Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (22)

20.

Вечерта на 5 август Зби и Реб отидоха ла кино. Зби си спомня името на филма — „Казабланка“ с Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман, „Аз го бях гледал, а и Реб, също, но той беше луд по киното и по онази шведка и както винаги, отстъпих.“ Излязоха от залата към единайсет и половина и се отправиха към „Бедфорд Стрийт“, където Зби делеше жилището си с Реб Климрод-Бек.

Колата се появи на „Кристофър Стрийт“, двайсетина метра преди входа на театър „Дьо Лис“. Спря до тротоара и двама мъже слязоха от нея, единият от които очевидно въоръжен. Не обърнаха никакво внимание на Зби, а направо казаха на приятеля му:

— Ти ли си Бек? Шефът иска да говори с теб.

— Финегън?

— Качвай се. И полякът също.

Реб бавно каза:

— Върви си, Зби. Те няма да стрелят.

Група от пет-шест души, мъже и жени пуерториканци, се появи на улицата. Реб ги извика на испански. Те се усмихнаха и приближиха.

— Хайде, качвайте се — каза мъжът с пистолета.

Реб продължаваше да говори на испански. Пуерториканците избухнаха в смях, а и самият Реб се усмихна. Изрече на английски:

— Хайде, Зби. Всичко ще бъде наред.

Наведе се към колата.

— Какво мислиш, Финегън? Ще слезеш ли, или аз да те измъкна оттам?

В колата някой се размърда. Зби видя мъж на около четиридесет години, немного висок, но едър и с червена коса, която направо те заслепяваше.

— Всичко е много просто, Финегън — каза Реб със спокойния си глас. — Ако приятелят ти зад мен стреля, ще трябва да убие и поляка, и всичките ми пуерторикански приятели. Мисля, че на английски му казват хекатомба. Не можеш да си го позволиш. Не можеш да си позволиш също каквото и да е, за да възстановиш… Знаеш ли думата „възстановявам“, Финегън? Като те гледам, май не я знаеш… щом искаш да върнеш стария ход на нещата. Да взимаш отново твоите сто шестдесет и осем хиляди четиристотин и осемдесет долара на година. Свършено е, Финегън. Така че избирай от двете неща — или се оттегляш в пенсия, или продължаваш да упорстваш за твоя долар и половина от вестникопродавачите в Южен Манхатън. Казвам се Реб. Правиш избора си и ако продължаваш да държиш на твоето, слизай от колата и се опитай да ме удариш. А аз ще те убия. Само ти и аз. Хайде да те видим, Финегън.

Реб се отдръпна и като продължаваше да се усмихна, отново заговори на испански на пуерториканците, които пак избухнаха в смях. В един момент каза на полски:

— Зби, той ще се нахвърли върху мен. Не се бъркай, ако обичаш. Всичко ще бъде наред.

В следващите секунди се случиха доста неща — всичките невероятно свързани едно с друго, бързи и кратки. Голямата костелива ръка на Реб замахва във въздуха и се стовари върху адамовата ябълка на мъжа с пистолета. Той се сви на две и престана да се интересува от ситуацията. Финегън се нахвърли там, където Реб се намираше допреди малко. Опитвайки се да премине, получи режещ удар по тила от другата ръка на Реб и ритник в слабините. Блъсна се в стената, отскочи от нея точно навреме, за да посрещне серия ляв-десен в лицето, още два удара в гърлото, които той се опита да предотврати, а това бе грешка, нов ритник в слабините и като завършек четири-пет крошета в лицето.

Свлече се на земята.

Реб се усмихна на третия мъж и го попита какво смята да прави.

— Нищо — отговори човекът. — Това е достатъчно.

— И аз така мисля — рече Реб. — Във всеки случай трябва да остане някой, който да ги събере. Надявам се, че умеете да шофирате.

