Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (13)

11.

Реб Михаел Климрод пристигна в Кайро през последните дни на март 1946 година. Сам. Лазарус и той пътуваха поотделно, но се срещнаха в египетската столица.

Според Йоел Бениш, който през онзи период от живота на Краля е максимално точният и постоянен свидетел, Реб Климрод и особено Лазарус са били сред най-търсените от англичаните терористи в Палестина. Случаят в Ягур допринесе много в това отношение; англичаните имаха достатъчно време да опознаят лицата им, включително двамата инспектори от Отдела за борба с престъпленията, а Климрод с високия си ръст бе лесно забележим.

Атаката срещу ягурския пост обаче представляваше само епизод от значително по-широката офанзива, ръководена колкото от Иргун, толкова и от групата Щерн. На 1 март бе проведена обща атака, в която ръководената от Лазарус операция се явяваше само брънка — бяха атакувани казармите в Хайфа, Реховот, Парадес Хана и пътищата за комуникация в квартали на Ерусалим, Тел Авив или Петах Тиква. Дори генералният щаб на Sixth Airborne — Шеста въздушна дивизия — бе хвърлен във въздуха.

За причините, които са накарали Климрод и Лазарус да отидат в Кайро (а после и в Европа), Йоел Бениш е категоричен, що се отнасяше до втората: смятайки се за определено военна, макар и нелегална организация, Иргун упрекваше стария другар по оръжие на ирландците от ИРА и северноамериканските гангстери в неутолима жажда към безпричинно насилие, стигащо до границите на сблъсъка с преследваните от Иргун политически цели.

Колкото до Реб Климрод, в онзи момент Бениш не знаел нищо за мотивите му. Едно нещо е сигурно: Реб Климрод напуснал Палестина по собствено желание. „Дори в един момент си помислих, че е получил ново назначение, например в организацията на Мосад в Европа. Едва през август или септември научих, че няма нищо подобно и че е заминал по собствена воля. Бях разочарован и дори разтревожен — това, че е в екип с Дов, не предвещаваше нищо добро. Времето показа, че съм се лъгал, но наполовина…“

В Кайро Надя Хаким живееше на остров Гизерех, в дипломатическия квартал, близо до авеню „Крал Фауд“. Бившата служителка в СЖКАА^[1] се бе омъжила за един от синовете на Хаким, от банката със същото име, в която Реб Климрод бе работил известно време. Въпреки новия си социален статус тя не бе прекъснала връзките си с нелегалните ционистки движения; бе уведомена за пристигането на двамата мъже — отначало за престоя им в египетската столица, после за прехвърлянето им в Европа. Подслони Лазарус и Климрод в стария си апартамент на „Шейх Рихан Стрийт“ зад посолството на Съединените щати и им осигури паспорти: ирландски за Лазарус и френски за Климрод-Юбрехт.

Намери им две места в кораба на френското морско транспортно дружество. Двамата мъже бяха в Марсилия на 30 март.

А Реб Климрод се озова в Нюрнберг на 8 април.

— Накам — каза Бюним Аниелевич и попита на немски: — Знаеш ли тази дума?

— Отмъщение на еврейски — отговори Реб.

Вървяха по улиците на Нюрнберг, в един от градските квартали, сред двойна редица от разрушени къщи, под ситен и студен дъжд. На височина бяха почти еднакви — с три или четири сантиметра в полза на Климрод. Аниелевич беше на около двадесет и осем години — с големи черни, дълбоки и тъжни очи, чийто блясък се смекчаваше от нещо като невидим воал.

— Хич не харесвам съдружника ти — каза той след кратко мълчание. — Първо, прекалено стар е. И най-възрастният сред нас не е на повече от тридесет години. А, второ, съществува и професионална страна на въпроса. Прилича на американски гангстер.

— Той е изключително ефикасен. Повече от мен. За момента.

