Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Медиум 999 — Колибри“

СОФИЯ 1992

Художник Стефан Десподов

 

Thomas Harris 1981 by YAZOO INC.

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА

— Според мен непременно е докоснал тялото и — рече вместо поздрав Греъм.

Крофорд му подаде една консерва кока-кола от автомата в полицейското управление на Атланта. Беше осем без десет сутринта.

— Сигурно. Нали я е местил насам-натам — рече той. — По китките и личат следи от стискане, зад коленете — също. Но всички отпечатъци в къщата са от гумени ръкавици. Не се безпокой, Прайс вече е тук… Начумерен стар негодник! В момента пътува към Дома на покойниците. Снощи са прехвърлили труповете от моргата, но обработката им не е започнала. Ти успя ли да поспиш?

— Около час. Мисля, че няма начин да не я е пипнал с голи ръце!

— Дано да си прав. Но тукашната-лаборатория е готова да се закълне, че нито за миг не е свалял хирургическите си ръкавици. Върху парчетата огледало има няколко съвсем гладки отпечатъка. От показалец върху задната част, а отпред — леко размазани следи от палци. След употребата ги е излъскал, а сигурно е разгледал и гадната си мутра — отбеляза Греъм.

— Парчето огледало в устата и е цялото в кръв. Същото се отнася и за очите. Не е свалял ръкавиците.

— Госпожа Лийдс е била хубава жена — рече Греъм. — Видял си семейните снимки, нали? В миг на интимност всеки мъж би поискал да докосне кожата и…

— Интимност? — в гласа на Крофорд се прокрадна отвращение, което не можа да сподави. Може би затова реши да се направи, че търси монети из джобовете си.

— Точно така, интимност. Били са насаме, всички останали вече са били мъртви… Би могъл да прави с очите им каквото си поиска — да ги затваря, да ги отваря…

— Каквото си поиска — повтори като ехо Крофорд. — Кожата и е изследвана за отпечатъци. Но без резултат. Само на шията има следи от стискане, и толкоз.

— В заключението не пише, че ноктите и са изследвани за отпечатъци.

— Допускам, че са ги размазали, докато се вземали материал за изследване изпод ноктите и. Но ги впила само в собствените си длани. Изобщо не е издраскала убиеца си…

— Имала е хубави крака — подметна Греъм.

— Аха, прав си… — кимна Крофорд. — Хайде да се качваме, че войската отдавна е вдигната под тревога.

 

Джими Прайс мъкнеше обемист багаж — два тежки сака с апаратура, плюс голям куфар за камерата и триножника. Вмъкна всичко това с доста шум в погребалното бюро „Ломбард“ в Атланта. Кльощав и сприхав старец, Прайс бе в особено лошо настроение след продължителното пътуване с такси през тежкия сутрешен трафик.

Посрещна го младеж с официален костюм и безупречна прическа, който побърза да го вкара в празна канцелария, чиито стени и мебелировка бяха издържани в мек кайсиев цвят. Единствената вещ върху полирания плот на писалището беше скулптурна фигурка, наречена „Ръце, сключени за молитва“. Когато се появи Ломбард, Прайс се беше заел да изследва отпечатъците на ръцете в молитвена поза. Ломбард провери старателно служебната му карта.

— Разбира се, тукашният ви филиал, или както там го наричате, не пропусна да ме уведоми за посещението ви, мистър Прайс. Но снощи ни се наложи да гоним с полиция един нахалник, който непременно държеше за направи няколко снимки за „Националния сплетник“. Ето защо съм длъжен да проявявам бдителност и се надявам да ме разберете. Телата получихме в един часа след полунощ, а погребението е насрочено за пет следобед. Сам виждате, че нямаме време за губене…

— Няма да ви бавя — рече Прайс. — Трябва ми помощник със средна интелигентност, стига да разполагате с такива хора… Да сте пипали телата, господин Ломбард?

— Не.