Стоеше съвсем изправен, а на лицето му бе изписано пълно безразличие. Но третият мъж не се подлъга, както и Зби, както и пуерториканците, които внезапно бяха преставали да се смеят — от Реб се излъчваше някаква безмилостна жестокост.

 

 

Гошиниак-баща произхождаше от малко градче, наречено Вагровиец, в Северозападна Полша, над Познан. Пристигнал в Съединените щати през 1924 година, той се възползвал, за да англицизира името си от Зигмунд на Симон. Започнал да продава първите си вестници по-малко от две седмици след като минал през Емиграционната служба. През 1950 беше на четирийсет и четири години, с неоспоримата собственост върху три пункта за продажба на вестници, единият от които се намираше на великолепно място — при входа на Грейнд Сентръл, централната гара на Манхатън. Сред малкия свят на вестникопродавачите в Манхатън той бе достигнал върха на стълбицата. През 1927 година вече имал достатъчно пари, за да финансира емигрирането на двама от братята си; единият от тях — шофьор по професия, наполовина собственик на камиона заедно със Симон — именно бе качил Реб Климрод в Мемфис и го бе откарал до Ню Йорк.

И пак Гошиниак отправи Реб към Цибулски и изигра решаваща роля за приетото с болшинство от вестникопродавачите предложение на Реб през юли 1950 годила.

На 6 август 1950, около пет часа следобед, Симон Гошиниак тръгна пеша от будката си за вестници на ъгъла Парк Авеню и Източна 36-а улица към главната си щаб-квартира на Грейнд Сентръл. Един свидетел го видял около църквата „Нашият Спасител“ в разговор с двама мъже, слезли от син шевролет. Гошиниак накрая се качил в колата, която поела на север.

Намериха го едва на следващия ден в една работилница на открито, където се изграждаше бъдещата сграда на Обединените нации. Бяха се постарали да му счупят всичките кости на тялото с миньорска щанга и изключителна жестокост. Непокътнато бяха оставили единствено лицето му, сякаш за да го идентифицират, а в устата му, чак до гърлото, бяха напъхали вестник, отчасти преведен на полски, немски, италиански и идиш.

 

 

Финегън умря два дни по-късно — на 8 август. Следствието установи, че от една седмица не е ходил на работа като началник на експедиторите в службата за транспорт на вестници и че е прекарал предишните нощи в Атлантик Сити под чуждо име в компанията на двама мъже, които трябва да са били от охраната му. Тях откриха с куршум в тила. А Финегън намериха обесен, но не с въже — беше използвана желязната кука, с която докерите си служеха да издърпват касите. Стоманеното острие бе натикано в устата му и бе пробило небцето и мозъка. Смъртта не изглеждаше да е била от най-приятните.

 

 

От 20 до 25 август времето се промени. Отначало дъждът, измамен и малко лукав, се изля над нова Англия. Океанът започна да възвръща виолетовия си цвят, въздухът стана значително по-свеж и дори Адолф и Бенито, двата глупави корморана^[1], кацнали на края на понтона, като че ли решиха да излязат от обичайната си кома. Накратко, лятото бе свършило.

Но този факт не можеше да доведе семейство Тарас до отчаяние. При всички положения и двамата изпитваха висцерална омраза към горещината. Ако зависеше само от тях, биха си купили лятната къща в Гренландия. Но все пак трябваше да разполагат с място, където да получават книгите си и откъдето да изпращат всяка седмица статията на Шърли в „Ню Йоркър“. Така че те бяха доволни от Мейн, с рядко помрачаваната им щастлива надежда за гнили, влажни и леденостудени лета.

През 1950 година, на петдесет и една годишна възраст, Джордж Тарас привършваше редактирането на третата си книга, в която по безапелационен начин доказваше, че конституцията на Съединените щати е била почти дума по дума преписала от конституцията на Паскал Паоли за остров Корсика. И много се надяваше чрез това си произведение да предизвика гнева на всички специалисти. На 8 септември му оставаха да допише само петдесетина страници. По стар навик той стана много рано, към пет часа, закуси и се залови за работа. Шърли се появи към седем часа заедно с дъжда, като двете събития нямаха нищо общо едно с друго. Тя имаше да работи върху литературната си рубрика. Женени от двадесет и три години, без деца, те с нежност споделяха изключително саркастичния си поглед върху човечеството като цяло.

