Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Медиум 999 — Колибри“

СОФИЯ 1992

Художник Стефан Десподов

 

Thomas Harris 1981 by YAZOO INC.

История

  1. — Добавяне

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На стената срещу леглото имаше часовник, чиито цифри бяха достатъчно големи, за да ги разпознае дори с тези ужасни болки и замаяното си от лекарства съзнание.

Когато Уил Греъм отвори дясното си око, той видя часовника и разбра къде се намира — в интензивно отделение. Продължи да го гледа, защото знаеше, че щом като времето тече, значи всичко е наред и това ще мине. Тъкмо затова часовникът беше поставен там.

Показваше четири часа. Нямаше представа дали е четири сутринта или четири следобед, а и никак не го интересуваше. Важното беше стрелките да се движат. Унесе се. Когато отново отвори очи, стрелките сочеха осем, Някой беше до него. Бавно и внимателно извъртя око. Беше Моли, застанала с лице към прозореца. Стори му се отслабнала. Опита се да каже нещо, но като помръдна уста, остра болка прониза лявата част на главата му. Гърдите и главата му пулсираха в различен ритъм, дисхармонията беше повече от мъчителна. Опита се да издаде някакъв звук, когато тя излизаше от стаята.

През прозореца нахлуваше дневна светлина, когато лекарите започнаха да го опипват и побутват, а системите, стърчащи от шията му, надигнаха глави като млада гора. Когато видя над себе си лицето на Крофорд, светлината в стаята вече беше жълта.

Успя някак да му намигне. Крофорд се усмихна и Греъм забеляза парченце спанак между зъбите му. Странно, Обикновено Крофорд отбягваше зеленчуците.

Греъм направи движение като че пише по чаршафа, и Крофорд пъхна бележника си под пръстите му.

„Уили добре ли е?“ — написа Греъм.

— Да — каза Крофорд. — Моли също. Беше тук, докато ти спеше, Долархайд е мъртъв. Наистина е мъртъв, Уил, кълна се. Лично снех отпечатъците му и накарах Прайс да ги сравни. Никакво съмнение. Той е мъртъв. — Греъм изписа един въпросителен знак. — Ще стигнем и до това, ще ти разкажа всичко, като се пооправиш. Сега ми разрешиха само пет минути. „Сега“, написа Греъм.

— Докторът разговаря ли с теб? Не? Първо за теб — ще се оправиш. Окото ти е само затворено от дълбоката прободна рана, която имаш на скулата. Зашиха я, но ще ти трябва време. Извадиха ти далака. Но на кого, по дяволите, му трябва далак? Прайс е оставил своя в Бирма още през четирийсет и първа. Една сестра почука на остъклената врата.

— Трябва да вървя. Тия тук изобщо не уважават служебните карти и от нищо не им пука. Дойде ли ти времето, просто те изхвърлят. Пак ще се видим. Моли беше в чакалнята, пълна с уморени хора.

— Моли — насочи се към нея Крофорд.

— Здрасти, Джак. Ти наистина изглеждаш добре. Няма ли да му предложиш услугите си за пластична операция на лицето?

— Недей, Моли.

— Ти видя ли го?

— Да.

— Мислех, че няма да мога да го погледна, но все пак го сторих.

— Ще го оправят, Моли. Докторът каза, че са в състояние да го оправят. Искаш ли някой за компания? Долу чака Филис и мога да ти я…

— Не. Нищо повече не искам от теб.

Тя се извърна и бръкна в чантата си за кърпичка. Той видя вътре плика — бежов плик от скъпа хартия с твърди краища, който му беше познат.

Мразеше това, което му предстоеше да стори, но знаеше, че трябва.

— Моли.

— Какво има?

— Уил е получил писмо, нали?

— Да.

— Сестрата ли ти го даде?

— Да, сестрата ми го даде. Долу има и куп цветя от приятелите му във Вашингтон.

— Мога ли да го видя?

— Ще му го предам лично, когато е в състояние да го прочете.

— Нека го погледна, моля те.

— Защо?

— Защото не е необходимо да получава известия от… едно лице.