— Разберете кой ги е докосвал. Ще ми трябват отпечатъците им.

Сутрешното съвещание в полицията по случая Лийдс се ограничи върху една тема — зъбите.

Шефът на детективите Бъди Спрингфийлд, едър мъжага с навити ръкави, се бе облегнал до вратата в компанията на доктор Доминик Принчи, а двайсет и тримата му подчинени бавно заемаха местата си в залата.

— Искам най-широките ви усмивки, момчета — рече Спрингфийлд. — Покажете зъбки на доктор Принчи. Точно така, трябва да ги видим добре. Спаркс, за бога, това в устата ти език ли е, или си глътнал котка? Хайде, по живо!

На дъската за обяви до вратата беше окачена голяма снимка на комплект горни и долни зъби, заснети фронтално. Двамата с Крофорд се настаниха в дъното, а детективите насядаха по банките.

Комисарят за обществена сигурност на Атланта Гилбърт Луис и отговорникът му за контакти с обществеността седнаха по-встрани, върху сгъваеми столове. След час Луис трябваше да даде пресконференция. Съвещанието откри старши детективът Спрингфийлд.

— Добре, момчета, да оставим шегите. Който е чел тазсутрешния бюлетин, знае, че напредък в разследването няма. Разпитите от врата на врата ще продължат, радиусът им ще се разшири с още четири преки. От центъра по информатика ни отпуснаха двама души, с тяхна помощ ще засечем резервациите за полети и наемането на коли както в Бърмингам, така и в Атланта. Днес ще работим главно за събиране на информация от летища и хотели. Да, отново! Трябва да бъдат разпитани всички камериерки и портиери, всички администратори. Убиецът несъмнено е трябвало да се почисти и приведе в ред, следи от това не може да няма. Ако откриете някой, който е почиствал подобна стая, незабавно изхвърлете сегашните и обитатели, слагайте пломбите и тичайте в най-близкото ателие за химическо чистене! Този път ще има какво да показвате на хората… Моля, доктор Принчи.

Доктор Доминик Принчи, главен съдебен лекар на щата, пристъпи напред и застана под снимката на зъбите. В ръката си държеше истинска зъбна протеза.

— Господа, ето така изглеждат зъбите на обекта — вдигна ръката си той. — Този модел е изготвен от Смитсоновия институт във Вашингтон в точно съответствие със следите от ухапвания по тялото на госпожа Лийдс и от особено ясния отпечатък върху парче кашкавал в хладилника на жертвите. Ясно се виждат пломбите на страничните резци. — Принчи посочи зъбите върху модела, после повтори същото и на уголемената снимка. — Всички зъби са под характерен общ наклон, а от този резец в средата липсва малко парченце. Съседният е прояден, ето тук… Типична „шивашка дупка“, получава се, когато човек дълго време къса конци със зъбите си.

— Зъбат мръсник! — промърмори някой.

— Откъде знаете, че именно престъпникът е отхапал от сиренето, докторе? — попита висок детектив от първия ред.

— Слюнката върху сиренето и раните от ухапванията е от една и съща кръвна група — отвърна той. — Жертвите имат други групи, захапките им също са различни.

— Добре, докторе — намеси се Спрингфийлд. — Ще размножим снимките и нашите хора ще ги показват при разпитите.

— А защо не ги предадем на печата? — попита Симкинс, човекът за контакти с обществеността. — Там ще ги отпечатат заедно с въпроса: „Виждали ли сте някъде подобни зъби?“

— Не виждам пречки — кимна Спрингфийлд. — Господин комисар?

Луис също кимна, но се оказа, че Симкинс още не е свършил.

— Доктор Принчи — продължи той, — журналистите ще ме попитат защо за изготвянето на този модел са били необходими цели четири дни… А сигурно и защо работата е трябвало да се върши чак във Вашингтон.

Специалният агент Крофорд задълбочено изследваше върха на писалката си. Принчи почервеня, но гласът му остана спокоен.

