Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (4)

2.

Дейвид Сетиниац се върна с Блексток, един лекар и двама пехотинци. Блексток засне ямата такава, каквато бе в момента на откриването й. Снимките никога не бяха публикувани, нито дори използвани в някое досие. За сметка на това тринадесет години по-късно Краля ги откупил от Рой Блексток и съпругата му.

Според Блексток оцеляването на момчето не е било в резултат от невероятни стечения на обстоятелствата. Самото положение на Реб Климрод, колкото повече го измъквали, показвало, че в първите секунди след зариваното, докато още е бил зашеметен, той сигурно е започнал жестоко да пълзи към повърхността. Проправял си е път сред труповете на осемте „спътници“ невероятно трудно, защото е бил един от първите, хвърлени в ямата, която била утъпкана от ботушите на есесовците, след като труповете били залети с негасена вар, а после пак покрити с пръст.

Така че в ямата е имало девет тела, момчета на възраст от дванадесет до седемнадесет години, а Реб Климрод е бил най-големият и единственият все още жив.

Когато накрая го изтръгнаха от ямата, той отново изпадна в безсъзнание. Сетиниац беше стъписан от ръста му, който прецени като шест стъпки, или метър и осемдесет, а поради мършавостта му реши, че тежи около стотина ливри^[1].

Но той двойно се лъжеше. На 5 май 1945 Реб Климрод беше на шестнадесет години и осем месеца, висок метър и осемдесет и четири и тежеше тридесет и девет килограма.

Бяха му изстреляли един куршум от пистолет в тила зад лявото ухо. Куршумът беше леко одраскал долната месеста част на ухото, пробил основата на тилната кост, разкъсал вратните мускули под тила и само докоснал прешлените. Така че останалите рани в крайна сметка бяха по-сериозни и несъмнено по-болезнени. В тялото на момчето имаше още два куршума, които извадиха — единият в дясното бедро, другият под ханша; а негасената вар го бе засегнала на около тридесетина места; най-сетне гърбът, бъбреците и долната част на корема му носеха следи от стотици удари с камшик и изгаряния от цигари, а някои рани бяха отпреди година и повече. Единствено лицето му бе пощадено.

И това лице развълнува не само Сетиниац, които го бе видял пръв, но и всички, които имаха случая да го видят. То не беше истински красиво, нямаше правилни черти, обаче изразяваше драматично и удивително вътрешно напрежение, съчетано с пълна мълчаливост. В нито един лагер, където маските на смъртта и безпомощното състояние бяха неизброими, такова лице за нищо на света не можеше да се примири. И особено тези очи — много светлосиви, изпъстрени със зелени точици в средата, — които наблюдаваха хората и нещата с респектираща вглъбеност.

През следващите няколко дни той спа почти непробудно. И без да иска, стана причина за една неприятна случка. Делегация от бивши лагерници дойде с оплакване при Стречън от името, както казваха, на своите другари: те отказваха да съжителстват с „момче на СС“. Използваната фраза бе много по-груба. Искането не трогна безчувствения нисък рижав майор, дошъл от Ню Мексико, който си имаше други проблеми: в Маутхаузен продължаваха да умират стотици хора на ден. И в случая с момчето той нареди да доведат Сетиниац:

— Изглежда, че без вас момчето щеше да умре. Погрижете се за него.

— Не знам дори името му.

— Ваша работа — отвърна Стречън с високия си фалцет. — Започвате от тази минута. Размърдайте си задника.

Това се случи сутринта на 7 май.

Сетиниац накара да пренесат момчето в бараката, където бяха събрани оцелелите лагерници, сътрудничили на нацистите, чиято съдба все още не се знаеше. Беше го яд на себе си. Самата мисъл за някаква вина на младия непознат го караше да се бунтува. Посети го три пъти, завари го буден само веднъж, искаше да го разпита, но в отговор получи само строгия, странен и унесен поглед.

— Познахте ли ме? Аз ви измъкнах от ямата…

Никакъв отговор.

— Бих искал да знам поне името ви.

Никакъв отговор.

— Казахте ми, че сте австриец, сигурно имате семейство, което трябва да уведомя.

Никакъв отговор.

— Къде научихте френски?

Никакъв отговор.

— Искам само да ви помогна…

Момчето отново затвори очи и се обърна с лице към преградата.

На следващия ден, 8 май, капитан Тарас пристигна от Мюнхен заедно с новината за германската капитулация.

Джордж Тарас беше грузинец, роден не в американската Джорджия, а в съветската република. В Харвард уверяваха Сетиниац, че Тарас е руски аристократ, чието семейство емигрирало в Съединените щати през 1918 година. В 1945 той беше четиридесет и четири годишен и твърдо си бе поставил задачата да убеди максимален брой от обитателите на планетата Земя да не се вземат прекалено на сериозно. Притежаваше чувствителност, предизвикваща ужас, вродено безстрашие и възхитителна търпимост към най-крайните прояви на човешката глупост, която бе винаги готов да посрещне със сарказъм. Освен английски той свободно говореше още десетина езика, между които немски, френски, полски, руски, италиански и испански.

