Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (40)

38.

По-късно Диего Хаас отчасти разказа на Джордж Тарас какво се бе случило с Краля.

Въпреки че още много хора го бяха виждали и говорили с него.

Хора като братята Петридис, Алоис Кнап, Пол Субиз, китаеца Ханг, Роджър Дън, Ърни Гошиниак, Франциско Сантана, Хенри Ченс, Етел Корт и, разбира се, Сетиниац и Тарас, някои от които се срещаха доста често с Реб. През петте години след смъртта на Чармиан Реб Климрод пътуваше много и се появяваше в най-неочаквани места и без никакво предизвестие. Ханг например, чиято база беше Хонконг и Сингапур го посрещна няколко пъти в началото ла 60-те години и особено през 1963, когато Климрод доразви вече построените заводи в Югоизточна Азия — първоначално текстилни, а по-късно за битова електроника.

В продължение на пет години, до 1966, той не спря да развива сложната си мрежа от предприятия. По същото време Сетиниац започна ново класифициране на досиетата, използвайки компютър. Пак тогава той увеличи площта за кабинетите си на 58-а улица и зае още един етаж от седемстотин квадратни метра, където разположи информационната си служба.

„При всички положения аз можех да проследя Реб. Когато се срещахме, а това беше рядко, или когато разговаряхме по телефона, той никога не споменаваше за своите пътувания. Започваше все по-често да действа посредством Черните кучета, чийто брой значително се увеличи и през 1965 и 1966 година стана двайсет и шест. По отношение на Черните кучета той всъщност продължаваше да усъвършенства техниката, използвана още в началото и донесла му толкова успехи. По-голямата част от тези хора (четиринадесет) имаха румънски произход, често пъти евреи, но не задължително, повечето американски граждани. Не знам кой знае колко за румънската колония, нито причините, които са ги подтикнали да емигрират в други страни между двете войни, а след 1945 година да напуснат Влахия, Молдова и Трансилвания. Но като слушах Реб, оставах с впечатлението, че тези дяволи, румънците, са осеяли цялата земя. Веднъж дори в кабинета ми дойде някой си Димистрис — това не беше истинското му име, — който притежаваше австралийски паспорт, и ми съобщи за създадените от Реб три нови дружества — едното авиационно, другите две свързани с мините — в Южни Нови Уелс и в Пърт, тоест в района на Ханг. Каквито и да бяха произходът или националността им, те притежаваха една обща черта: бяха яростно, фанатично привързани към Климрод и ако минути след като ми бяха предали съобщението, исках да ми кажат нещо за Реб, те несъмнено щяха да ме погледнат с непроницаемите си очи и да ме попитат: «Как беше името?»

Колкото до всекидневния живот на Реб, разполагаме само със сведенията на Хаас.“

… И, разбира се, на Убалдо Роша. И на „южноамериканците“. Но по време на цялата Втора офанзива на Климрод, чак до 1967 година, Дейвид Сетиниац дори не бе чувал името на Роша. Така както не знаеше за съществуването на Жорж Сократес и Емерсон Коело, а следователно и за титаничната работа, която вече бе покълнала и мълчаливо растеше на южноамериканския континент.

Тъй че посредством Диего Хаас, а по-късно и от Джордж Тарас Сетиниац разбра за случката във Вако.

 

 

В Далас Реб преговаря два дни с петролни и банкови магнати. Използвайки обичайната си тактика — той не водеше преговорите, а остави тази грижа на двама млади адвокати — един тексасец, Гари Море (който никога не узна името на Климрод), и един гъвкав, расов мексиканец на име Франциско Сантана.

Сантана беше Човек на Краля и от юли 1964 година, откогато датираше случаят във Вако, той вече девет години работеше с Климрод. Все пак името му се появи във фишовете на Сетиниац през пролетта на 1953, придружено от неизбежното досие, което подчертаваше отсега нататък действителното или бъдещо значение на този човек: „Специално.“ С червено.

Въпреки външността си (висок и строен, много красив, с леко продълговати очи, които разкриваха индианската му кръв човек лесно можеше да се подведе, че е наследник на аристократична испано-мексиканска фамилия) той произхождаше от невероятно бедно семейство, роден в затънтено селце, и извоюваните от него дипломи очевидно се дължаха на поредица от чудеса и на дяволски упорит труд. Джордж Тарас го нарече Матадора, Убиеца. И наистина по гъвкавата си походка, по небрежната точност на речта си, по студената неумолимост в преговорите той притежаваше нещо от един Ордонес или Луис-Мигел Домингуин на арената. Франциско Сантана бе Човек на Краля за всичко, свързано с данъчните закони, петролните сделки във Венецуела, Съединените щати и Карибите и — най-неочаквано — със заводите за обезсоляване на морска вода.