— Следите от ухапвания променят формата си, когато тялото се премести, господин Симсън… — започна той.

— Симкинс.

— Добре, Симкинс. Не бихме могли да изготвим този модел само по следите от ухапвания върху телата на жертвите. Ето защо особено важен е кашкавалът. Въпреки че е сравнително твърд, от него отпечатъци се снемат доста трудно. Трябва да се намаже предварително с мазнина, за да се премахне влагата от мястото за снемане на отпечатъци. Този процес е изключително деликатен и може да се извърши само веднъж. Смитсоновият институт вече е изпълнявал подобни поръчки от федералната лаборатория по криминалистика, притежава необходимата апаратура за реконструкция на лицево-челюстен портрет, разполага и с анатомичен артикулатор. Имат и постоянен консултант-одентолог. Всичко това ние го нямаме. Други въпроси?

— Ще бъде ли честно да кажем, че забавянето е по вина на централната лаборатория на ФБР? — продължи да настоява Симкинс.

Принчи се извърна към него.

— А ще бъде ли честно да признаем, че специалният агент Крофорд, официално натоварен с разследването, е открил сиренето в хладилника едва онзи ден, доста след като вашите екипи бяха приключили с претърсването? Той го изпрати в лабораторията по мое лично настояване. Надявам се да получа честен отговор и на още един въпрос — дали някой от вас не си е ръфнал от проклетото сирене?

Намеси се комисарят Луис и плътният му глас загърмя в залата:

— Никой не поставя под съмнение вашите заключения, доктор Принчи. А на вас, Симкинс, ще кажа, че не сега е времето за разни пикливи съперничества с ФБР! Дайте да вървим нататък!

— Всички преследваме една цел — обади се Спрингфийлд. — Ще добавиш ли нещо, Джак?

Крофорд се изправи. Извърнатите към него лица едва ли можеха да се нарекат приятелски. Нещо трябва да се направи, помисли си той.

— Искам само да разсея облаците, инспекторе. Доста години водихме битка да докажем кой е по-добър. Между щатските полиции и федералните власти зееше дълбока пукнатина и именно през нея се промъкваха престъпниците. Днес тази политика е напълно чужда на ФБР, също и лично на мен. Пет пари не давам кой ще обере лаврите, така мисли и натовареният с разследването господин Греъм. Седнал е отзад — в случай, че някой от вас се пита кой е този човек. Лично аз ще бъда напълно доволен, ако се окаже, че търсеният от нас престъпник е бил прегазен… да речем, от някоя боклукчийска кола. Стига да съм сигурен, че не е на свобода. Предполагам, че повечето от вас са на същото мнение.

Крофорд вдигна очи към детективите с надеждата, че е успял да поуспокои страстите. Особено много се надяваше никой от тях да не укрива улики, за които само той си знае. В следващия миг усети върху себе си погледа на Луис.

— Мистър Греъм е работил и върху други подобни случаи, нали? — попита той.

— Да, сър.

— Искате ли да добавите нещо, господин Греъм?

Крофорд вдигна-вежди по посока на Греъм, а Спрингфийлд подхвърли:

— Застанете отпред, моля.

Греъм би предпочел да разговаря със Спрингфийлд насаме и никак не му се щеше да излиза отпред. Но въпреки това се изправи.

Съсухрен и изгорял от слънцето, той съвсем не приличаше на федерален следовател. Спрингфийлд си помисли, че далеч повече прилича на бояджия, облякъл официален костюм, защото са го повикали в съда.

Детективите се размърдаха, стреснати от ледено сините му очи, рязко контрастиращи със загорялото лице.

