Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Медиум 999 — Колибри“

СОФИЯ 1992

Художник Стефан Десподов

 

Thomas Harris 1981 by YAZOO INC.

История

  1. — Добавяне

СЕДМА ГЛАВА

Доктор Фредерик Чилтън, директор на балтиморската болница за психически болни престъпници, стана иззад бюрото си и стисна ръката на Уил Греъм.

— Вчера ми се обади доктор Блум, господин Греъм… или трябва да ви наричам доктор Греъм?

— Не съм доктор.

— От години се знаем с доктор Блум, много се зарадвах да го чуя. Моля, седнете.

— Оценяваме високо вашата помощ, доктор Чилтън.

— Честно казано, понякога имам чувството, че съм по-скоро секретар на Лектър, отколкото негов пазач — продължи Чилтън. — Да можехте да видите само колко поща получава! Според мен доста научни работници си кореспондират с него от чиста екстравагантност. Със собствените си очи съм виждал писмата му, поставени в рамки из разни катедри по психология. Имам чувството, че всеки кандидат за докторска дисертация умира от желание да си поговори с него. Разбира се, на вас и доктор Блум ще сътруднича с истинско удоволствие.

— Трябва да се срещна с доктор Лектър в условията на максимално уединение — каза Греъм. — Може би ще се наложи да го видя втори път или да разговарям по телефона…

Чилтън кимна.

— Веднага ще ви кажа, че доктор Лектър не може да напуска килията си. Само там може да бъде без вериги. Предната стена представлява двойна подвижна преграда, която се отваря към коридора. Там ще ви сложа стол, а ако искате, мога да монтирам и телевизионни монитори. Моля да не му давате никакви предмети с изключение на обикновена хартия. Никакви кламери и карфици, папки с машинки, моливи или писалки. Той си има флумастери.

— Вероятно ще се наложи да му покажа материали, които да го стимулират към контакт — рече Греъм. — Показвайте му каквото искате, стига да е върху мека хартия. Документите ще му подавате през въртящия се поднос за храна. Не се пресягайте през бариерата, документите нека ви връща по същия начин, по който ги получава. Настоявам да спазвате тези указания.

Доктор Блум и господин Крофорд ме увериха, че ще се придържате към правилника.

— Разбира се — рече Греъм и се надигна.

— Зная, че нямате търпение да започнете, господин Греъм, но все пак искам да ви кажа още нещо. Положително ще ви заинтригува. На пръв поглед изглежда смешно да предупреждавам точно вас за Лектър, но трябва да знаете, че напоследък поведението му е направо обезоръжаващо. В продължение на цяла година се държи безупречно, дава вид, че желае да подпомогне лечението си. В резултат на това мерките за сигурност са били, леко облекчени от предишната администрация. На осми юли седемдесет и шеста година се оплакал от болки в гърдите. В лекарския кабинет му свалили предпазните колани, за да му направят по-лесно кардиограма. Единият от пазачите излязъл да пуши, а другият се обърнал встрани за секунда. Сестрата била изключително пъргава и здрава жена. Само благодарение на това успяла да спаси едното си око. Това може да ви се стори любопитно. — Чилтън млъкна за миг, извади от бюрото си навита на руло хартия за електрокардиограми и я разстла. Показалецът му се задвижи по кривата. — Ето, тук лежи спокойно върху масата. Пулс седемдесет и две. Тук сграбчва главата на сестрата и я притегля към себе си. Тук е укротен от санитаря. Не оказва съпротива, макар че рамото му е изкълчено. Забелязвате ли кое е странното? Пулсът му изобщо не се покачва над осемдесет и пет. Дори в момента, в който отхапва езика на сестрата. — Лицето на Греъм остана безизразно. Чилтън се облегна назад и сплете пръсти под брадичката си. Сухата кожа на ръцете му проблясваше. — Знаете ли, когато Лектър бе заловен, всички бяхме убедени, че ще имаме уникалната възможност да изучим поведението на един социопат от най-чиста проба — продължи Чилтън. — Такива като него много рядко могат да бъдат заловени живи. Лектър е с такова бистро съзнание, тъй отзивчив! Има задълбочени познания по психиатрия… и същевременно е масов убиец! Изглеждаше напълно готов да ни сътрудничи и ние решихме, че ще можем да отворим прозореца към този род психически отклонения. Въобразихме си, че ще бъдем не по-малко велики от Бомон, изучавал храносмилането през разреза в стомаха на Свети Мартин. Но се оказа, че днес знаем толкова, колкото и в първия ден на залавянето му. Разговаряли ли сте по-продължително време с Лектър?

— Не — отвърна Греъм. — Видях го само за малко, когато… Срещах го главно в съда. Доктор Блум ми показа някои негови научни статии.