На преговорите в Далас той се представи на тексаските си събеседници като пълномощник на американо-мексиканска група, която притежава както в самия град, така и в близост до него и във Форт Уорт десетина хиляди хектара, някои закупени през 1952 и 1953 година, други след 1957. (За парцелите в Далас и Форт Уорт Сетиниац дава всъщност цифрата деветнайсет хиляди и петстотин хектара, собственост на сто подставени панамски дружества. 1957 година беше тази, когато Климрод осъществи операциите в Невада заедно с Тюдор Ангел.)

Събеседниците на Сантана бяха делови хора от двете най-големи местни династии, именно които Несим Шахадзе, действайки от името на Климрод, щеше да срещне като противници в гигантската операция с метала-пари — silver^[1].

Подпомаган от Морс, Сантана реализира преговорите по най-блестящ начин, като осъществи faenas^[2] на тореро и приложи буквално духа и буквата на указанията, получени от Реб. Реб присъстваше в качеството си на човек, който носи документите на мексиканеца, и с чувство за хумор се втурваше да пали дългите пури на „шефа“ си, който всеки път го призоваваше към ред. Действаха според предвидените размени: толкова хектара в околностите на Лейк Клиф Парк срещу сгради на „Комърс Стрийт“, парцели в околностите на Далас — Форт Уорт Търанайк — срещу участие в различни предприятия, а самото участие, разменено със или без внасяне на налични пари, този път срещу мажоритарно участие в друга група дружества. Сделка, която приключи през юли 1964 година, но всъщност започната от Морс и Сантана четиринадесет месеца по-рано.

Тя донесе общо стотина милиона долара.

 

 

— Наистина ли беше нужно да палиш пурите на онзи тъп мексиканец?

Диего беше зад волана на малък жълт камион. Три часа по-рано, призори, той и Реб напуснаха Далас и по неизвестни на Диего причини се движеха право на запад. Стигнаха до Абилийн.

— Единият от адвокатите срещу Франциско и Морс вече ме е виждал. В Хюстън преди пет години. За малко да ме познае. В Хюстън му казаха, че се наричам Дремлер, а сега Франциско ме представяте като Фуенте.

— Madré de Dios! — саркастично възкликна Диего. — Ето това вече щеше да е сериозна работа, искам да кажа, ако този Карлсън те беше разпознал. Какво прави тук между другото? Ел Гран Матадор трябваше да те предупреди, че Карлсън ще присъства. Щеше да си спомниш името му.

— Имаше промяна в последната минута и Морс забравил да предупреди Франциско. Морс повече няма да работи с нас. Диего, гладен съм.

Бяха подминали Абилийн и продължаваха да се движат право на запад към Пекос, в посока Ел Пасо. Диего все още не знаеше защо. Реб му бе казал: „Карай по този път“, и той подкара. От просто по-просто. При тръгването им от мотела в Далас, където прекараха две нощи, Реб също му беше казал: „Преобличаме се“ — и се преоблякоха; захвърляйки костюмите и вратовръзките, те нахлузиха изтъркани джинси, стари тексаски ризи и употребявани заострени каубойски ботуши. „В целия този боклук милите ми малки краченца, малкият ми дебел задник и малкото ми хубаво коремче се чувстват възможно най-зле. Приличам на онази мишка от комиксите, Спийди Гонзалес. Липсва ми само сомбрерото…“

— Между другото — рече Реб — трябва да си купиш шапка. Из тези места не се ходи гологлав…

— Хайде холан — изпъшка Диего, напълно разбит.

Отдясно се появи нещо като барака, на която с големи бели букви пишеше „FOOD“^[3].

— Спираме ли?

— Не.

— Мислех, че си гладен?

— Яденето ще почака. Още не сме пристигнали.

— Приятно съм изненадан да чуя, че все пак отиваме някъде. И къде е това някъде?

— Суитуотър.

Пристигнаха към единайсет часа на 2 юли. Според Диего градчето не си заслужаваше не само пътуването, ами дори и спирането в него. То беше малко, разположено край пътя, изпепелено от слънцето и сякаш заспало за вечни времена. Реб избра един ресторант, който не представляваше нищо особено. Поръчаха си пържоли и за милионен път, но без никаква надежда Диего обясни на безкрайно отегчения келнер, че обича недопечено месо, червено, много червено, напълно сурово отвътре, нали разбирате какво имам предвид? Но с примирението, че каквото и да кажеше, пържолата щеше да бъде прегоряла. Както се и оказа. Ядяха и тогава нещото се случи — докато поглъщаха неизменното парче ябълкова торта.