— Ще кажа две неща — започна той. — Изключваме вероятността престъпникът да е бил пациент на психиатрична болница или да има досие за сексуални престъпления. Далеч по-вероятно е изобщо да не е регистриран при нас. Ако е регистриран, то ще е за някоя дребна кражба, а не сексуално престъпление. Може би някъде из делата за дребни престъпления е отбелязано, че обича да хапе при кръчмарски сбивания и други подобни. В тази насока голяма помощ могат да ни окажат пунктовете за спешна медицинска помощ и детските педагогически стаи, защото не изключвам да е хапал деца, а в такъв случай това може да фигурира в досието му. Струва си проверката на всяко по-сериозно ухапване, за което си спомнят, независимо кой е бил ухапан и по какъв начин е станало това. Друго нямам.

Високият детектив от първия ред вдигна ръка и попита:

— Досега е хапал само жени, нали?

— Други случаи не са известни. В замяна на това хапе здравата — шест дълбоки рани върху тялото на госпожа Лийдс, осем върху госпожа Джейкъби. Това е далеч над средното равнище.

— А то какво е?

— Не повече от три при сексуалните убийства. Нашият човек просто си пада по хапането.

— Жени…

— В повечето случаи мястото на захапването е очертано от отчетлив хематом, предизвикан от смукане. Но сега такъв липсва. Доктор Принчи е отбелязал този факт в протокола от аутопсията, а и аз самият разгледах трупа в моргата. Следи от смукане няма. При нашия човек хапането е може би израз на раздразнителност, а не на сексуална възбуда.

— Предположенията ви са доста абстрактни — отбеляза детективът.

— Но си струва да бъдат проверени. Всяко ухапване! Хората обикновено крият подобни неща. Родителите на ухапаните деца често хвърлят вината върху домашните животни; ще умрат, но няма да признаят, че сред тях живее склонен към хапане тип. Всички сте се натъквали на подобни случаи. Затова има смисъл да се проверят и ваксинациите против бяс, правени в болниците. Това е всичко — повтори Греъм и седна, като усети мускулна болка в седалищните части. Чувстваше се като пребит.

— Има смисъл и ще го направим — съгласи се старши детективът Спрингфийлд. — Сега… Отделът за взломни кражби, заедно с отдела за измами, ще се заеме с околността. Обръщайте внимание на всичко, свързано с кучета. Информация и снимки има в досието. Да се търси непознат с куче, направил впечатление на местните хора. Отделът за нравствени престъпления и наркотици, заемете се след редовните си обиколки в баровете, където се подвизават садомазохисти. Маркъс и Еитман да си отварят очите на четири по време на погребението. Помолете роднини и приятели на жертвите също да следят за непознати и да помагат в разследването. Фотографът уреден ли е? Списъка на поканените за погребението предайте в изследователския отдел. Там вече разполагат с онзи от Бърмингам. Задачите на останалите са записани в наряда. Да тръгваме!

— Още нещо — обади се Луис и детективите се отпуснаха обратно в столовете. — Някои от присъстващите тук полицаи наричат убиеца „Зъбльото“. Зная, че все някак трябва да го наричате помежду си, и нямам нищо против това. Но да не съм чул за никакви „зъбльовци“ на обществено място. Звучи ми непочтително и фриволно. Забранявам използването на прякора и в служебните документи. Това е всичко.

Крофорд и Греъм последваха Спрингфийлд в кабинета му. Крофорд набра централата да провери за новополучени съобщения, а шефът на детективите предложи кафе.

— Вчера не успях да си поговоря с теб — обърна се той към Греъм. — Тук беше страхотна лудница, а и днес е същото. Получи ли всичко необходимо от колегите?

— Да, бяха много услужливи.

— Знаем, че не разполагаме с нищо — продължи Спрингфийлд. — С изключение на реконструкцията на походката му по оставените в лехите следи. Но той просто е заобиколил храстите, тъй че не можем да определим кой знае какво, освен номера на обувките и приблизителния му ръст. Левият отпечатък е малко по-дълбок и това ни навежда на мисълта, че е носел нещо. Работил е делово. Преди около две години имахме късмета да заловим един крадец по реконструкцията на походката му, но от нея явно личеше, че страда от болестта на Паркинсон. Принчи го установи. Този път едва ли ще имаме подобен късмет…

— Екипът ви е добър — рече Греъм.

