Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (36)

34.

— Честит рожден ден — каза Диего, като влизаше в стаята.

— Двайсет и девет години, та това си е жива старческа немощ, amigo^[1].

— Само за момент, Диего, моля те — внимателно и усмихнато изрече Реб. — И благодаря за поздравленията.

Държеше телефонната слушалка.

Диего понечи да излезе.

— Диего? Погрижи се за нея, ако обичаш. Внимателно. Много е добра. Само дето смята, че Рабиндрапат Тагор е играч по бейзбол.

Говореше на испански. Диего се наведе над заспалото момиче, чиято очарователна гола гръд беше открита. Целуна я по устните и й направи знак. Събра разпръснатите дрехи и ги изнесе от стаята в салона.

— Оттука е изходът, guerida mia^[2].

Умислено я гледаше как се облича. „Внимателно“, беше казал Реб. Колко точно „внимателно“? Спря се на хиляда долара — с пълно безразличие към парите, безразличие, граничещо почти с омраза. Спокойно би могъл да даде и сто хиляди.

— Има някаква грешка — каза изуменото момиче. — Това е банкнота от хиляда долара.

„И честна на всичкото отгоре, помисли си Диего, може би ще трябва да се оженя за нея. Мамита ще остане доволна.“

Направи се, че разглежда банкнотата.

— Дявол да го вземе, така си е! — възкликна той. — Хиляди извинения, seniorita.

Прибави още една банкнота от хиляда долара и този път внимателно я изхвърли навън. Все пак не трябва да се злоупотребява. „Някой ден, ей така, само за майтап, ще събера накуп двеста-триста милиона и ще ги подпаля. Само за майтап.“

През затворената врата на стаята долиташе неразбираемият глас на Реб, който говореше на немски или идиш, или френски, или италиански, испански, еврейски, полски, арабски, та дори — и защо не? — на английски.

Поръча закуска.

Тюдор Ангел пристигна в същия момент, когато донесоха яйцата с бекон.

 

 

— Малко познат закон — каза Ангел, — но на моите момчета им изтекоха очите и обърнаха текста с хастара навън, така че той е напълно приложим.

— Кой ще действа?

— Тома Пери, Дел Мортън, Текс Хейнес, Джеймс Оливеро.

— Но Пери е номер едно, така ли?

— Да.

— Подпомаган от?…

— Кантората „Кинкърд & Нелсън“ от самия Вегас. Добри са, работил съм с тях…

— Преди три години и десет месеца — каза Реб — и сделката от Солт Лейк Сити. Петдесет и две хиляди шестстотин и петдесет долара хонорар по онова време за четири часа истинска работа. Този път би ми се искало да не са толкова алчни.

Изяде яйцата с доста добър апетит. Според изчисленията на Диего през последните три дни той бе спал по шест часа на денонощие — „и в тези шест часа турям лудориите с Линда, която е толкова честна“, — но лицето му бе до такава стенен измършавяло и хлътнало, че умората, ако въобще изпитваше умора, не можеше да го надвие. Той се усмихна на Ангел:

— Тюдор, това не е упрек. Аз се съгласих на този хонорар по онова време. Обяснете ми закона, ако обичате.

— Той позволява да се разменят в определени норми значителни парцели пустеещи земи за други по-малки, но с по-добро разположение.

— А в конкретния случай?

— Том Пери, свързан с мен чрез договор, е официалният собственик на дванайсет хиляди и шестстотин хектара в графство Най. През 1952, впрочем… вие го знаете, той плати по долар на хектар. Което прави…

— Шестнайсет хиляди седемстотин петдесет и осем долара.

— Доверявам се на думата ви. Така че според този закон ние можем да разменим парцела срещу друг — става дума за един терен в Хюсай^[3] от шейсет квадратни километра.

— Евентуални трудности?

— Няма да има. Законът ще бъде приложен и губернаторът на щата Невада няма да се противопостави. Имат си съображения в Капитолия на Карсън Сити — Американските военновъздушни сили искат да разширят територията си за ядрени опити в базата Нелис. Тези единайсет хиляди и шестстотин хектара, които ще получат, им дават възможност да вземат пари за летците, и то сега, а не след няколко години, когато парцелът в Хюсай ще струва чисто злато. След няколко години може би ще има друго правителство и друг екип.

— Колко струва сега парцелът в Хюсай?

— Триста хиляди. Но след десет години ще струва десет или петнайсет пъти повече.