Нещо в израза на лицето му я накара да сведе поглед към чантата си, пръстите и се разхлабиха и всичко се изсипа на пода. Червило се търкулна по пода. Крофорд се наведе да събере пръснатите вещи. Забързаното почукване на токчетата и го уведоми, че го е зарязала заедно с чантата. Събра съдържанието и и я предаде на дежурната сестра.

Знаеше, че е почти невъзможно Лектър да е получил това, което би му трябвало. Но с него не можеше да се рискува.

Отиде в рентгеновото отделение и помоли да прегледат плика. Внимателно го обръщаше от всички страни с върха на писалката си, търсеше дори най-малките петънца по вътрешността му и самия лист, на който беше написано посланието. В болницата „Чесапийк“ сигурно употребяваха силни алкални разтвори за миене, имаха и аптека.

Привършил най-сетне с проверката, той прочете писмото.

Драги Уил,

Ето ни най-после, Вие и аз, чезнещи в съответните си болници. Вие си имате вашите болки, а аз нямам моите книги — ученият доктор Чилтън се погрижи за това.

Живеем в първобитно време, нали, Уил? Нито е диво, нито е мъдро. Половинчатите мерки са неговото проклятие. Всяко рационално общество би ме убило или би ми върнало Книгите.

Желая ви скорошно оздравяване и се надявам, че няма да бъдете прекалено грозен.

Често си мисля за вас.

Ханибал Лектър

Лекарят хвърли поглед на часовника и попита:

— Имате ли още нужда от мен?

— Не — отвърна Крофорд. — Къде има пещ за горене на боклуци? Когато четири часа по-късно Крофорд се върна за ново свиждане, Моли не беше в чакалнята, нито в интензивното отделение.

Греъм бе буден. Като видя Крофорд, веднага изрисува въпросителен знак в бележника си, а под него написа: „Как умря Долархайд?“ Крофорд му разказа. Той лежа неподвижно цяла минута, после написа: „Как се е измъкнал?“

— Е, добре. Станало е в Сейнт Луис. Едва вчера ни съобщиха, че са открили негови отпечатъци на един прозорец в приземието н „Гейтуей“. Вероятно е търсил Реба МакКлейн и ни е видял в сградата. „А тялото?“, написа Греъм.

— Според нас е на някой си Арнолд Ланг, копито е изчезнал. Колата му била открита в Мемфис, старателно избърсана и без никакви отпечатъци. Всеки момент ще ми съобщят резултата. Но нека ти разкажа всичко поред. Долархайд е разбрал, че сме там. Измъкнал се от лабораторията и подкарал към бензиностанцията на „Сървко“ на булевард Линдбърг, където се влива във федералната магистрала. Там работел Арнолд Ланг. Реба МакКлейн каза, че по-миналата събота Долархайд имал спречкване със служител на някаква бензиностанция. Според нас е бил Ланг. Утрепал Ланг и пренесъл тялото му в къщата. После отишъл да потърси Реба в дома и. Заварил я да се прегръща с Ралф Манди на прага. Застрелял Манди и го замъкнал в храсталаците. В стаята влезе медицинска сестра.

— Господи, имаме полицейска работа — каза Крофорд. Сестрата просто го хвана за ръкава и го дръпна към вратата. — Упоил Реба МакКлейн с хлороформ и я откарал в дома си — занарежда в скоропоговорка той, а от чакалнята добави: — Трупът вече е бил там. Греъм трябваше да изчака четири часа, за да научи края на историята.