— Да, но този вид престъпления са извън обсега на обичайните ни разследвания. И слава богу! Я кажи: винаги ли работите заедно с Джак и доктор Блум, или се събирате само при разследването на подобни случаи?

— Второто — отвърна Греъм.

— Значи сте временен екип. Комисарят каза, че именно ти си спипал онзи доктор Лектър преди три години…

— Всичко стана в тясно сътрудничество с щатската полиция на Мериленд — отвърна Греъм. — Тя извърши ареста.

Макар и безцеремонен, Спрингфийлд съвсем не беше глупав. Разбрал, че Греъм се притеснява от разговора, той се извъртя заедно със стола си и започна да рови в някакви документи.

— Питахте за кучето — подхвърли той. — Ето информацията, която успяхме да съберем — снощи от тукашна ветеринарна лечебница са търсили брата на Лийдс. Предали са му кучето на семейството. Лийдс и големият, му син го завели при ветеринаря следобеда преди убийството. Било с прободна рана в корема, ветеринарят го оперирал и всичко било наред. Отначало помислили, че някой е стрелял по него, но в раната нямало куршум. Хирургът е на мнение, че е било наръгано с нещо като шило. Разпитваме съседите дали не са видели някой да закача кучето, въртим телефоните на всички ветеринарни лечебници в града и ги питаме дали имат подобни случаи.

— Кучето било ли е с нашийник с името на господаря?

— Не.

— Семейство Джейкъби в Бърмингам имаха ли куче?

— Това трябва да се провери — рече Спрингфийлд и вдигна слушалката. — Чакайте малко. — Набра един вътрешен номер и добави: — Връзката с Бърмингам поддържа лейтенант Флат… Какво стана с кучето на Джейкъби? Аха… Момент… — Ръката му покри мембраната на слушалката. — Няма куче. В кухнята на долния етаж са открили кутия с пясък и котешки изпражнения, но няма и следа от котката. Съседите следят дали ще се появи.

— Помолете в Бърмингам да огледат внимателно задния двор и стопанските постройки, ако има такива — рече Греъм. — Може би котката е била ранена, децата са я открили твърде късно и са я погребали. Знаете как постъпват болните котки… търсят някое скришно място, за да умрат. Кучетата се връщат у дома… Моля да ги попитате и за нашийник.

— Ще им изпратим и метанова проба, ако трябва — намеси се Крофорд. — Ще си спестят излишното копаене.

Спрингфийлд предаде исканията и остави слушалката. Телефонът веднага иззвъня. Търсеха Джак Крофорд от погребалното бюро „Ломбард“. Беше Джими Прайс.

— Джак, открих нещо… Вероятно е палец и част от дланта.

— Джими, ти си светлината в моя живот!

— Знам, знам. Отпечатъкът е сводест и доста неясен. Като се върна у дома, ще видя какво да го правя… Открих го в лявото око на най-голямото дете. Никога не бях правил подобно нещо… Едва ли бих го забелязал, ако не беше точно срещу обилния кръвоизлив от огнестрелната рана.

— Ще го направиш ли годен за идентифициране?

— Не е много сигурно. Може би, ако го имаме в каталога на единичните отпечатъци. Но шансовете ни са колкото за шестица от тотото, Джак. Дланта открих върху госпожа Лийдс, по-точно върху големия пръст на левия и крак. Беше върху нокътя и ще стане за сравнение. Успеем ли да извадим шестте опорни точки, значи сме късметлии. Свидетели са ми помощникът на шерифа и Ломбард, който се оказа и нотариус. Направих подробни снимки. Това достатъчно ли е?

— А елиминационните отпечатъци от служителите на погребалното бюро?