— Ценя ефикасността. Нищо не ме изнервя повече от талмудическите^[2] спорове за сто двадесет и седемте причини да направиш или да не направиш нещо, било то само да отвориш или затвориш една врата. Но за това, което ние искаме да направим, това, което вече сме започнали да правим, ефикасността отива на втори план сред нужните за нас качества. Реб, аз не искам професионални убийци. Искам най-вече… — поколеба се и произнесе думата малко срамежливо — чистота. Ще убиваме, като всеки миг ще изпитваме ужас от убийството. Казват, че отмъщението е оръжие на слабите, но какво да се прави? Не става дума толкова за наказанието на тези хора, колкото да се попречи да бъдат забравени техните престъпления. А те вече почват да се забравят. Дори тук сега има процес срещу неколцина — вестниците пишат за тях. Но за колко време? Целият свят трябва да знае, че подобен ужас не може да бъде забравен за две-три години. И поради това няма друг начин, освен да се убива. Наистина ли искаш да бъдеш един от нашите?

Реб небрежно кимна, а големите му кокалести ръце бяха пъхнати в протритите джобове на коженото сако.

— Осведомих се за теб — продължи Аниелевич. — Притежаваме напълно завършена организация, с агенти из цяла Европа. Освен това имам приятели, сигурни приятели във Варшава и Москва. Лични приятели, искам да кажа. В Тел Авив не одобряват нашата дейност, Хаганах би искала да ни контролира и може би дори да ни унищожи. Пак и пак Талмуд — да бръщолевиш в продължение на часове, вместо да действаш. Що се отнася до теб, всичко сме проверили. Един от нашите е бил в Белзек, спомня си майка ти, сестрите ти и гарантира за теб.

— Но не и за Дов Лазарус.

— Не и за Лазарус. Все пак ще го използваме. Ще имаме нужда от пари, от много пари, а нито един от добрите апостоли, като Хаганах, Иргун или Щерн, не иска да ни даде. Трябва сами да се справим. Имаме мрежа, която се занимава с контрабанда на злато и лекарства. Знам: съществува противоречие между чистотата, с която трябва да сме изпълнени, и подобен трафик. Но и тук пак нямаме избор. В краен случай, макар че съм против, Лазарус би могъл да работи в този сектор на организацията ни. Познавам досието му: в Съединените американски щати се е срещал с доста хора, които принадлежат към това, което там наричат мафия, сътрудничил е с еврейски гангстери от Ню Йорк и все още има много връзки сред тях и техните сицилиански приятели. Но да поговорим за теб. Прекалено късно е, за да участваш в следващата ни операция. Най-малкото на първа линия. Но ти говориш френски и изглежда, че го говориш много добре. Веднага щом операцията приключи, е предвидено изпълнителите и да се оттеглят във Франция. Бих искал ти да се заемеш с изтеглянето, да отидеш във Франция и да осигуриш скривалищата им. Можеш ли да го направиш?

— Ще ми трябват пари.

— Ще ги имаш. Но погледни.

Бюним Аниелевич докосна с ръка Реб Климрод. Той вдигна очи и видя нещо като завод, пазен от полицаи, и ограда от бодлива тел. Но Аниелевич поклати глава:

— Не, това е индустриална хлебарница. Тук правят два вида хляб, които се доставят всяка сутрин и за щастие не могат да се сбъркат: белият хляб е предназначен за американците, английските и полските войници. Него, разбира се, няма да пипаме. За сметка на това черният войнишки хляб е само за затворниците. Тези затворници се намират в стария Сталач XIII. Те са тридесет и шест хиляди, всичките от СС, срещу които Военната полиция на съюзниците има доказателства за престъпления. Надяваме се да убием поне две трети. С арсеник.

Операцията се състоя на 13 срещу 14 април през нощта на 1946 година, а в тази нощ имаше силна буря, което бе причина за частичния краен неуспех. През предишните седмици обаче бяха взети всички необходими мерки: двама души от групата „Накам“ бяха успели — като не казаха, че са евреи — да бъдат наети в затворническия лагер, единият за шофьор другият за магазинер; едновременно с това химиците в организацията бяха приготвили смес на основата на арсеника, която, поставена върху войнишкия хляб, имаше точно същата гъстота и цвят като слоя брашно, с което немските хлебари поръсваха продуктите си; най-сетне други хора бяха успели да си намерят работа в самата хлебарница; тайно изкопаха под пода на склада скривалище, където държаха хляба преди експедирането му, отровата и инструментите. Отровата бе внесена в завода с гумени грейки, сложени под дрехите.