Сивите очи на Реб сякаш бяха покрити с пелена. Той каза:

— Диего, повикай Ник от Ню Йорк, ако обичаш. Тюдор? Моля ви да си водите бележки: сметка 62395 АТ 17 при Шеридан и агенцията им в Уестууд. Сметката е на наше име. Парите са вече там. Ще платите на Том Пери предвидените двайсет и пет хиляди долара и възнаграждението за нашите хора, както прецените. Що се отнася до вас, имате две възможности: получавате си вашите седемдесет и четири хиляди долара сега или вземате пет процента от бъдещите печалби след продажбата на парцела в Хюсай. Избирайте.

Той схруска резен препечен бекон. Ангел стоеше със зяпнала уста.

— Реб, вие ми правите кралски подарък! Предпочитам да платя на момчетата от собствения си джоб и да получа петте процента. Иначе трябва да съм луд.

— Ню Йорк на телефона — съобщи Диего.

— Добре, Тюдор, изборът е ваш. Сделките на Морън Хайнис и Оливеро същите ли са като тази на Пери?

— На същия принцип. Но парцелите са по-малки.

— Сключете сделките и да приключим. Уредете подробностите. Ще бъда в Лос Анжелос следващия вторник, осем и половина сутринта в „Панамекс Мотел“ под името Бек. Благодаря ви, че дойдохте.

Ангел излезе, все още замаян: „Пет процента! Това са двеста хиляди долара!“

— Днес е рожденият му ден — обясни му Диего. — С годините започва да се вдетинява.

Вратата се затвори след калифорнийския адвокат, който продължаваше да клати глава.

Диего чу зад себе си гласа на Реб:

— Ник? Да, благодаря ти за поздравленията. Каква е гази история с наемането на кораби в Абадан?

Парцелът в Хюсай, купен за шестнайсет хиляди седемстотин петдесет и осем долара, или общо с всички разходи, хонорари и комисиони — за шейсет и две хиляди, бе продаден през 1977 година за двайсет и четири милиона и петстотин хиляди долара.

 

 

На същия този 18 септември те напуснаха Вегас към шест часа вечерта.

— И за какво е всичко това, питам аз? Колко спахме? Три часа? Ами другото? Тази Тери имаше триметрови бедра. Истинска боа. Направо изтръпвам. Ако сме спали два часа и четирийсет и три минути, пак добре. И какво правим сега? Отново на път. Шест часът вечерта е, слънцето залязва от изтощение, скоро ще настане тъмна нощ, не знаем къде ще спим, нито впрочем дали въобще ще ядем, ще си умрем в пустинята и избелелите ни скелети ще плашат невръстните дечица след ядрената война…

— Диего.

— Знам: затваряй си-устата-Диего. Но бунтът тътне.

— Спри, моля те. Искам да кажа спри колата.

Диего спря. Намираха се сред пустинята, беше величествено и прочие, особено с невероятните светлини на Вегас, които започнаха да блещукат в отиващия си ден. Но Диего се чувстваше премазан от умора.

— Аз ще карам — каза Реб. — Легни и спи. Отзад има одеяло.

Диего избухна в остър и възможно най-саркастичен смях.

— Да не съм чак толкова луд? Ти си най-лошият шофьор от тази страна на Рио Гранде. Както и от другата му страна. И не искам да те видя как умираш като последния глупак само защото си пропуснал някой завой. Реб, ти караш отвратително.

— Така е — призна си Реб. — Но все пак ми отстъпи волана и поспи малко. Ще карам много бавно.

— Заклеваш ли се?

Наистина зад волана на кола — може би защото късно се бе научил да шофира — Реб представляваше обществена опасност. Понякога допускаше обезпокоителни грешки. Обикновено шофираше Диего.

— Заклевам се — изрече Реб и вдигна дясната си ръка. — В Сетиниац.

— Ще си умра от смях. Много добре знаеш, че не мога да го понасям.

— Заспивай.