Мъжът, който влезе, имаше мускулести татуирани ръце късо подстригана като на морски пехотинец коса, черна широкопола шапка, украсена с ивица гущерова или змийска кожа. В лявата си ръка държеше нещо като метално кошче за боклук, чийто капак бе затворен с кожен ремък.

Той остави кошчето на най-близкия стол и си поръча бира.

Диего, който познаваше Реб, улови погледа му. Запита:

— Какво става?

— Виж афиша над главата си — отговори Реб със странна весела искрица в светлите си зеници.

Диего вирна нос, но трябваше да се изправи, за да прочете. Най-важните думи бяха „Вако“, за коя то Диего знаеше, че е град в Тексас между Далас и Хюстън, после „ratlle-snakes round-up“ и накрая сумата, която щеше да получи победителят: „Триста долара.“ Тръпки побиха Диего Хаас.

— Заради това ли дойдохме, Реб?

— Ммммммм.

Диего знаеше какво означава „round-up“ — турнир. Знаеше също какво е „rattle-snake“ — гърмяща змия. Наричана още „змията със звънчетата“. Неочаквано изпита страх.

Страх, от който му се повдигаше.

 

 

— Сами трябва да хванете вашите животни — съобщи мъжът с татуираните ръце, който се казваше Джок Уилсън.

— Тези са си мои. Но ако искате да ни придружа, за да си уловите — съгласен съм. Двайсет долара.

— Шест — рече Реб.

Споразумяха се за дванайсет.

Потеглиха с жълтия камион през нагорещените хълмове, където температурата надхвърляше сигурно петдесет и пет градуса. Уилсън носеше със себе си необходимата екипировка: прътове, в чийто край бяха закрепени метални щипки от усукани железни телове, джобни огледалца, туба с бензин и неизбежното кошче за боклук.

За един час хванаха много бързо три — животните стояха на сянка под една скала, дори те не издържаха на яростното слънце. Но през следващите два часа нито една гърмяща змия не се показа.

— На това място имахме късмет — обясни Уилсън. — Но аз съм тук, за ваше голямо щастие, и дяволски добре познавам този шибан район. Няма да отидат зян петнайсетте долара, дето ми обещахте.

— Дванайсет — каза усмихнат Реб. — Плюс една бира, като се върнем.

С джобните огледалца улавяха слънчеви лъчи и осветяваха поред скалните цепнатини, докато накрая откриха гъмжащо гнездо. Уилсън отпуши малко медно маркуче от тубата с бензин и полека започна да излива течността.

— Внимавай, приятелче…

През следващите минути със специални щипци уловиха шест змии, като едната от тях за малко да захапе ботуша на Реб, изненадан от светкавичното й изстрелване.

— Ей такива са гърмящите змии — сподели Уилсън. — Не се извиват като останалите животни, тяхната мама, а изхвърчат право встрани. С един отскок правят по миля и половина, трябва да видиш, за да го повярваш, състезателни змии, приятелю. Дяволски трябва да се внимава. Липсва ти само една, момче, и си готов със своите десет курвенски гърмящи змии…

Шест от уловените през този ден змии бяха от вида рогати, като най-дългата достигаше седемдесет-осемдесет сантиметра; една беше каскавел — метър и половина, развита и освен обичайната мозайка на гърба си имаше слети в петна линии от двете страни на тила; последните три бяха диамантени гърмящи змии — най-голямата достигаше два метра.

Всичките имаха в края на опашките си известното звънче — клиновидна торбичка от рогово вещество.

Естествено всичките бяха опасни, но по различен начин: рогатите и диамантените пускаха хемотоксична отрова, която атакуваше стените на кръвоносните съдове и разрушаваше тъканите. Каскавел беше по-особена: нейната отрова (зъбите и, както при диамантените, достигаха четири сантиметра дължина) беше невротоксична и водеше до парализа на мускулите, включително и на сърдечния.

— Зависи от тези приятели, малкият — отговори Уилсън на въпроса, зададен му от Диего. — Ако наистина искаш някой от тези педерасти да те ухапе, по-добре избери рогатите или диамантените. Каскавелите са гадни шибани курви. Но при всички случаи трийсет-четирийсет минути, и хвърляш топа. Най-много.

Последната змия — диамантена — я уловиха, когато се смрачи. Тъкмо беше подгонила заек. За да я задържат първоначално на земята, после да я вдигнат и накрая да я напъхат в кошчето, трябваха двама души — Диего и Реб. Уилсън само бързо затваряше капака.

