Диего гледаше Реб. Не беше чувал нито едно от тези имена, изброени като в скоропоговорка. С изключение на Шагал или Кандински и, разбира се, Сезан, Матие и Пикасо. И още нещо. Диего нямаше никаква представа от живопис и тя безкрайно го отегчаваше. Но той познаваше своя Реб Климрод и мълчанията му, дори пълната му немота в продължение на седмици, ако не и месеци; също така знаеше и внезапно трескавите му пламъци на страстта — като тази и момента, — когато някаква тема неочаквано го събужда и го кара да говори в продължение на часове. Диего по никакъв начин не искаше да го прекъсва. В крайна сметка тъкмо в такива моменти, чрез откровението на силното му вълнение, таено в него под спокойната му, невъзмутима външност, Реб отново ставаше човешко същество от плът и кръв. Така че Реб говореше, а Диего мълчеше, докато вървяха безкрайно по заледените и правоъгълни улици на Хелзинки, очертани като шахматна дъска с градския си геометричен център, подобен на руските градове.

Реб завърши с усмивка:

— Диего?

— Да, Реб.

— Отегчавам те, нали?

— Ама че приказки! — възкликна Диего с точно толкова сарказъм, колкото бе необходимо. Попита: — И какво ще правим с всичките тези картини? Галерия ли ще отворим? Можем да го направим — ще ги изложим на Пето Авеню, на „Реджън Стрийт“, под аркадите на улица „Риволи“ или в Буенос Айрес, на улица „Жунин“ пред „Космополитен“, а и на Таманрасет или в Улан Батор и ще ги продаваме на минувачите. Благодарение на което ще можем да платим житото на чичо Осуалдо, при условие че той се съгласи на полици, изплатими след седемдесет и пет години.

— Не.

— Няма ли да го направим?

— Не. Вече имам купувач, Диего. В Съединените щати. В замяна на картините, самите те заменени срещу житото, този купувач ще достави съвсем готов текстилен завод заедно с техниците. И ще бъде построен в Аржентина. А на нас ни остава само да вземем ключа… А срещу завода правителството на твоята страна ще поеме споразумение със Съветския съюз за редовни доставки на жито.

— Дали е просто? Ами че то всичко е ясно — мрачно изрече Диего. — И предполагам, че вместо комисионата за тези сделки, чийто загадъчен подбудител си ти, ще получиш шестнайсет кутии с боя, червена, разбира се, с която да боядисаш комините на петролоносачите, които така или иначе няма да можеш да купиш на търга.

Реб избухна в смях, което беше нещо изключително и показваше до каква степен, макар и само веднъж, се отдаде на опиянението от триумфа.

— Диего, наистина за тази и за другите сделки ще вземем комисиона от аржентинците дори ако доставките на жито от Аржентина се проточат трийсет или четирийсет години за Съветския съюз. Но аз поисках друго нещо и го получих. Това е и причината за получените в хотела съобщения, когато пристигнахме в Хелзинки — преди два часа Косташ, Йон и Никифор Майореску са кацнали в Цюрих. Утре ще бъдат в Лондон сред семейството си. И Косташ е съгласен, и семейството в Лондон е съгласно — на търга няма да бъда сразен от някой грък или който и да било друг поради простата причина, че шестнайсетте петролоносача ще бъдат изтеглени от дела, предлаган от семейство Майореску, от продажбата по взаимно съгласие. Преди започването на самата продажба. Петролоносачите ще ми бъдат продадени отделно. А аз ще ги платя с парите, дадени ми от човека, на когото ще доставя всичките тези картини, понеже той е фанатичен колекционер, но и защото е един от главните акционери на „Урбан Лайф“ — застрахователната компания, на която продадох сградата на „Уол Стрийт“ 40. Хайде на вечеря, Диего — Джордж Тарас ни е поканил, за да отпразнуваме деветата година. И освен това няма да боядисваме комините на петролоносачите в червено — това е запазена марка на Ниаркос. Нито пък в зелено. Зелените палуби са на Онасис. Много съм гладен, Диего, наистина много.

 

 

Джордж Тарас беше завинаги напуснал Харвард и катедрата. Щеше да прекарва по-голямата част от времето си в ровене из книгите и в писане, вместо година след година да срича почти една и съща лекция. Дори Шърли го бе подтикнала да каже „да“, но не само защото той откриваше в тази промяна голяма финансова изгода (Климрод му бе предложил пет пъти по-голямо възнаграждение от професорската заплата и като доказателство за платежоспособността си му бе предложил предварително изплащане за десет години напред), а и защото Шърли изпитваше към Реб, както тя казваше, майчински чувства.

По време на скандинавските и германските си странствалия, към които трябва да се прибавят и проучванията му по американския атлантически бряг с цел да намери петролоносачи за купуване, Джордж Тарас изпита голямо удоволствие. Петдесет и една годишен, той беше преподавал почти четвърт век и освен по време на войната, прекарана в Австрия, и на Нюрнбергския процес не беше пътувал много; движеше се единствено между книгите, които четеше, и тези, които пишеше, нямащи впрочем никакъв успех, но това беше последното нещо на света, което би го притеснило.

От всички хора, които познаваха Реб Климрод, Тарас бе най-прозорливият; той беше човекът, който изпитваше към него най-естествената обич — бащинската — и никога не успя да се съвземе от сърдечния шок в Маутхаузен през май 1945 година при вида на възкръсналото от мъртъвците момче.