Към единадесет часа Шърли вдигна глава и посочвайки един от големите остъклени прозорци, каза:

— Имаме посещение.

Джордж Тарас на свой ред погледна навън и сякаш пет години от живота му се изтриха; споменът се върна невероятно ясен чак до детайлите — гласа, жестовете или липсата на жестове, особената фраза на Реб Михаел Климрод.

 

 

Къщата на Тарасови в Мейн беше направена от дърво върху каменен цокъл. Почти от всичките й страни се виждаше морето, а понякога водният прах на Атлантика я прекосяваше от край до край, при условие че прозорците бяха отворени. Намираше се на висок нос между заливите Пиноубскоут и Блу Хил, разположени във великолепния национален парк Акадия. Най-близката къща до тях се намираше на три километра.

— Дойдох, за да ви върна книгите — каза Реб Климрод.

Извади от платнената торба Уитман и Монтен и ги подаде на Тарас.

— Не беше спешно — отговори той. — Ако не сте ги дочели, може да ги задържите. Чай или кафе?

— Нищо, благодаря. Много ми харесва къщата ви. И наистина свърших с книгите.

Дъждът беше спрял, но с мълчаливото обещание скоро отново да завали. Все пак двамата мъже излязоха. Поеха по малкия път, който водеше към брега на океана.

— Как ме намерихте?

— Чрез Дейвид Сетиниац.

— Отдавна ли сте в Съединените щати?

— По-малко от два месеца.

— Говорехте ли английски навремето?

— Не.

Джордж Тарас седна на любимата си скала, при която ходеше повече от двадесет години. Малкото заливче, в което се намираха, гледаше на югоизток и срещу него духаха всичките ветрове на океана. Разглеждаше и изучаваше Климрод — „или Кимрод? — Не, започваше с Клим…“ — и го намираше съвсем малко променен. Внезапно го порази абсурдността на сцената: „Господи, вероятно в Европа съм срещнал двадесет хиляди мъже и жени, излезли също от лагерите и разказващи ужасяващи истории, като голям брой измежду тях бяха изключителни хора. А сигурно няма и десет, чиито имена да си спомням, и ако ги срещна, вероятно няма да ги позная. Тогава — защо него?“

— Надявам се, че не сте дошли в Америка само за да ми върнете книгите.

— Не, не само заради това — отговори Реб и се усмихна.

Беше обут с въжени сандали, облечен с платнени дрехи, а през рамото си носеше торба. Любопитството разкъсваше Тарас, но в същото време изпитваше отдавнашното странно чувство на срамежливост — „Аз, Джордж Тарас, срамежливец! Боже господи!“ — усетено още в Маутхаузен, за което той пазеше толкова ясен спомен.

— Та не дойдох чак до Мейн само поради тази причина — вметна Климрод.

Тогава започна да разказва за себе си: как, напускайки за втори път Горна Австрия, отишъл в Израел, а после пообиколил света, без обаче да се впуска в големи подробности.

— Сега говорите отлично английски — забеляза Тарас.

— Благодаря.

Сивите му очи съзерцаваха океана. После наведе глава и погледна Тарас.

— Четох една от книгите ви — каза Климрод. — Тази за правните аспекти на пиратството в открито море. Все още ли преподавате в Харвард?

— Все още не са ме изгонили. Макар че направих доста в това отношение.

— Имам нужда от помощ в точно определена област — рече Климрод. — Бихте ли ми отделили един час?

— Разбира се. Но ще останете на закуска с нас. Това е условието ми.

Усмихнаха се.

— Съгласен.

Климрод седна на близката скала и протегна дългите си крака.