Колата всъщност беше джип, който според Диего идваше от корейската война, след като е участвал във Втората световна; после цяла армия от обезумели механици сигурно са я разглобявали и сглобявали десетина-петнайсет пъти, преди да я довършат с миньорски железни пръти. Колата вдъхваше страх. Реб беше казал на Диего: „Намери ми нещо, което да не бие на очи…“

„И несъмнено тя не бие на очи. Пък и кой ли ще я погледне!“ Беше я купил за петдесет и един долара от някакъв отчаян златотърсач пред входа на малкото казино „Дъ Ласт Ченс“ в южната част на Вегас. „Петдесет и един долара: от които петдесет за почти новите гуми и за инкрустирания с пирит волан — истинска мечта за лудите. И един долар за останалото…“

Безспорно бяха спали малко. Последният етап от вегаския „Сент Валънтайн“ приключи в малките часове. Реб прекара следобеда в телефонни разговори из целия свят, като понякога говореше на два телефона едновременно. После, някъде към осем и половина, Аби Левин незабележимо се появи. Затвориха се с Реб в продължение на два часа, почти до полунощ. След това Левин си тръгна. Реб отново награби телефона, свърза се с Европа, където поради часовата разлика денят вече бе започнал. И така най-малко до два часа сутринта.

После Диего измъкна от собствените им легла снощните момичета — Линда и Тери…

… В шест часа трябваше да става, за да телефонира отново, а и Ангел беше дошъл по негово нареждане.

През останалата част от деня — телефонни разговори без нито миг почивка…

… И сега пак на път.

Диего заспа под звездите.

 

 

Събуди го друсането от джипа. Отвори очи, но не видя почти нищо освен скали и дървета в снопа светлина на единствения фар, който още работеше.

Пък беше и студено.

— Всичко разбрах — както винаги, си се разсеял, излезли сме от пътя и сме мъртви. В този момент пътуваме към рая. Впрочем бая стръмничко е. Можеха все пак малко да го асфалтират този път при движението, което сигурно имат…

— Има почти топло кафе. И сандвич със сирене.

Реб му обясни, че преди два часа е спрял на едно място, наречено Тонона, и напразно се опитвал ла го събуди.

— Непрекъснато ревеше: „Тери, престани да ме душиш с шибаните си крака!“

Диего изпи кафето — шварц, студено и без захар. „Това определено е кучешки живот.“

Отново се настани на предната седалка и целият трепереше.

— Да карам ли аз?

— Няма нужда, стигнахме.

Но продължиха още почти цял час по издълбания планински път…

… и изстрелът разкъса нощната тишина, а куршумът се заби в близкия бор.

Диего отпори уста, но не успя да отрони пито дума — още два куршума изсвириха покрай ушите му, като единият със сигурност профуча между него и Реб.

— Спокойно, Диего — каза Реб с безразличие. — Ако не мърдаш, няма начин да те убие.

Още три изстрела един след други, и предното стъкло хвръкна на парчета. Но джипът продължаваше да изкачва планината.

— Надявам се — рече Реб, — че е намерил очилата си. Без тях стреля малко по-лошо.

Седмият куршум разби арматурата, осмият уцели колата отзад и рикошира в насипа край пътя.

— Пристигнахме — оповести Реб. — Мисля, че вече ти казах: той прави боб със сланина както никой друг. Между другото, прави само това.

 

 

— Упорити, а? — отбеляза Мак Тавиш високомерно.

— В известен смисъл — отговори Реб. — Виждам, че сте си намерили очилата.

— Със или без очила, мога да уцеля едно от двете си очи, по ваш избор, от четиристотин метра. Дори от горе на долу и през нощта. Можем да опитаме, когато пожелаете.

— Да, но някой друг път. Фергюс, много мислих за контрапредложението, което не ми направихте, и ми се струва, че не бих могъл да го приема. Две хиляди осемстотин двайсет и пет долара — това е прекалено много.

— Три хиляди — каза Мак Тавиш. — Не се опитвайте да ме минете. Може да съм на седемдесет и три години…

— Седемдесет и седем — изрече Реб. — Имате ли още от боба?

— Естествено — ухили се Мак Тавиш. — Противното би ви учудило, след като вчера получих от вас осемстотин кила. За шестте печки и дванайсетте мулета напразно сте си губили времето. Имам си печка и муле. Кой, мамка му стара, има нужда от седем печки? Мога да ви стопля една чиния, ако искате. И още не съм изкуфял, нищо, че съм роден през 1884 година…

— 1880 — коригира го Реб. — На 2 септември 1880 в девет и половина сутринта. Името на баща ви е Енгъс Мак Тавиш, роден на 6 януари 1851 година в Карсън Сити, появил се като следствие от постъпките на Фергюс Атол Мак Тавиш, роден на 23 август 1825 в Чиликот, Охайо, и на Мери Мак Мъртри, родена на 13 юни 1830 в Кливлънд, Охайо. Името на майка ви е Катлийн Мак Интайър, родена е на 14 март 1862 година, а родителите й — Джон Мак Интайър, роден на… Сложете много сланина, моля ви. Ако имате достатъчно, разбира се. Не искам да разхищавам запасите ви…

— Запасите ми са повече от два тона — отговори Мак Тавиш. — Трите кила, които имах аз, плюс двата тона, които ми доставихте от Пенсилвания със специален самолет. Сигурно ще ми стигнат за известно време. Та къде е роден дядо ми Мак Айвър?