— Тези животни не са за мен. Аз съм само водач. Не трябва да го забравяте. Тринайсет долара?

— Дванайсет и една бира.

Диего стоеше, замръзнал от страх. Качиха се в камиона. Уилсън попита:

— На турнира във Вако ли ще ходите?

Реб кимна. Уилсън го разглеждаше с любопитство.

— Преди играл ли си с гърмящи змии?

— Не, точно заради това — отговори Реб.

 

 

Турнирът щеше да се състои под огромен сайвант, разчистен за целта по средата, а големите селскостопански машини бяха подредени така, че образуваха седалки и ограничаваха малка арена. Сайвантът беше на една ферма край река Бразос, на десетина километра южно от Вако и на четиридесет и пет от Далас.

В средата на арената се намираше клетката, направена от много ситно изплетени метални мрежи — три на три метра, висока около метър и двайсет, но без похлупак. Двеста и петдесетте — триста зрители бяха платили по долар и половина, за да й се радват.

— Диего, разбра ли какво искам от тебе?

— Да.

— Диего, ако мръднеш, преди да съм ти дал знак, няма да ти го простя.

— Разбрах, Реб.

Под сайванта настъпи тишина. От един железен сандък изсипаха в клетката десетте гърмящи змии, които веднага започнаха да се извиват и гърмят с опашките си. Дори една яростно се хвърли, отвори огромна паст и на два пъти клъвна металната мрежа. Тълпата издаде затаен шепот, както aficionados^[4] при излизането на арената на хубав бик от Миура.

… Ала щом първият екип се появи, шепотът секна. Двамата мъже бяха облечени в джинси и ризи, с широкополи шапки и ботуши с полегати токове. Ръцете им бяха голи. Единият държеше дебел ютен чувал, от тези, в които събират житото. Мрежестите стени на клетката им стигаха до кръста. Изчакаха сигналния вик на съдията и се впуснаха. Единият улавяше гърмящите змии с дълга щипка, натискаше главите им към дървения под, хващаше ги под челюстите и ги мяташе в чувала, който съотборникът му отваряше точно в необходимия момент, като междувременно размахваше чувала във въздуха, за да държи влечугите на разстояние.

Не бяха много чевръсти. Трябваха им повече от две минути и десет секунди, за да напъхат всичките змии и чувала.

— Не е зле, но може още по-добре — изкоментира съдията.

Напомни, че рекордът е минута и девет секунди.

— Реб?

— Не сега, Диего.

Реб стоеше съвсем изправен, с отпуснати ръце и зареян поглед.

— Реб, кой ще влезе в клетката с теб и ще държи чувала?

— Уилсън.

Тишина. В клетката влезе следващият екип.

— Уилсън да върви по дяволите — внезапно каза Диего с мрачна решимост. — Само аз и никой друг ще ти държи чувала.

— Не.

— Добре, Реб. В такъв случай ще трябва да ме убиеш. Защото ще скоча в клетката и ще се тропосам точно върху змиите.

Диего се разкъсваше между две чувства — и двете еднакво ужасни. От една страна, изпитваше истински кошмар от гърмящите змии, а, от друга — безумния страх, че Реб може да умре пред очите му, неспособен с нищо да му помогне, дори и да умре с него. Нито за миг не бе помислил да спре Реб „да си поиграе със змиите“, както казваше Уилсън. Но и дори да му беше дошла подобна мисъл, той, който толкова добре познаваше Реб, веднага би я отхвърлил. Диего разбираше своята мисия в живота на Реб като човек, който го придружава — при нужда насърчава и подтиква — чак до края на пътя му. Без значение какъв е този път. Накъдето и да се е отправил.

— Реб, умолявам те.

Трепереше, очите му бяха пълни със сълзи.

— Не ми отказвай, Реб.

— Джок — обърна се Реб със спокойния си глас към Уилсън, — Джок, има промяна — Диего ще държи чувала вместо вас. Колкото до останалото, Джок, всичко е извънредно просто: докато не ви погледна, няма да предприемате нищо. Нищо. Става ли?

— Ти си луд, приятелче — рече Уилсън.

— Щом ви погледна за няколко секунди, но само тогава, не преди това, ще се намесите.

— Става. Ако това искаш.

— Това искам.

 

 

Минаха под номер пет и точно преди тях екипът от съседното село Браунсууд постави нов и доста забележителен рекорд по пъхане на гърмящи змии в чувал: петдесет и девет секунди; наградата от триста долара почти им беше сигурна. Впрочем те се заеха с празнуването на предстоящата победа: убиха змиите, одраха ги, за да ги опекат на жаравата и да ги изядат.