— Намацах ги с мастило всичките, начело с Ломбард. Независимо дали са я докосвали, или не. В момента си мият ръцете и псуват. Пусни ме да си вървя у дома, Джак. Искам да проявя снимките в моята лаборатория. Един бог знае каква е тукашната вода… какво плува в нея. След час мога да хвана самолета за Вашингтон и да ти пратя оттам готовите отпечатъци. Ще ги получиш рано следобед.

Крофорд помисли за момент.

— Добре, Джими, но трябва да бързаш. Изпрати копия до полицейските управления на Атланта и Бърмингам, също и до бюрата на ФБР.

— Дадено.

Греъм гледаше през прозореца, докато Крофорд им съобщаваше за откритието на Джими.

— Забележително. — рече Спрингфийлд и също млъкна.

Лицето на Греъм беше лишено от израз. Като на затворник с доживотна присъда, помисли си Спрингфийлд и го проследи с поглед, когато Греъм тръгна към вратата.

 

Пресконференцията на комисаря по обществената сигурност тъкмо завършваше, когато Крофорд и Греъм излязоха от кабинета на Спрингфийлд. Вестникарите бързаха към телефоните, а телевизионните им колеги, изправени пред камерите, задаваха въпросите, които им се струваха най-сполучливи, а след това поднасяха микрофоните си някъде встрани. Отговорите щяха да бъдат монтирани по-късно от вече заснетия филм.

Крофорд и Греъм се спускаха по стълбите към улицата, когато едно дребно човече изтича пред тях, извъртя се и фотоапаратът му щракна. В следващия миг зад него надникна и лицето му.

— Уил Греъм! — викна той. — Аз съм Фреди Лаундс, помниш ли ме? Репортажът за Лектър в „Сплетника“ беше мой, снимката на корицата — също.

— Спомням си — отвърна Греъм, без да забавя крачка.

Лаундс вървеше встрани на една крачка пред него.

— Кога те повикаха, Уил? Откри ли нещо?

— Не искам да разговарям с теб, Лаундс.

— Можем ли да сравняваме този тип с Лектър? И той ли ги…

— Лаундс! Гласът на Греъм съдържаше толкова недвусмислена заплаха, че Крофорд побърза да застане пред него.

— Ти пишеш лъжи и глупости, Лаундс, а твоят „Национален сплетник“ е мръсна клоака! Стой по-далеч от мен!

Крофорд стисна ръката на Греъм, извърна глава и промърмори:

— Изчезвай, Лаундс, и то веднага! — После се обърна към Греъм и добави: — Да отидем някъде да закусим, Уил.

Двамата с бързи крачки поеха към ъгъла.

— Извинявай, Джак, но не мога да понасям това копеле! — процеди Греъм.

— Дойде, докато бях в болницата, и…

— Знам, знам — прекъсна го Крофорд. — Слава богу, че го открих навреме и го изхвърлих!

Спомни си снимката в „Националния сплетник“, появила се непосредствено след приключването на делото Лектър. Този тип беше успял да се промъкне в болницата и да направи снимка на заспалия Греъм, опериран съвсем наскоро. Вестникът я публикува ретуширана, с черна лента през корема. Надписът под нея гласеше: „Ченгето с кураж на психопат“.

Закусвалнята беше чиста и ярко осветена. Ръцете на Греъм трепереха и кафето се разплиска в чинийката му. Цигарата на Крофорд очевидно пречеше на двойката в съседното сепаре. Хранеха се в пълно мълчание, но омразата им просто се усещаше в дима.

На една маса близо до вратата се караха две жени, вероятно майка и дъщеря. Говореха тихо, но лицата им бяха гневни. Греъм усещаше с лицето и шията си безшумния им гняв.

Крофорд се оплака, че на другата сутрин трябва да дава свидетелски показания по някакво дело във Вашингтон. Страхуваше се, че то ще го върже там следващите няколко дни. Запали нова цигара и хвърли поглед към ръцете на Греъм над пламъчето.