— А той прекрасно ви познава. Много е мислил за вас.

— Имали сте сеанси с него?

— Да. Дванайсет. Напълно непробиваем. Прекалено интелигентен за тестовете, на които го подлагахме. Опити да го изследват направиха Едуардс, Фабре, дори самият доктор Блум. Разполагам със записките им. И за тях е загадка. Не е възможно да се каже какво крие от нас, дали разбира повече от онова, което показва. Но след задържането си написа няколко блестящи статии за „Американски психиатричен дневник“ и „Общи архиви“. Те обаче бяха върху проблеми, които самият той няма. Според мен се страхува. Разкрием ли го, интересът към него ще спадне и остатъка от живота си ще прекара в някоя забравена от бога килия. — Чилтън направи пауза. Беше се тренирал да наблюдава своите събеседници с периферното си зрение. Беше убеден, че следи незабелязано и Греъм. — Всички тук са убедени, че сте единственият, проникнал в същността на Ханибал Лектър. Можете ли да ми кажете нещо за него?

— Не.

— Доста колеги си задават един такъв въпрос: когато сте разследвали убийствата, извършени от Лектър, техния, тъй да се каже, „стил“, бяхте ли в състояние да реконструирате фантазиите му? Помогна ли ви това да го разкриете? — Греъм не отговори. — Страшно много ни липсва материал по тези проблеми. Има една-единствена статия в „Журнал за абнормална психология“. Ще имате ли нещо против да поговорите с колегите? Не, не сега… По този въпрос доктор Блум беше категоричен. Ще ви оставим на спокойствие. Имах предвид някое от следващите ви посещения.

В живота си доктор Чилтън често се бе срещал с човешка враждебност и сега отново я усети.

— Благодаря, докторе — изправи се Греъм. — А сега ме заведете при Лектър.

Стоманената врата на отделението за особено опасни болни се захлопна зад гърба му. Резето изщрака. Знаеше, че доктор Лектър спи почти до обяд. Погледна коридора пред себе си. Оттук килията не се виждаше, но личеше, че осветлението вътре е намалено.

Искаше да го види заспал. Имаше нужда от малко време, за да свикне. Ако усетеше лудостта на Лектър в собственото си съзнание, трябваше да я задържи като рибка в серкме.

За да прикрие шума на стъпките си, тръгна след санитаря с количката, разнасящ чисти чаршафи. Беше много трудно човек да изненада доктор Лектър. В средата на коридора Греъм спря. Предната част на килията беше преградена от стоманена решетка. Зад нея, на разстояние, по-голямо от протегната ръка, бе опъната яка найлонова мрежа. От пода до тавана и от едната стена до другата. Зад нея се виждаше завинтена за пода маса, отрупана с книги в мека подвързия и купища писма. До масата имаше и неподвижен стол. Греъм се приближи до решетката, протегна ръце да я докосне, после ги отдръпна.

Доктор Ханибал Лектър спеше в койката си. Върху гърдите му лежеше разтворен „Големият кулинарен речник“ на Александър Дюма.

В продължение на пет секунди Греъм не отмести очи от него. После доктор Лектър отвори очи и каза:

— Пак сте с онзи отвратителен одеколон за след бръснене, с който бяхте в съда.

— Все него ми подаряват за Коледа.

В кестеновите очи на доктор Лектър светлината се пречупваше в малки червеникави точици. Греъм усети как косъмчетата на врата му настръхват и неволно ги докосна с ръка.

— О, да, Коледа… — проточи доктор Лектър.

— Получихте ли картичката ми?

— Да, благодаря.

Препрати му я лабораторията за криминологични експертизи на ФБР във Вашингтон, а той я изгори в задния двор и старателно изми ръцете си, преди да се върне при Моли. Лектър стана и се приближи до масата. Беше дребен, но гъвкав и стегнат мъж.

— Защо не седнете, Уил? Някъде в коридора трябва да има шкаф със сгъваеми столове. Така поне ми се струва, изхождайки от определени звуци.

— Санитарят вече ми носи.

Лектър остана на крака, докато Греъм не беше настанен.

— Как е полицаят Стюарт? — попита той.

— Добре е — отвърна Греъм.

Полицаят Стюарт се уволни, след като видя мазето на доктор Лектър. В момента беше управител на мотел. Греъм премълча този факт. Стюарт едва ли изгаряше от желание да си кореспондира с доктор Лектър.

— Жалко, че се поддаде на емоционалните си проблеми. Беше многообещаващ млад полицай според мен. Вие имате ли някакви проблеми, Уил?

— Не.

— Естествено.

Греъм усети как очите на Лектър дълбаят черепа му. Имаше чувството, че вътре се е настанила нахална муха.

