Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (34)

32.

Съвсем гол, Диего Хаас радостно шляпаше в триметровата кръгла вана, от чиято повърхност изскачаха малки мехурчета, в компанията на три госпожици, които имаха за облекло целомъдрието и обеците си. Телефонът иззвъня. Диего заплува, изкатери се по море от гърди и закръглени задници (той ги обичаше много закръглени) и успя да вдигне слушалката едва при третото позвъняване. Заговори с обичайната си веселост:

— Тук е шейх Абдул Бен Диего, слушам.

После каза седем пъти поред „да“ и накрая, колкото за промяна, рече „Uawhol“^[1]. Затвори. Шест седмици бяха изминали от пристигането му в Лас Вегас и вече започваше страшно да му доскучава въпреки госпожиците, които консумираше в изумителни количества. Към хазарта се отнасяше с пълно безразличие. Разбира се, беше залагал, използвайки двайсет и петте хиляди долара, които Реб му бе оставил единствено за тази цел, но малшансът го преследваше със злорадо упорство — непрекъснато печелеше. — „Невъзможно ми е да се отърва от тези скапани пари. Крупиетата започват да се подхилват още като ме видят, че се задавам. Станах за посмешище на всички. Нито един път, ама нито един, не успях да изтегля нещо друго освен седем и единайсет. Направо да се разплаче човек.“ И тутакси изгради теория, според която, за да спечелиш със сигурност пари в едно казино, е достатъчно упорито да ги губиш, с пълна сила, молейки се високо и съвсем искрено на Nuestra Senora de Guadelupe^[2].

… Но изчакването най-сетне свърши. Погледна госпожиците. И в позлатените му зеници блесна славният саркастичен пламък — безумен и обезпокоителен.

— Всички на палубата — изкрещя той. — Готови за действие, товарете всичко, че даже и останалото, вдигай котва, големите марсали^[3] и какадутата^[4], дебелите въжета на платната, на държавата и кливерите^[5], всички на десен борд. Или с други думи, разкарайте се, госпожици. И по-живо.

Изхвърли ги навън, неуспели да се облекат, за велико удоволствие на пиколото от етажа. И в следващите три часа се залови за работа.

През тези три часа Диего прегледа точка по точка всички операции, за които отговаряше. Завъртя най-малко четиридесет телефона, повечето във Вегас, но и в доста други градове на Съединените щати.

Като в разговорите си не произнасяше дума повече от най-необходимото.

Приключи с тази работа и напусна апартамента си във „Фламинго“, след като се увери, че Тюдор Ангел е разположил щаба си според уговорката, както и петимата юристи от екипа му, пристигнали от Лос Анжелос; излезе, без да го е грижа за горещината като в пещ, която се стелеше по „Стрин“, и пое към „Сандс“. Там също всичко беше наред — двамата адвокати от Ню Йорк, Харисън Куин и Томас Макгрийди, бяха пристигнали през нощта с готови досиета.

Същото и в „Дезърт Ин“ — за да стигне дотам, Диего взе такси; ако горещината го оставяше леденостуден, то той мразеше физическите упражнения освен тези с дамите, — в „Дезърт Ин“, където Стив Пуласки от Детройт беше отседнал с двама от сътрудниците си и готов с досиетата.

Завърши обиколката си от посещения в „Дюнс“ — там чакаха адвокатите от Чикаго, Моузис Бърн и Луи Бенети — и накрая в „Сахара“, където се бе подслонила групата от Филаделфия начело с Ким Фойси.

На всекиго повтори указанията и потвърди часовете за среща.

Диего бе изпълнен с огромно задоволство, защото всичко това му изглеждаше до такава степен безумно, че нищо повече не можеше да го очарова. Пък и дори да изпитваше чувство, подобно на онова, което Сетиниац таеше, Диего в момента бе единственият човек в целия Вегас (с малки изключения), който знаеше какво щеше да се случи, как и защо. Тази увереност и новината, че най-сетне Реб се завръща, бяха предостатъчни, за да бъде екзалтиран.

И наистина, нито едни от дошлите във Вегас юридически екипи нямаше и най-малката представа, че не е единствен в операцията. Не се познаваха един друг.

Диего приключи в пет часа следобед. „Точно навреме“. Прибра се във „Фламенго“ с такси. Взетата преди една седмица кола под наем го чакаше. Седна зад волана, запали, изкачи „Стрип“ до кръстовището с „Мейн Стрийт“ и „Оуки Булевард“, зави наляво по „Чарлстън“, после надясно. Така стигна до „Джоунс Булевард“ и продължи на север сред парцели, от които — това също го знаеше — по-голямата част принадлежаха на Реб.

Настъпи момент, когато пред него се разкри само прав път, продължаващ по леките възвишения на север до безкрайност — като отляво, отдясно и, разбира се, отпред се простираше изгарящата пустиня, а зад него — легендарните светлини на Вегас. Изключи мотора и запя свирепо, с пълно гърло „Рамона“.