— В последно време — каза той с бавния си и сякаш безразличен глас — създадох няколко дружества. Всъщност няколко десетки.

— Аз преподавам международно обществено право — по навик бързо отговори Тарас — и не съм много добре запознат с търговското право.

— Знам. Виждам разликата. Имам адвокати, които работят за мен и се занимават с изготвянето на договори и друга такива неща. Проблемът ми е съвсем друг.

Едва в този момент думите му достигнаха до съзнанието на Тарас, въпреки че обикновено той беше по-бърз.

— Казахте, че сте създали няколко десетки дружества?

— Около осемдесет^[2].

— Все пак не всички са в Съединените щати?

— В Съединените щати и Канада.

— На колко години сте впрочем?

— След десет дни ще стана на двадесет и две.

Реб Климрод се засмя:

— Да, наистина няма и два месеца, откакто съм във вашата страна. Но нещата се развиха доста бързо. Дори малко по-бързо, отколкото очаквах. Нямах време да се организирам така, както трябва.

Тарас го наблюдаваше с отворена уста и слисан до крайност.

— И точно това е причината за посещението ми. Всички тези дружества бяха създадени на един и същ принцип — чрез подставено лице, което ме замества за всяко нещо и се явява като официален собственик. Мисля, че специалист като нас разбира, че става дума за нещо като тръст.

Изумен, Тарас едва успя да кимне. Климрод продължи съвсем спокойно:

— Дейността на дружествата се разпростира в най-различни клонове: хранителна промишленост, транспорт, доставки, издания, недвижима собственост, реклама, ресторанти. Мисля, че те имат съвсем разумни шансове за успех. Дори някои от тях носят вече по малко нари. Искате ли да знаете колко, в случай че се притеснявате за хонорара си?

Тарас разтърка очи, подпрял брадичка на ръцете си.

— Момент — рече той. — Сигурно все още не съм се събудил, но трудно следя мисълта ви. Халюцинирам ли, или наистина ми казахте, че за по-малко от два месеца сте създали осемдесет дружества, въпреки че току-що сте пристигнали в страната?

— Осемдесет и едно — уточни Климрод с весело пламъче в очите.

— И никога преди не сте идвали в Америка?

— Не и през този си живот.

— И сте сам?

— В смисъла, който вие влагате — да.

— Нямате вид на милиардер. Не искам да ви обидя. Какво се е случило след Линц? Да не би да сте сложили ръка върху някое нацистко военно съкровище?

— Дойдох без пари — спокойно отговори Реб. — Това, разбира се, малко усложни нещата…

Тарас наведе глава:

— Подигравате се с мен, нали? Предполагам, че това е австрийски хумор или balbjude?

За секунда сивите очи се замъглиха:

— Вече не съм нито австриец, нито евреин.

И веднага добави:

— А колкото до сегашните ми приходи, мисля, че за септември можем да ги изчислим на трийсет и пет хиляди долара. Но те доста бързо би трябвало да нараснат. Така че бъдете спокоен за хонорара си. Имайки предвид…

— Махнете ми се от главата с вашите хонорари!

— … Имайки предвид всичко това, проблемът, който ме доведе тук, е следният: всичките документи са на истинското ми име Климрод. Реб Михаел Климрод. К. Л. И. Забелязах, че се колебаете на „Л“-то във фамилното ми име.

— И къде е проблемът? — попита Тарас, готов да свали оръжие.

— Аз не съществувам — каза Реб. — Влязох нелегално. Нямам никакъв документ — какъвто и да е. Нямам паспорт, нямам дори шофьорска книжка.

Взе в шепата си малко пясък.

— След време това може да се окаже неприятно.

 

 

Закусиха печени на скара омари, което не беше нещо изключително за Мейн. По време на храненето Шърли и младият им посетител разговаряха за живопис — нещо, от което Тарас нищичко не разбираше — и дори се скараха, много любезно обаче, във връзка с някой си Полък.