— Атланта и Бърмингам могат да сравнят отпечатъка от палец с картотеките на регистрираните сексуални престъпници — рече той. — Същото можем да направим и ние. Прайс вече е успял да открие единичен отпечатък, ще го вложи във файндъра… Доста понапреднахме, откакто не си при нас.

Файндър се наричаше машината за автоматично разчитане и сравняване на отпечатъци, въведена неотдавна във ФБР. Тя бе в състояние да разпознае новия отпечатък от палец и евентуално да свърже сегашното разследване с друго дело.

— Заловим ли го, този отпечатък и зъбната снимка ще бъдат напълно достатъчни като доказателства — продължи Крофорд. — Трябва да преценим какъв човек е, а това означава да вземем под внимание куп характеристики. Хайде сега, уйдисай ми на акъла. Представи си, че сме арестували съвсем подходящ заподозрян. Влизаш и го виждаш. Какво у него няма да те изненада?

— Не знам, Джак. Все още не мога да си представя лицето му, да го вземат мътните! Можем да изгубим страшно много време в търсене на измислен от самите нас тип. Ти разговаря ли с Блум?

— Снощи. Съмнява се, че нашият човек е склонен към самоубийство, на същото мнение е и Хаймлих. Блум беше тук за час-два веднага след убийството, но двамата с Хаймлих разполагат с цялото досие по случая. Тази седмица е зает — ще изпитва кандидати за докторска степен. Праща ти поздрави. Нали му имаш телефона в Чикаго?

— Да.

Греъм харесваше доктор Алан Блум, нисък закръглен мъж с тъжни очи, може би най-добрият съдебен психиатър в страната. Освен това високо ценеше факта, че доктор Блум нито веднъж не прояви към него професионален интерес. Нещо рядко за психиатър.

— Блум каза, че не би се изненадал, ако скоро отново чуем за „Зъбльото“ — рече Крофорд. — Може да ни изпрати и послание. — На стената на поредната спалня. — Блум допуска, че е обезобразен или поне се мисли за такъв. Предупреди ме обаче да не придавам особена тежест на подобно предположение. „Не искам да преследваме чучело, Джак, това ще разсее усилията ни…“ Научили са го да се изразява така още в гимназията.

— Той е прав — рече Греъм.

— Ти положително имаш за какво да се заловиш — подхвърли Крофорд. — Иначе едва ли би открил проклетия отпечатък.

— Направо крещеше от стената, Джак — отвърна Греъм. — Но мисля, че ме надценяваш… Не очаквай от мен прекалено много… Става ли?

— О, ще го спипаме! Знаеш, че ще го спипаме, нали?

— Да. По един или друг начин.

— Кой е единият начин?

— Ще открием улики, които сме пропуснали.

— А другият?

— Ще продължава да го върши, докато някоя нощ ще вдигне повечко шум и съответният съпруг ще има достатъчно време да грабне оръжието…

— И никакви други възможности, така ли?

— А ти да не си въобразяваш, че ще го посоча с пръст в тълпата? Не съм екстрасенс. А Зъбльото ще продължи, докато не поумнеем или не извадим късмет… Няма да спре дотук.

— Защо?

— Защото вече му е харесало.

— Ето, знаеш нещо за него — заключи Крофорд.

Греъм замълча и проговори едва когато излязоха на тротоара.

— Чакай следващото пълнолуние — рече той. — И после ела да ми кажеш колко зная…

Върна се в хотела и спа два часа и половина. Събуди се по обяд, взе душ и си поръча кана кафе и сандвичи. Време беше да се заеме сериозно с материалите по убийството на Джейкъби в Бърмингам. Изми очилата си с хотелския сапун и се настани до прозореца с папката в ръка. Първите няколко минути се стряскаше от всеки шум или стъпки по коридора, от захлопването на асансьорните врати. После потъна в четене и забрави всичко.

Келнерът почука и зачака пред вратата с поднос в ръце. Почука още веднъж и след като не получи отговор, остави закуската на пода пред вратата и сам си разписа сметката.