Камионът спря на десет метра от другата страна на шосето. Реб слезе с преметната през рамо торба. Стисна усмихнат ръката на шофьора. Когато камионът потегли, Диего разпозна по него надписите на едно пътнотранспортно предприятие, чийто генерален директор по едно време беше самият той. „После го продадох. Не знам нито на кого, нито защо, нито за колко, но го продадох. Съвсем точно си спомням деня, когато Реб ми каза да подпиша.“

Пееше толкова силно, колкото му позволяваха дробовете.

Реб отвори вратата и седна.

— Да намалиш малко звука, а? Чуваш се чак в Аляска.

Не бяха се виждали четиридесет и три дни и щастието на Диего нямаше мяра.

— Как си?

— Добре. Почти. Докъде стигна?

— Всичко е готово. Утре сутринта в осем и трийсет е първият залп.

 

 

Апартаментът на Диего във „Фламинго“ не беше на името на Хаас, а на Луис де Карбаял — самоличност, според Сетиниац, използвана от него много пъти и която, пак Сетиниац, дълго време смяташе, че е заимствана, за да му служи, когато се представя в някой град или хотел по заповед на Реб, където не се изисква паспорт. На Дейвид Сетиниац му бе необходим повече от четвърт век, за да разбере, че истинското име на Диего беше Луис Диего Хаас де Карбаял. По майчина линия почти истински гранд на Испания…

— Коя стая избираш?

Сви рамене — „все му е тая“. Голямата загоряла ръка на Реб вдигна телефонната слушалка и избра някакъв номер.

Заговори на френски. „Сигурно със Сетиниац“, реши Диего, който разбираше една на двайсет думи. Наблюдаваше Климрод с голямо разочарование. Диего се надяваше, че при завръщането им в Съединените щати, където и двамата се намираха от четири месеца и които той кръстосваше надлъж и нашир, щеше да завари един Климрод по-близък от този, който винаги бе познавал. Но не беше така. „Чувствам го далечен, както никога досега.“ Десет месеца бяха изминали, откакто Реб потъна в амазонската джунгла близо до водопадите на Каракараи и от онзи благословен ден, когато в Рио — Диего се намираше там заедно със Сократес — телефонът иззвъня и най-накрая се чу толкова характерният глас: „Диего, имам нужда от теб.“ Потъването в Зеления свят още повече бе променило Климрод. Продължаваше да проявява същото любезно внимание към всеки, с когото разговаряше. Но „неговите отсъствия“, както Диего ги наричаше, ставаха все почести и продължителни…

Телефонният разговор завърши с едно „До скоро“, което дори и Диего разбра.

— Реб, защо „почти“? Попитах те как си и ти ми отговори: „Добре. Почти.“

Сивият поглед бавно се обърна и спря на аржентинеца. Реб неочаквано се усмихна.

— Някой си Фергюс Мак Тавиш. Бобът му със сланина бе великолепен, но уискито му е отвратително. И ми каза „не“.

Диего нямаше никаква представа кой е този Фергюс Мак Тавиш. Разбира се, не зададе въпроси.

— Но аз все още не съм приключил с него — продължи Реб.

На лицето му бе изписан лукав и весел израз. Съблече се и взе един душ. Диего попита:

— Гладен ли си?

— Да.

— Хамбургери и яйца?

— Да.

„Все му е тая.“

— Диего, сети ли се за бръснар?

— Ще бъде тук след трийсет и три минути, двайсет и четири секунди и седем десети. И костюмът ти е готов. Купих ти три чифта различни по номер обувки, за всеки случай. Докато се правеше на индианец, може би краката ти са се разширили. Що се отнася до вратовръзките… Dios mio, вратовръзките!… Взех дванайсет. Тази?

— Прекалено ярка.

— Ама е зелена. Впрочем всичките са зелени. Тази е почти невидима.

— Много добре.

Четвърт час по-късно сервитьорът им донесе хамбургерите и яйцата. Диего се огледа за Климрод — намираше се в една от стаите и отново говореше по телефона. Този път на немски и с поредния неизвестен събеседник. После пристигна бръснарят и без дума да промълви, се нахвърли върху косата и брадата — той бе от мексикански произход — и без никакво съмнение повярва на това, което двамата мъже твърдяха: че са пийнали южноамериканци във Вегас. Щом бръснарят си отиде, Реб пак започна да телефонира, но беше до такава степен физически променен, че и на Диего му бе трудно да го познае — с късо подстригана коса, избръснат, очила с тъмни стъкла в метални рамки, той изглеждаше по-млад (беше на двайсет и девет години без три дни) и точно така, както несъмнено искаше да изглежда: млад служител, излязъл от някой първокласен университет. Очилата го променяха най-много, понеже изцяло скриваха характерните му очи и омекотяваха необикновената им острота.