— После сценарият ти е познат — рече Крофорд още от прага. — „Дали да те убия, или да те пусна.“ Номерът с ключа на врата му е бил предназначен за нас — тя требвало да го докосне, да бъде сигурна, че е напипала тялото, и да го потвърди пред нас. Разиграл е колебание, после казал „Не мога да те гледам как гориш“ и пръснал главата на Ланг с един куршум дванайсети калибър. Ланг е бил подходящ. И бездруго е нямал зъби. Вероятно Долархайд е знаел, че горната челюст често оцелява след пожар. Казва ли ти някой какво е знаел? Както и да е. След като Долархайд го обработил, Ланг не е имал ни долна, ни горна челюст. С изстрела отблизо направо му пръснал черепа, а имитацията на падащо тяло вероятно е направил със стол или друга мебел. После окачил на врата му верижката с ключа. Реба започнала да драска наоколо, за да намери този ключ. Изправен в ъгъла, Долархайд е наблюдавал всичко. Ушите и са пищели от изстрела, не е могла да чуе лекия шум от тялото му. Запалил нещо, но все още не бил лиснал бензин в огъня. Държал го в стаята да му е подръка, но изчакал Реба да напусне къщата. Предполагам, че ако е изпаднала в паника, ако се е блъснала в някоя стена или е започнала да се лута безпомощно, просто щял да я хлопне по главата и сам да я изнесе навън. Така тя нямаше да си спомня как се е измъкнала. Но все пак му е била необходима жива и на свобода. Дявол да я вземе тая сестра, пак идва. „Колата?“, бързо написа Треъм. — Тук действията му наистина са достойни за възхищение. Знаел е, че трябва да остави микробуса пред къщата. Но му трябвало превозно средство за измъкване, а никой не може да кара две коли едновременно. Слушай сега какво направил: накарал Ланг да вземе на буксир собствения му микробус с камионетката за пътна помощ, после го убил, заключил бензиностанцията и откарал камионетката до дома, си. Оставил я на черен път оттатък къщата и отишъл да търси Реба със собствената си кола. Когато се уверил, че тя благополучно се е измъкнала от горящата къща, разлял бензина и измъкнал динамита, После закарал камионетката обратно на бензиностанцията, паркирал я, а сам изчезнал с колата на Ланг. Изключителна операция, без никакви следи. Направо полудях, докато я разгадаем. Уверих се, че сме на прав път едва когато открихме отпечатъците му по теглича на камионетката. Вероятно сме се разминали е него, докато сме пътували към дома му. Да, госпожо, тръгвам. Веднага, госпожо.

Греъм искаше да му зададе, още един въпрос, но беше късно, Следващото петминутно посещение използва Моли.

„Обичам те“, написа Греъм на бележника на Крофорд.

Тя кимна и взе ръката му.

Минута по-късно той написа: „Уили добре ли е?“ Тя кимна. „Тук?“.

Главата и се вдигна прекалено бързо от бележника. Устните и се свиха за въздушна целувка, а ръката и посочи приближаващата се сестра. Той я дръпна за палеца.

„Къде е?“, написа трескаво върху листа и два пъти го подчерта.

— В Орегон — отвърна тя.

Крофорд дойде за последен път и въпросът на Греъм вече го чакаше. „Зъбите?“

— На баба му са. Тези, които открихме в развалините, са на баба му. Полицейското управление на Сейнт Луис издирило някой си Нед Воукт. Майката на Долархайд била негова мащеха. Та този Воукт видял като дете госпожа Долархайд и за цял живот запомнил зъбите и. Точно за това ти се обаждах в оня злощастен ден, когато се натъкна на Долархайд. Бяха ми позвънили от Смитсоновия институт. Успели да получат зъбите от властите на Мисури м ги изследвали за собствено успокоение. Тогава забелязали, че горната част на ченето е направено от вулканит, а не от акрил, както ги правят сега. От трийсет и пет години насам никой в тази страна не прави протези от вулканит. Долархайд имал същото чене, направено от акрил и по негова мярка. Било съвсем ново и е умрял с него. Експертите на Смитсоновия институт определиха произхода му по жлебовете и характерните пукнатини на покритието. Китайско производство. Старото му чене било швейцарско. Имал и един ключ у себе си. Оказа се, че е от гардероб на самообслужване в Маями, в който намерихме голяма книга, нещо като дневник. Страхотни неща има вътре. Ще ти го покажа. А сега, приятел, трябва да се връщам във Вашингтон. Ще дойда пак през уикенда, стига да мога. Ще се оправиш, нали?