После Шърли отиде да пусне статията си в пощата в Бар Харбор, те останаха сами и Климрод изказа молбата си.

— Какъв искате да станете?

— Безотечествен. Не искам да бъда поданик на никоя страна.

— Вие сте австриец. По дяволите, какво толкова лошо има да си австриец?

— Бихте ли отговорили на въпроса, който ви зададох?

— Ще ви отговоря, но няма да напреднете кой знае колко. Безотечественост не съществува, или почти. Наистина ли искате да навлизам в подробности? Книгите ми не са тук, а в Бостън, където ще бъда след седмица за откриването на университетската учебна година.

— На първо време бих желал най-общ отговор, господин Тарас. С риск да го задълбочим впоследствие.

— Първите безотечественици в наше време идват от декретите за денационализация, приети в Съветския съюз в началото на 20-те години и насочени срещу напускащите страната противници на комунистическия режим, или в Хитлерова Германия и в Италия по време на Мусолини. Това вас не ви засяга. Различните мирни договори, подписани преди три години — през 1947, — съдържат, ако паметта не ме лъже, някои постановления във връзка с безотечествениците. Съжалявам, но не мога да си ги спомня. Но едно нещо е сигурно: статутът на безотечественик е неблагоприятен — няма защита от страна на държавата…

Тарас спря и погледна високия слаб младеж с привидно безгрижие:

— Но вие смятате, че може да минете и без държавна защита. Или се лъжа?

Усмивка:

— Не.

— Все пак винаги и по цял свят ще имате трудности, когато решите например да минавате граница. По принцип законите на международното право се прилагат към личност от определена националност. Ако се откажете от такава, вие се лишавате от предимствата, произтичащи от реципрочността… Следите ли мисълта ми?

— Да.

— Идиотски въпрос, Климрод. Добре. Вие, като австриец, пристигащ в Съединените щати, се ползвате от предимствата на всеки американец, който отива в Австрия. Безотечествен, вие сте нищо и нямате нищо, което да предложите в замяна на предимствата, които искате…

— Като да създавам дружества.

— Точно така.

— Може ли да се стигне до анулиране и обявяване за невалидни сделките, които съм сключил?

— Да. Но това не е всичко. Ако някой, който малко или повече ви мрази, си направи труда…

Реб Климрод стана. Къщата на Тарас в Мейн беше стогодишна и една от най-старите в страната; ниските дървени тавани бяха боядисани в зависимост от стаите в цялата червена гама. Реб почти ги докосваше с глава. Застана до един прозорец и като че ли се вглъби в съзерцание на стотиците острови и островчета — мрачни, разкъсани, диви, — които въздаваха великолепието на националния парк Акадия.

Реб Климрод попита:

— Мислите ли, че ще настъпи време, когато човек няма да има нужда от паспорт, от печат върху рамото?

— Бих бил много изненадан — отговори Тарас. — Нямам много високо мнение за хората, но по кретенизъм държавите далеч ги превъзхождат. Би трябвало да прочетете Прудон. Изключително интересен французин.

— И какво е решението?

— Да си останете австриец или да станете американец.

— Нито едното, нито другото.

— Или паспорт за услужливост.

— Тоест?

— Казвали са ми, че се купува. На ваше място, понеже явно сте скаран с Австрия, Съединените щати, Франция и още няколко държави, бих станал кубинец или аржентинец. Хвърлете ези или тура.

— Но не и папуанец.

— Не и папуанец, поне засега — рече Тарас. — Но знае ли човек?

Той избухна в смях:

— Папуанец!

Гледаше Реб Климрод право в сивите очи, заобиколени от дълги, тъмни мигли — тези толкова впечатляващи, сериозни, излъчващи фантастична интелигентност очи. И чудото стана — Реб Климрод също избухна в смях.

Всъщност той направо се тресеше от луд смях.

Който Тарас сподели, изпитвайки пълно чувство на щастие, което никога нямаше да забрави.