Следобед на 13-и трима мъже се укриха в скривалището и излязоха оттам с настъпването на нощта, след като персоналът си отиде. С ръкавици и закрити лица те започнаха да мажат черния хляб в странната бурна нощ. Вятърът беше толкова силен, че счупи един от прозорците на склада. Предупредена, полицията пристигна. Не откриха никого и решиха, че е било опит за кражба на хляб, нещо обикновено през тези гладни времена. Обичайното им разследване на следващия ден обаче принуди „Накам“ да сложи край на операцията.

На 16-и нюрнбергските вестници писаха за откритото от полицията скривалище и отравянето на пет хиляди затворници от СС.

Четиристотин, от които умряха.

Заедно с един френски евреин на име Мейзел, епизодичен участник в „Накам“, с когото скоро се раздели, Реб Климрод успя да наеме голям апартамент в квартала „Кроа Рус“ в Лион. В него подслони за десетина дни четирима от изпълнителите на нюрнбергската акция, които не можеха да се примирят с неуспеха си, понеже бяха намазали с отрова само две хиляди вместо четиринадесет хиляди хляба.

Бюним Аниелевич мина през Лион около 20-и, т.е. една седмица по-късно, и там се видя с Жак Мейзел и Реб Климрод. Помоли последния да му послужи за водач и най-вече за преводач по време на едно пътуване, което трябваше да ги отведе в Белгия и Германия. Мейзел ги видял да заминават призори на 26 април с кола, купена от него за сметка на организацията^[3]. Изминали почти пет месеца, преди Мейзел да види отново младия човек, който преди тръгването бил оставил в лионския апартамент цялото си земно имущество по онова време — две книга: „Опити“ от Монтен на френски и „Есенни листа“ на английски от Уолт Уитман.

Реб Климрод се появи в Лион към средата на септември заедно с Дов Лазарус.

Но преди това беше парижкият епизод.

Телефонът иззвъня два часа по-рано. Непознатият поиска да говори с Дейвид Сетиниац. Прислужницата каза, че той не е нито в Париж, нито във Франция, но тук е Сюзан Сетиниац. Тя се обади. Каза, че е бабата на Сетиниац, и попита:

— Вие сте приятел на внука ми, така ли?

— Не съвсем — отговори бавният и сериозен глас на Реб Климрод. — Запознахме се миналата година в Австрия и той ми направи голяма услуга. Бих се радвал да го срещна отново.

През 1946 година Сюзан Сетиниац беше надхвърлила шестдесетте. Вдовица повече от десет години, без друго дете освен бащата на Дейвид (който щеше да умре на следващата година) и без друг внук освен самия Дейвид. Богатството, оставено от съпруга й, бе спестило паричните затруднения, но това не й помагаше да преодолява чувството на самота. Изпитваше такава изключителна обич към Дейвид, че макар и да не знаеше нито дума английски, беше решила следващата пролет да отиде в Бостън. На 9 септември тя се прибра в Париж, след като прекара, както всеки път, лятото в Екс Ан Прованс, където имаше къща. Предложи на събеседника си да я посети, „щом е приятел на Дейвид“. Реб Климрод прие.

Огледа се и погледът му се спря на малка картина, окачена между двете страни на вградената махагонова библиотека, над един лежащ стол от Директората. Платното беше рисувано с маслени бои и la tempera вероятно между 20-а и 25-а година; представляваше различни предмети в неопределен ансамбъл, с изключение на две риби в тъмна охра върху синьо блюдо.

— Пол Калее — каза той. — Ние имахме почти същата.

— Ние?

— Баща ми и аз. Живеехме във Виена.

Усмихна се, но лицето му внезапно доби разстроен израз. До този момент то не беше безизразно, а по-скоро погълнато от вътрешно съзерцание — впечатление, което все повече се засилваше — и то по какъв начин — от светлите зеници, огромни и много дълбоки. Реб пак се усмихна и всичко се промени. Каза:

— Имате великолепен апартамент. А баща ми сигурно би казал „ковчеже, достойно за перлата, която съдържа“. Обичаше да прави подобни комплименти може би защото се чувстваше прекалено много виенчанин.

Говореше с лек акцент, поради което би могъл да мине за французин от източната част на страната. Както внукът й, а и Джордж Тарас — Сюзан Сетиниац се почувства объркана. Тя също изпита особеното чувство на разминаване между физическата външност на посетителя (даваше му двадесет и една години, докато той нямаше и осемнадесет) и износените му, дори бедняшки дрехи и същевременно чувството за необятност, излъчвана от очите, гласа и цялата фигура на Реб Климрод.