Предишният екип под номер три нямаше успех — притекоха се хора и с дълга куки удържаха змиите; човекът, който трябваше да ги улови, бе ухапан по крака и една от трите линейки под сайванта отфуча към болницата във Вако с виещи сирени.

Всичко вървеше добре при първите девет животни, макар че постигнатото време не бе от най-добрите. Когато деветата змия попадна в чувала, държан от плувналия в пот Диего, вече бе изтекла минута и половина. Но Реб със сигурност можеше и по-бързо. Всеки път без никакво колебание голямата му ръка хващате триъгълната глава точно под челюстите и спокойно, без бързане извършваше последното движение — пускаше бясно гърчещото се тяло в чувала. Лицето му оставаше безизразно, макар че на два пъти се усмихна на Диего. Дори за миг Диего искрено си помисли, че Реб се е отказал от намерението си.

Оставаше десетата змия. Диамантена, дълга метър и половина — красива, лъскава. При приближаването на Реб тя застана в бойна позиция — предната част на тялото й имаше формата на вертикално S, а главата й извършваше едва забележимо движение напред-назад, пускайки от време на време раздвоения си език…

… И когато прътът в дясната ръка на Реб се озова на двайсет сантиметра от нея, главата й с мълниеносна скорост се стрелна напред. В следващата десета от секундата лявата ръка се спусна, обхвана горната част на тялото, много бързо се оказа зад главата, притисна я и блокира цялото тяло, което се мяташе във въздуха.

— Внимавай, Диего — каза Реб и се усмихна за трети път.

Пусна пръта и много внимателно дясната му ръка зае мястото на лявата. Стисна — челюстите се отвориха докрай, показаха се зъбите.

— Сега — рече Реб.

Протегна ляната си ръка пред змията и отпусна натиска. Тълпата изрева. Зъбите потънаха точно между палеца и показалеца.

— Диего, дръж здраво чувала, ако обичаш — каза Реб със стиснати зъби.

После вече не можеше да говори. Някакъв човек скочи в клетката и изтръгна чувала от Диего, който вече почти го беше пуснал. Друг човек, Уилсън, се озова до Реб и с един удар на ножа си отсече главата на змията, освободена от хватката на ръката. Уилсън и още двама хванаха Реб под мишниците и колената, изнесоха го от клетката и го положиха върху една маса. Всичките му крайници се тресяха, а лицето му бе тебеширенобяло.

Но със здраво стисната челюст, затворени очи и потръпващи ноздри, без да издава нито звук. Някой каза:

— Ще трябва да го режем.

Ухапаната ръка се подуваше, отокът вече обхващате китката и лакътя с умирането на кръвоносните съдове и некротизирането на епидермата. Под сайванта бе настъпила пълна тишина.

— Ще чакаме — рече Уилсън. — Каза да чакаме, докато ме погледне. Питайте приятеля му.

— Ще чакаме — потвърди Диего, а очите му безумно горяха.

Трийсет секунди.

— Пригответе линейката — нареди Уилсън. — Keep it cool, man.^[5]

— Четиридесет секунди, Реб — промълви Диего.

— Keep it cool, man.

— Петдесет — продължаваше Диего.

Реб вече се тресеше от спазми и ако не бяха двамата мъже да го държат, щеше да падне на земята.

— Keep it cool, man.

— Една минута — не преставаше Диего.

След двайсет и пет секунди Реб отвори очи, направи опит да се усмихне и сивият му, толкова ясен поглед първо потърси Диего и после, чак след това, Уилсън.

— Сега! — изрева Уилсън.

Тичешком го отнесоха в линейката — вратите й вече бяха отворени, шофьорът зад волана, носилката и каишите готови. Един санитар се опита да не пусне Диего в линейката — към корема му се насочи дулото на „Колт 45“.

— Ако умре по пътя, amigo, всички поемаме с него. Миу pronto, рог favor.^[6]

В линейката с нож и без упойка изрязаха вече некротизираната плът — парче, което започваше между палеца, преминаваше през китката и стигаше почти до лакътя; около трийсет сантиметра дълго и при най-засегнатите места пет сантиметра широко. Раната беше дълбока половин сантиметър и кървеше сравнително малко.

 

 

Във Вако лекарите казаха на Диего, че от такова безобразно клане не е имало никакъв смисъл, „но тези луди се хвалят с белезите си и приятелят ви сигурно ще постави рекорд“.

При всички положения, естествено, той нямаше да умре.