Първата му работа след поемане на функциите в Маутхаузен бе разпоредбата да облепят стените на кабинета с някои от най-ужасяващите снимки, направени от Блексток в Дахау и Маутхаузен: „Най-малкото, когато разпитваме тези господа, които ще ни разправят врели-некипели, ще могат да видят със собствените си очи резултатите от техните палавости.“

Тарас унищожи с жестока радост няколкото досиета, които Сетиниац беше започнал да подготвя, и сам водеше разпитите…

— Дребна работа, ученико Сетиниац. Нещо друго?

Сетиниац му разказа за живо погребаното момче.

— И не знаете дори името му?

Това, което успяха да разберат за непознатото момче, се съвсем малко — не фигурираше в нито един германски списък, в нито един конвой, дошъл бе през последните месеци на 1944 и първите месеци на 1945 година, когато започнаха да докарват в Германия и Австрия десетки милиони, задържани поради съветското напредване. И много свидетелства потвърждаваха че е бил в Маутхаузен от три, най-много от четири месеца. Тарас се усмихваше:

— Историята ми изглежда съвсем ясна: висши есесовски офицери — един офицер не би имал нужда от девет млади любовника, освен ако не е свръхчовек — са се оттеглили в Австрия, за да се отбраняват до смърт. Така са достигнали до Маутхаузен, където доброволно са подсилили гарнизона, а поради напредването на нашата Седма армия отново са се оттеглили, този път към планините, Сирия или Тропиците. Като преди това добре са подредили с няколко лопати негасена вар и пръст бившите избраници на сърцата си, станали вече твърде обременяващ товар — с характерната грижа за ред на тази възхитителна раса.

В Харвард Тарас бе получил от един читател на Гогол, общо взето, логичния прякор Булба. Но той не само че не се подразни, ами го превърна в своя гордост, като стигна дотам, че подписваше статиите си с прякора, дори и анотациите под някоя изпитна работа. Зад очилата със златни рамки живите му очи шареха по ужасите, залепени на стената.

— Разбира се, малки ми Дейвид, ние трябва преди всичко друго да се поинтересуваме от младото ви протеже. Най-сетне имаме само няколко стотици хиляди криминални престъпници, които трескаво очакват нашата загриженост. Нищо работа. Да не говорим за умрелите, умиращите и които ще умрат — милиони мъже, жени и деца.

Имаше вкус към подобни заключения на словото си и садистичната необходимост да забие на място чрез сарказъм събеседника си. Както и да е, но историята на младия австриец сякаш го заинтригува. Два дни по-късно, на 10 май, Тарас за пръв път посети момчето. С оцелелите, които съжителстваха с него, разговаряше на руски, полски, унгарски. Към непознатия нарочно хвърли само един поглед.

Който му бе достатъчен.

Изобщо изпита същото чувство като това на Дейвид Сетиниац. Но с голямата разлика, че ако беше също толкова впечатлен, то знаеше защо. Откри изключителна прилика между очите на по чудо излекувания и тези на един мъж, с когото бе разменил няколко думи в Принстън по време на закуска у Алберт Айнщайн — физика Юлиус Робер Опенхаймер. Същите бледи зеници, същата непроницаема дълбочина, насочени към една вътрешна мечта, недостъпна за обикновените смъртни. Същата тайна, същият гений…

— Без да говорим за това, че момчето е най-много на осемнадесет-деветнадесет години…

През следващите дни Джордж Тарас и Дейвид Сетиниац се заеха със задачата, която ги бе довела в Маутхаузен. Повечето време това бе работа за полицаи, които водят разследване по доноси. Опитваха се да направят списък на всички, които по един или друг начин са били отговорни за функционирането на лагера. И след като го изготвят, да го приспособят за свидетелство, което по-късно ще бъде използвано от военния съд, занимаващ се изключително с военните престъпления в Дахау и Маутхаузен. С приближаването на американските части голям брой бивши лагерни пазачи в Горна Австрия се бяха задоволили да потърсят убежище в близките околности без особени предпазни мерки, под истинските си имена и криейки се зад добродетелта на подчинението — Befehl ist Befehl, заповедта си е заповед, а това за тях беше всичко. Поради липса на средства и хора Тарас нае бивши лагерници. Между които и един еврейски архитект, оцелял от много лагери — Симон Визентал.

След известно време по настояване на Дейвид Сетиниац (най-малко това бе претекст за пред самия него) Тарас отново се поинтересува от живо погребаното момче, чието име все още не знаеше. Малката делегация от лагерници, дошли да протестират по повод неговия случай пред майор Стречън повече не се появи, а и трима от нейните най-яростни членове, френски евреи, бяха напуснали лагера и отпътували за Франция. Така че предявените обвинения отпаднаха от само себе си. И все пак бе направено досие, достатъчно за завеждане на дело.

Тарас бе решил сам да проведе разпита. Когато много години по-късно и при съвсем различни обстоятелства срещна отново погледа на Реб Климрод, той си спомни впечатлението, останало му от първата среща.