Задаваше му въпроси за внука си, попита го как са се запознали. Отговори, че Дейвид и той се срещнали „в околностите на Линц в Австрия“ малко след победоносното навлизане на съюзническите армии и че когато в един момент той Реб Михаел Климрод, се намирал „в затруднено положение“ (използва точно тези думи), Дейвид му помогнал. И че изпитвали взаимна симпатия.

Не спомена нищо за лагерите или за убитите. И на единствения й въпрос за семейството му, който тя колебливо му зададе от страх да не бъде недискретна, той отговори, че вече няма — баща му бил „убит“ през войната. Така че Сюзан Сетиниац остана с впечатлението за една съвсем обикновена история. Помисли си, че бащата на нейния посетител, както всички австрийци, се е сражавал на страната на Третия райх, че е загинал на фронта; дори си помисли, че самият Реб Климрод е взел участие във войната под немска униформа (понеже се лъжеше относно възрастта му). Когато по-късно Дейвид й разкри истинските обстоятелства около срещата си с Климрод, тя бе двойно ужасена: от самите факти, но може би още повече от собствената си преценка. И заплака.

Реб съвсем непринудено смени темата на разговора и си спомни за шестте или седемте си престоя във Франция, последния през април 1938. Каза, че е научил френски от гувернантката, родена в околностите на Вандом, а го бе усъвършенствал през едно лято в Париж, а и по време на други ваканции в Довил, Биариц и на Лазурния бряг. Да, познава Екс Ан Прованс; спомена името на улица „Мирабо“, на площад „Албертас“ и на кафенето „Дьо Гарсон“, както и музея „Праде“, „където има един Рембранд и два Кранах“. Познанията му за изкуството поразиха Сюзан Сетиниац, която знаеше името на Клее само поради това, че мъжът й бе купил едно негово платно.

Тя му каза, че Дейвид бил демобилизиран и сега продължавал да следва право в Харвард. Даде му адреса на снаха си в Бостън, където по това време на годината Дейвид би трябвало да се намира, освен ако все още не е в лятната семейна къща в Кънектикът.

— Искате ли да ви запиша адреса и телефонните му номера?

Той поклати отрицателно глава и се усмихна:

— Няма нужда. Имам доста добра памет.

При тези думи той стана и се сбогува с много спокойна и приятна вежливост. Едва тогава Сюзан се сети, че вероятно той е сам в Париж и във Франция, може би без никакви средства, без приятели и без семейство. Не се осмели да му предложи пари, но бързо, почти паникьосана търсеше начин как да му помогне и под въздействието на мига го покани за следващия ден на закуска. Видя, че той се колебае, но накрая каза „да, с радост ще дойда“. Остана няколко минути на прага, като втренчено и сериозно я гледаше с удивителните си сиви очи. Внезапно и неочаквано Сюзан се почувства засрамена и се опита да отхвърли това чувство с шега:

— И се кълна, че няма да се опитам да ви съблазня.

— Твърде късно — рече той с весела светлина в очите. — Както би се изразил баща ми, вие вече срутихте стените на моята крепост…

Усмихна се, докосна с устни ръката на старата дама и си отиде. А на следния ден тя получи бележка, придружена от една роза. С дребен, стегнат почерк, с елегантни, но уверено изписани букви той я молеше да го извини за невъзможността да се отзове на поканата й поради това, че трябва да напусне Париж още същия ден.

„Срещнах, написа тя седмица по-късно на Дейвид Сетиниац, най-объркващото, най-странното, но и най-невероятно интелигентното момче, което съм виждал за шестдесет и пет години. Ако можеш да направиш каквото и да е със или без моята помощ за Реб Михаел Климрод, направи го, Дейвид. Мисля, че в момента се намира в доста окаяно положение, макар че нищо не ми каза…“

Вестта за повторното появяване на Реб Климрод и най-вече това, че Климрод се е появил точно при френската му баба, смути Дейвид Сетиниац, който наистина се готвеше да се върне в Харвард, за да продължи прекъснатото си следване. И веднага отговори на Сюзан Сетиниац, че самият той е бил впечатлен от този човек и моли баба си, „ако случайно отново се появи“, да направи така, че да узнае къде може да го намери, понеже и той би искал да види „австрийския си приятел“.