— Мак Интайър, не Мак Айвър. Роден е в Нийна Менаска, Уискънсин, на 30 април 1831 година. Съпруг на Мийва Мак Алистър, родена на 8 февруари 1840 в Макинау, Мичиган… И подправки, ако обичате, не забравяйте подправките…

— Май се опитвате да ме учите как се готви боб със сланина, а? Както по сонетите на всички тези курвенски радиоапарати и телевизори, които наредихте да ми донесат. И тази идиотска огромна антена, дето монтираха. Разваля пейзажа. А хладилниците ми пречат да спя. Бръмчат. Освен това ми се струва, че вие дори не знаете кога първият Мак Тавиш е стъпил на тази земя.

— Калъм Фергюс Мак Тавиш, роден на 22 март 1612 година в Кинлок Раноч, Шотландия. Пристигнал е в Бостън на 9 октомври 1629 година. С „Енгъс Стюард“ и капитан Мак Илрой. Отначало дърводелец, а от 1636 портиер в Харвардския университет. Две хиляди шестстотин и трийсет — последна цена.

— Вижте какво, млади човече — каза Мак Тавиш. — Колко пъти идвахте при мен в последните седмици. Шест?

— Пет. Днес е шестият.

— И всеки път ви казвах три хиляди. Каквото съм казал, това е. А, таман се сетих: прерязах шибаните ви телефонни жици, които наредихте да ми прокарат. Идиотската ми дъщеря и тъпият ми зет не престават да ми звънят. Много са доволни от бензиностанцията и мотела, който им подарихте заедно с гаража. Но, дявол ги взел, това не е причина да ми се обаждат всеки ден и да ми го казват. Боже господи, онова чудо не преставаше да звъни! Само вчера ми се обадиха два пъти. Единият беше банкерът, който искаше да ми говори за рентата от хиляда долара на месец, които някакъв тъпанар ми оставил. Кой е този глупак с жълти очи до вас, дето не престава да се хили така идиотски?

— Казва се Слим Запата — отговори Реб. — Тъкмо мислех да ви предложа нещо във връзка с него. За мен ще е неразумно, ако отида над две хиляди шестстотин и трийсет, а вие отказвате да свалите под три хиляди. Ами ако разиграем златната ви мина на покер? Слим Запата ще играе вместо мен. Един човек на име Мак Кейб от Тонона твърди, че сте най-добрият покерджия от Скалистите планини.

— Преди или след боба? Той е почти готов. И по-добре ще е да го изядем. Иначе ще изстине. Тук е така — между полунощ и един часа сутринта времето захладнява. Все пак намираме се на почти три хиляди метра.

— След боба — каза Реб. — За какво си мислите, че съм дошъл?

 

 

— Още от началото си знаех, че ще го бия — рече Диего. — Дори когато имаше печалба от един милион осемстотин двайсет и три хиляди долара. Но загубата му беше неизбежна. Макар че никога не са ми били необходими четиринадесет часа. В крайна сметка най-гадното беше този дяволски боб.

Отговор не последва. Диего се обърна и видя, че Реб е заспал отзад в джипа; те бяха изтръгнали всички пробити от куршумите части, включително и последната оцеляла броня. За голяма изненада на Диего джипът храбро продължаваше да се движи. Минаваха сред великолепен пейзаж, сред задушна горещина и игра на остра светлина, която се променяше от червено и охра до ослепително бяло. Диего изпадна в неописуема екзалтация.

— Слим Запата! — избухна в смях той.

… Но в следващата секунда попита:

— Реб? Представа нямам накъде да карам.

Отговор не последва. Стисна кормилото с една ръка, а с другата разтърси крака на заспалия:

— Реб, къде отиваме?

— Летище „Рено“, Самолета за Ню Йорк.

Диего направи пълен ляв завой. Джинът се завъртя почти на място, във всеки случай на две гуми. Остави зад себе си връх Монтесума и пое на север към Монте Кристо.

— Нищо не разбрах — рече Диего след доста време. — Що не споделиш, а?

— Отегчително би било да напуснеш Невада след неуспех — продума Реб сънен. — Дори и заради боба.