„Разбира се“, написа Греъм, след като задраска въпросителния знак, който беше започнал.

Крофорд си отиде и сестрата вкара доза приспивателно в системата над главата му. Стрелките на часовника скоро се размазаха пред очите му, все не успяваше да проследи хода на секундарника. Дали приспивателното няма да подейства и на чувствата, запита се той. Би могъл да задържи Моли още известно време с това лице. Поне докато го пооправят. Но има ли смисъл? За какво да я задържа? Започна да се унася и искрено се надяваше, че няма да сънува нищо.

Люшкаше се между спомени и сънища. Не беше толкова, лошо. Не сънува, че Моли си отива, не сънува и Долархайд. В съзнанието му се мяркаха неясни и полузабравени картини от Шайлоу[1], прекъсвани от режеща очите светлина и съскането на апарата за кръвно налягане. Беше пролет. Греъм посети Шайлоу малко след като застреля Гарет Джейкъб Хобс.

Беше мек априлски ден и той крачеше по асфалтовия път към Кървавото езеро. Брегът бе обрасъл с млада, все още светлозелена трева. Крехките стръкчета растяха и направо в бистрата вода, сякаш цялото дъно бе покрито с тях надолу и надолу…

Греъм знаеше какво се бе случило на това място през април 1862 година. Отпусна се на тревата, усети влажната земя през плата на панталона си.

Край него мина кола с туристи, нещо зад нея остана да помръдва по сивия асфалт. Греъм се вгледа и видя, че е смок. Тежкото колело бе премазало гръбнака му и той се гърчеше в безкрайни осморки в средата на пътя, показвайки ту черния си гръб, ту светлото си коремче.

Страховитото присъствие на Шайлоу го караше да потръпва, въпреки че се потеше под топлото априлско слънце.

Стана от тревата. Панталоните му бяха мокри отзад, главата му леко се въртеше.

Змията се сви на кълбо. Той се изправи над нея, хвана я за крайчеца на гладката и суха опашка, после плавно я повдигна и рязко замахна надолу. Така се плющеше с камшик. Мозъкът на влечугото шльопна в езерото и към него веднага се насочи едра платика.

Беше убеден, че Шайлоу е прокълнато място със злокобна красота, навестявано от призраци. Сега, люшкайки се между спомените и наркотичния сън, той разбра, че Шайлоу изобщо не е злокобен, а просто безразличен. Красивият Шайлоу можеше да бъде свидетел на всичко. Неговата непростима красота просто подчертава безразличието на природата, на тази Вечнозелена машина. Хубостта на Шайлоу само се подиграва на окаяните човеци. Събуди се и хвърли поглед на безчувствения часовник, мислите му продължаваха да следват разпокъсаните картини на съня.

При Вечнозелената машина не съществува милост; ние сме тези, които измислят милостта, ние я произвеждаме с жалките израстъци, които са поникнали от мозъка ни на влечуги.

Няма убийство. Ние създаваме убийството и то има значение само за нас.

Греъм ясно съзнаваше, че носи в себе си всички елементи, необходими за едно убийство. А вероятно и за проява на милост.

Разбираше твърде добре какво означава убийството и от това се чувстваше зле.

Питаше се дали в огромната съвкупност на човешкия род, в съзнанието на милионите цивилизовани същества тези порочни инстинкти, които потискаме в себе си, и тъмното познание за нашите нагони не действат като инфекционните вируси, срещу които се изправят защитните функции на човешкия организъм.

Питаше се дали старите отвратителни инстинкти са вирусът, от който се създава ваксината. Да, беше сгрешил по отношение на Шайлоу. Не Шайлоу е прокълнат, прокълнати са хората. На Шайлоу му е все едно.

 

И насочих сърцето си да познае мъдрост, да познае безумие и глупост; но узнах, че и това е гонение на вятър.

Книга на Еклезиаста

Бележки

[1] Национален парк-резерват в югозападната част на щата Тенеси на мястото на кръвопролитна битка по време на Гражданската война, 1862 г. — Б. пр.

Край
Читателите на „Червения дракон“ са прочели и: