Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (45)

43.

Човекът, който действаше — в разговорите си Сократес и Сетиниац са единодушни по въпроса, — се наричаше Просер, но едва ли това е било истинското му име. Според Сетиниац Просер бе шеф на нещо като служба „Действие“, тоест допълнително да осведомява екипа на Джетро. Сетиниац е твърдо убеден в съществуването на подобна структурна организация. Според него тя много добре обяснява изключително ниския брой на синдици и пълномощници, изкушени да злоупотребят с положението.

Агентът по обмяната се наричаше Масейо. В началото на май 1969 година с него се свърза — и купи, няма по-точна дума — Просер. Той беше съветник по инвестициите на Жоао Гомес де Оливейра от петнайсет години. Направеното от Джетро разследване установи, че той работи на международния финансов пазар в сътрудничество с нюйоркска фирма, с друга в Лондон и с посредническа агенция в Цюрих.

Това първо разследване точно като рентгенова снимка даде първоначалната представа за богатството на Де Оливейра. Основната част на приходите му идваше от комисионерската продажба на диаманти; но притежаваше и наследствени имоти: palacete в квартала „Ларанхейрас“ в Рио, вила в близост до гората Тихюка, хасиенда за отглеждане на чай върху площ от триста и петдесет хектара в щата Сао Паоло и накрая два големи апартамента, давани под наем в една нова сграда на авеню „Атлантика“, сиреч на самия плаж на Копакабана. Ставаше дума за официални имоти на негово име. Освен тях притежаваше споменатите вече почти милион долара на банкова сметка в Насау, както и две малки сгради в Съединените щати под името на бахамско дружество.

Първият етап бе спечелването на доверието. Агентът по обмяната Масейо се свърза с Де Оливейра и му съобщи, че благодарение на поверителните сведения, предоставени от задграничните му партньори, на борсовия пазар би могла да се осъществи интересна спекулативна операция.

— Името сигурно ви е познато — нарича се „Интернешънъл Електрик“. Изготвил съм обичайния доклад. Сделката е чиста, изцяло под контрол. Дава ниши гаранции. Моите информатори са убедени, че много скоро тя ще бъде предмет на обществено предложение за покупка. Следователно акциите ще се качат. Това е и моето мнение. Предлагам ви да се възползвате от информацията: краткосрочна операция, за три месеца…

Де Оливейра прие. И се поздрави за решението. Въпреки че обявеното ОПП^[1] не бе направено, акциите (ставаше дума за стойности от втора величина, с по-ниско качество от тъй наречените „blue chips“^[2] — Ай Би Ем, Ай Ти Ти, Ексън, Дюпон и др. около трийсетина, които образуват индекса Доу Джонс, основен показател на пазара) на „Интернешънъл Електрик“ през следващите седмици се покачиха по сензационен начин под влиянието на мощни финансови групи, станали нейни купувачи.

Вторият етап бе залагането.

— Вижте — каза Масейо, изпратен от Просер, — вие вече спечелихте близо сто и петдесет хиляди долара. Може да спрете дотук. Но аз не бих го направил на ваше място. Лично аз бих продължил. Информацията ми от Ню Йорк, Лондон и Цюрих е пределно ясна: работата още не е приключила, акциите ще продължат да се покачват и, по дяволите, тези финансови групи не са казали още последната си дума. И ми се струва, че е настъпил моментът да се опита някакъв голям удар. Искате ли да чуете моето мнение? За шест месеца може да натрупате два, дори три милиона долара. Да, за шест месеца! Необходимото и достатъчно условие е до шест месеца да закупите значителна част от акциите на „Интернешънъл Електрик“, като се обвържете с отговорността да ги платите при изтичането на срока.

— Рисковете?

— Рисковете са обичайните — отговори Масейо. — Тези, които са свързани с депозирането на маржа, понеже в края на операцията рискът ще бъде сведен до нула. Можете да ми вярвате. Вече ви обясних какво означава депозиране на маржа, margin calls: когато се сключва договор на стойност, да речем, от десет милиона долара, за да може брокерът — комисионерът — да приеме предложението ви, достатъчно е да му изплатите гаранционен влог. Мисля, че ще успея гаранционният ви влог, депозитът, да бъде само десет процента от истинската сума на сключената от вас сделка. Така че реално вие ще трябва да изплатите един милион, който пък ще ви осигури правото да купувате в продължение на шест месеца акции за десет милиона, но чиято стойност всъщност ще бъде дванайсет, тринайсет, дори четиринайсет милиона. И след шест месеца ще бъде достатъчен само един подпис, за да продадете практически същия ден вашите акции за дванайсет, тринайсет, даже четиринайсет милиона. И ще изплатите покупката си с продукта от продажбата. Печалба: два, три до четири милиона. Много е просто.

— Но депозирането на маржа?

— Съществува такава възможност — каза успокоително Масейо. — Теоретически. Ако колебанията на пазара през този период от шест месеца са такива, че рисковете надхвърлят сумата на депозита ви, брокерът би могъл да поиска да му се издължите. Но откровено казано, Жоао, не вярвам на такова развитие. Това е удар, който се явява на двайсет години веднъж. Познавам лично Несим Шахадзе, който заедно с американеца Ванденберг и нашия съотечественик Сократес ще направят своята ОПП за „Интернешънъл Електрик“. Този ливанец е финансист от изключително висока класа, способен е да ви сложи пет-шестстотин милиона на масата, ако не и повече — зад гърба му стоят всичките петролни емири. Правете каквото искате, но аз бих се възползвал от случая.

— Нямам един милион.

— Жалко. Но вижте мен — заложих всичко, каквото имам. Даже ипотекирах къщата си в Нитерон. Защо не направите същото? Имате онази чаена плантация край Сао Паоло. Ами апартаментите? Без да смятаме това, което сигурно някъде сте скрили, малки мошенико. Жоао, нямаме време, искате ли да ви намеря банка, която ще се съгласи да се намеси? Всеки ден е от значение. Риск губи, риск печели.

Седалището на банката, която прие ипотеката, се намираше в Сао Паоло. В сделката тя се представляваше от една от най-големите адвокатски кантори по сключване на търговски сделки „paulistas“: тази на покойния Емерсон Коело.

Под внушението на Масейо Де Оливейра сключи сделка за милион и шестстотин хиляди долара с една нюйоркска посредническа агенция, която — както и да я погледнеш — нямаше нищо общо с Реб Климрод.

Третият етап се разигра на съвсем друго място. Дейвид Сетиниац И Жорж Сократес не могат да кажат до каква степен Краля е изиграл някаква роля, даже дали е използвал огромната си мощ. Бразилецът, макар и бразилец, е склонен към положителен отговор, без обаче да привежда доказателства: „Вече повече от десет години етнолози и учени от всички области, включително и духовници, надаваха тревожни викове относно Службата за защита на индианците. До този момент протестите им не намираха отзвук сред правителствените среди. Все пак доказан е фактът, че правителството на Бразилия събра анкетна комисия, която постанови да бъде прекратена дейността на СЗИ и на нейно място да се създаде Национална фондация за индианците — ФУНАИ“.

Също бе доказан и фактът, че в по-ниските стълбици на йерархията стотина служители бяха уволнени и съдени, а стотици други — понижени в длъжност или преместени.

Жоао Гомес де Оливейра си подаде оставката, без да дочака преустановяването на СЗИ. Дори сметна за необходимо да обясни оттеглянето си е декларация в пресата, където говори за „възмущението, гнева и срама от това, че името ми — уважавано и носено с достойнство от семейството ни години наред в страната — е опетнено, макар и неволно, от недостойни машинации, за които естествено не съм имал никаква представа. В противен случай решително бих се намесил…“

Междувременно Сетиниац се върна в Ню Йорк. Същото лято получи без никакъв коментар преводи и фотокопия на извадки от пресата, които възпроизвеждаха добродетелното възмущение на Де Оливейра. Сетиниац си спомни за собствената си изненада — всичко се развиваше така, като че ли Де Оливейра накрая елегантно щеше да се измъкне от кашата.

Четвъртият етан се разигра на лондонска сцена. В Лондон „Сентръл Селинг Организейшън“ — търговският орган на компанията „Де Беерс“ — осъществяваше продажбата си на необработени диаманти. В тази продажба ССО контролираше седемдесет процента от световния пазар. Продаваните от нея необработени диаманти идваха или от Южна Африка, или от страни производители, СССР и Централна Африка, а търговските цифри надхвърляха два милиарда долара годишно по онова време. Ритуалът при продажбите е неизменен и величествен: от целия свят пристигат търговски посредници; броят им е сравнително малък и те са подбирани от ССО единствено правоспособна да ги приема; репутацията им трябваше да бъде безупречна. Сядат пред въртяща се маса, подобна на тези в китайските ресторанти, полагат върху нея стоката от необработени диаманти на стойност сто — двеста хиляди долара. Не се допуска никакъв спор, единствено изборът на стоката е свободен. Всеки търговски посредник е длъжен да купи поне една партида.

Де Оливейра бе един от тези посредници.

Досиетата бяха доставени на шест различни места и всеки път от анонимни пратеници. Всяко едно съдържаше познатия на Сетиниац надпис: „Строго поверително — да се предаде лично.“ Всички имаха едно и също съдържание — три снимки, подбрани измежду тези, които Реб Климрод бе показал на Дейвид Сетиниац, плюс още три — с шефа на гаримпейросите в компанията на Де Оливейра. Част от фотокопията удостоверяваха, че гаримпейросът работи за Де Оливейра от четиринадесет години; че двамата лекари, извършили „ваксинацията“, са били заплатени от него и че самият той ги е качил на самолет за Ла Пас, а след приключването на операцията самолетните билети са били издадени от една агенция в Белем за сметка на Де Оливейра; че същият гаримпейрос през и в същата година е бил надзирател на хасиендата в щата Сао Паоло, където обаче никой никога не го бе виждал, макар че е получавал прекомерно високата заплата от дванайсет хиляди долара годишно или съответната им стойност в бразилска валута; че същият Де Оливейра два пъти с туристически самолет е ходил на мястото на клането и дълго време е летял над него, като е задавал въпроси на наемника си във връзка с тъй наречената от него „операция“ („виж тук приложените показания, дадени от пилота пред съдията в Белсем“); че между Де Оливейра и едно европейско дружество със седалище в Швейцария са разменени писма, в едно от които бразилецът съобщава четири дни след края на клането: „Пътят вече е свободен.“