Точно в седем часа и трийсет минути на вратата се почука в резултат на едно телефонно обаждане от хотела. Влязоха двама мъже — единият беше Лернер, когото Диего познаваше много добре, а другият някой си Абрамович, когото не познаваше чак толкова добре. Докато Диего пазеше, тримата се затвориха в продължение на повече от час, а после си отидоха. Реб отново започна да телефонира и в едно от редките затишия Диего запита:

— Искаш ли момиче за тази нощ?

Реб безразлично вдигна рамене с унесен поглед.

— За всеки случай — продължи Диего — взел съм две. Дълги, кестеняви, четат Олдъс Хъксли и Рабиндранат Тагор — точно както ти ги обичаш. По дяволите, това ще те разтовари! Линда или Тери? Или и двете?

Телефонът иззвъня, Диего вдигна слушалката и позна гласа на Аби Левин, който всъщност не си каза името. Диего предаде връзката в другата стая и от дискретност излезе в коридора, където си поигра с апарата за произвеждане на лед. И оттам видя, няколко секунди преди девет часа, човека — той носеше кожена чанта, — който завинаги си остана най-загадъчният от всички Хора на Краля.

Беше среден на ръст, със среден вид, средно облечен, с обикновено лице — неподаващ се на описание.

Мъжът спря пред вратата на апартамента, без да почука, и погледна Диего. Южноамериканецът направи крачка, вече готов да разкара натрапника. Мъжът се усмихна зад очилата си.

— Господин Хаас? Бихте ли му казали, че Джетро е тук?

— Джетро?

— Просто Джетро. Той ме очаква.

Диего влезе в апартамента и предаде съобщението. Реб мълчаливо кимна.

— И знае името ми — добави Диего.

— Да.

Зареян поглед.

— Покани го, Диего, и от тази минута нататък, моля те, никой да не ме безпокои. Никакви телефони. Ще свърша след два часа. В крайна сметка избирам Линда. В единайсет и половина. Ако дотогава иска да чака.

Усмихна се.

Джетро влезе и се затвориха с Реб. Диего стори необходимото нито едно телефонно обаждане да не бъде предавано в апартамента през следващите два часа. После включи телевизора и попадна на стар филм с Джеймс Кагни — „Кърваво слънце“. Би предпочел Шели Уинтърс. Много обичаше Шели Уинтърс — руса и закръглена, с дяволски палава уста. Филмът свърши и понеже от стаята на Реб не се чуваше никакъв шум, той взе вана и душ, избръсна се, изми си главата с шампоан и си оскуба космите от носа.

Чу, но не видя как Джетро си отиде. Реб се появи, а в очите му се забелязваше нещо като голямо задоволство, ако не и триумф.

— Та какво викаш за Линда? Висока и кестенява, така ли?

— И знае Тагор и Ги л’Еклер наизуст — точно както ти ги обичаш.

— Само нея не съм отметнал в списъка.

Явно беше във великолепно настроение.

— Всъщност — продължи Диего — освен Фергюс Мак не знам кой си всичко е наред, а?

Всичко е наред, освен Фергюс.

Диего излезе от апартамента по халат, за да покани въпросната Линда, която чакаше в една стая два етажа по-долу. Отправи същата покана и към другото момиче, Тери, макар че тя не беше нито руса, нито закръглена. Но веднъж можеше да наруши навиците си.

— А и освен това, какъвто съм си хубав и съвсем чистичък, кой знае колко работа ще отхвърля!

По една случайност забеляза четирите досиета точно вреди Реб да ги прибере. Със сигурност бяха донесени от Джетро. Те бяха съвсем обикновени, прости картонени папки, които не се различаваха една от друга…

… Освен по цвета: черна, червена, зелена и бяла.

 

 

Джетро работи за Краля най-малко трийсет години.

До 1976 той редовно бе заплащан от Реб Климрод по панамска сметка. После превежданията се осъществяваха от бахамска банка.

Прехвърлянията никога и по никакъв начин не се документираха и Реб Климрод — по изключение — лично даваше указания на Дейвид Сетиниац как да действа.

Сумите, внасяни на всеки шест месеца, почти не се различаваха и никога не бяха по-малко от триста хиляди долара, но имаше и изключения. Така например през 1957 година вноската надхвърляше един милион долара.

Джетро беше шефът на забележителната мрежа за осведомяване и шпионаж единствено в служба на Краля. Тарас смята, че Йоел Бениш е участвал в основаването на мрежата.

Колкото до присъствието на Джетро във Вегас по онова време и поетия от него риск да се покаже пред Диего, това означаваше колко е важна предприетата от Краля операция на 16 и 17 септември 1957 година — един „финансов Свети Валънтайн“^[6].