Първото депозиране на маржа представляваше петият етап. Този margin calls бе от двеста и петдесет хиляди долара, изискани веднага от нюйоркската посредническа агенция. Достатъчно притиснат от безапелационното му изключване от елитарния клуб на комисионерите на диаманти ССО „Де Беерс“, Де Оливейра прие новия удар с чувство на примирение. На Масейо му бяха необходими много усилия, за да убеди клиента си да продаде на безценица за няколко часа една първа част от недвижимите си имоти и да събере сумата.

Първото депозиране на маржа се състоя на 14 ноември 1969 година, второто — за десет процента, сиреч сто хиляди долара — на 24 същия месец. Третото преди Коледа, четвъртото — отново за двайсет и пет процента — се появи на 19 януари 1970 година. Всичките преведени пари на Бахамските острови изчезнаха оттам, а Масейо казваше: „Жоао, или плащате, или сте разорен и ще изгубите всичко, което сте вложили дотук. Сигурно сте били непредпазлив, иначе откъде нюйоркските посредници биха могли да знаят, че имате недвижима собственост на американска територия? Както и да е, и аз не съм в по-добро положение от вас. Без чичо ми от Манаос, който се съгласи да ми помогне, отдавна да съм разорен. Но вече започвам да виждам светлина в края на тунела, ще се измъкнем, Несим Шахадзе е истински дявол, той нарочно понижава курса, за да може след това да изкупува по-лесно. Трябва да издържим и в крайна сметка ще спечелим…“

Междувременно финансово учреждение в Хонконг, представено от някакъв китайски милиардер на име Ханг, продаде всичките си акции от „Интернешънъл Електрик“. Европейска група под ръководството на някой си Субиз стори същото. Примера последваха едри мексикански собственици начело с човек на име Франциско Сантана…

„Жоао, трябва да издържим. Вижте сам: американската група на Ванденберг отново започна да купува. Вярно, на ниски цени, но все пак купува. Тя също има доверие на «Дженерал Електрик». Всичко е въпрос на време…“

Петото депозиране на маржа се състоя на 30 януари и бе за трийсет процента.

На шестия етап пресата се намеси. Тя си направи удоволствието да възпроизведе на една и съща страница в паралелни колони добродетелните изявления, направени от Де Оливейра, когато напуска СЗИ и „резултатите от разследването на нашите репортери“. Почти всички бразилски репортери, но и всички агенции по света се възползваха от случая — публикуваха онези документи, които бяха изпратени на „Де Беерс“ и търговския му орган.

Международният съд се появи на седмия етап: по стечение на обстоятелствата всички оцелели от клането индианци бяха поети от американска хуманитарна организация, ръководена от Джордж Тарас, бивш професор в Харвард. Въпреки полаганите грижи за нещастниците мнозина умряха от ужасните си рани. Санитарни самолети евакуираха оцелелите не само в Бразилия, но и в друга страни, включително и в Съединените щати. Смъртните случаи извън Бразилия и систематичното жестоко насилие на бразилска земя направиха от Жоао Гомес Де Оливейра криминален престъпник, обвинен, според терминологията на международното право, в „престъпления против човечеството“. Паспортът му бе отнет в очакване на съдебно решение.

Но това вече не бе необходимо. Постепенно той придоби известност почти като тази на Менгеле. Дори ако имаше пари за такси, шофьорът нямаше да го качи.

Осмият и последен етап ужаси най-много Дейвид Сетиниац с безмилостната си и студена жестокост.

Първите индианци се появиха през април 1970 година. Отначало бяха само двайсетина и не правеха нищо друго, освен да стоят неподвижни и мълчаливи пред къщата, където Де Оливейра бе намерил убежище — къщата принадлежеше на племенника му Де Андраде, също загубил всичките си нари, защото ги бе дал на чичо си за нещастната му спекулативна операция. Индианците бдяха денонощно — сменяха се, за да осигуряват непрекъсната стража, с халюциниращо постоянство.

Скоро броят им нарасна до стотина и когато на два пъти полицията се намесваше, за да ги разгони, те покорно се оставяха да бъдат задържани и отведени в затвора. Но на тяхно място веднага се появяваха други. И всеки път, когато Де Оливейра правеше опит да се измъкне от тях (а веднъж бе стигнал до малко село на юг от Куритиба, на хиляди километри от Рио), те го следваха и очевидно някои от тях разполагаха с всички необходими парични средства.

Де Оливейра се застреля с единайсетмилиметров куршум в устата.

Едва тогава индианците си отидоха.