— Радвам се, че дойдохте. Колко време не сме се виждали, май станаха три години, а? Тук имам само професионални посетители. Скучни психиатри и амбициозни докторчета по психология от разни университети, за които никой не е и чувал. Близачи на моливи, които се опитват да запазят топлото си местенце, като публикуват по нещо в специализираните издания.

— Доктор Блум ми показа статията ви в „Клинична психиатрия“ за пристрастеността към хирургическата намеса.

— Е?

— Много е интересна, дори за лаик.

— Лаик… Интересен термин. Напоследък светът се напълни с учени глави, купища експерти получават стипендии от държавата. А вие казвате, че сте лаик. Макар че именно вие ме спипахте. Така ли е, Уил? Знаете ли как успяхте да го направите?

— Сигурно сте изчели протоколите. Вътре е написано всичко.

— Не всичко. Знаете ли как го направихте, Уил?

— Записано е в протоколите. Какво значение има сега?

— За мен — никакво, Уил.

— Искам да ми помогнете, доктор Лектър.

— И аз така си помислих.

— Става въпрос за Атланта и Бърмингам.

— Да.

— Чели сте за това, което се случи там, нали?

— Следя пресата, но не мога да си правя изрезки. Не ми дават ножици. Знаете ли, понякога ме заплашват да ми отнемат книгите. Не искам да мислят, че проявявам интерес към подобна морбидна тематика. — Лектър се засмя. Имаше ситни бели зъби. — Искате да разберете как ги избира, нали?

— Мислех, че може да имате някакво мнение, и бих искал да ми го кажете.

— А защо трябва да го направя?

Греъм очакваше подобен въпрос. Да се спрат масовите убийства едва ли би изглеждало достатъчно сериозен довод за доктор Лектър.

— Все пак не притежавате някои неща — каза той. — Материали от разследвания, микрофилми. Ще се застъпя пред директора.

— Чилтън. Няма начин да не сте го срещнали, преди да влезете тук. Отвратителен, нали? Кажете, не се ли опита да рови нескопосано в главата ви като първокурсник, който иска да смъкне от момичето си ластичен колан за чорапи? И през цялото време ви наблюдава с периферното си зрение, нали? Не може да не сте забелязали тоя номер. На мен пък се опита да ми пробута тематичния аперцептивен тест[1], представяте ли си? Самодоволен като котарак, очакваше да се появи Мf 13! Ха! Простете, забравих, че не сте сред посветените. Това е картон с изображение на легнала жена и застанал на преден план мъж, а аз трябва да избягна всякаква сексуална интерпретация. Изсмях се, а той се наду и взе да дрънка наляво-надясно, че съм отървал затвора благодарение на Ганзеровия синдром… Както и да е… Всичко това е отегчително.

— Ще получите достъп до микрофилмовото хранилище на Американската медицинска асоциация.

— Мисля, че няма да ми набавите нещата, от които имам нужда.

— Опитайте.

— И без това разполагам с достатъчно книги.

— Ще се запознаете с хода на разследването. Това също е основание.

— Надявайте се.

— Мислех, че ще проявите желание да проверите дали сте по-умен от човека, когото издирвам.

— По тази логика излиза, че вие сте по-умен от мен само защото ме заловихте.

— Не. Знам, че не съм по-умен от вас.

— Тогава как успяхте да ме хванете, Уил?

— Бяхте в неблагоприятно положение.

— Какво по-точно?

— Страст. Освен това не сте нормален.

— Имате чудесен загар, Уил.

Греъм премълча.

— Ръцете ви са загрубели, вече не приличат на ръце на ченге. Одеколонът ви е от тези, които едно дете би избрало. На шишенцето му е изобразен кораб, нали? — Доктор Лектър рядко държеше главата си изправена. Когато задаваше въпроси, той я накланяше на една страна и сякаш забиваше свредела на любопитството в лицето на събеседника си. След кратка пауза той продължи: — Не мислете, че ще ме убедите да ви помогна с призив към интелектуалната ми суетност.

— Не смятам, че мога да ви убедя. Или ще го направите, или не. И бездруго по случая работи доктор Блум, а той е най-…

— Носите ли досието?

— Да.

— Снимки?

— Да.

— Дайте ми ги, може да си помисля.

— Не.

— Често ли сънувате, Уил?

— Сбогом, доктор Лектър.

— Забравихте да ме заплашите с отнемане на книгите.

Греъм си тръгна.

— Добре, дайте папката, ще ви кажа какво мисля. Папката, макар и непълна, едва се побра в подноса.

— Най-отгоре има резюме, прочетете го сега — каза Греъм.

— Ще имате ли нещо против, ако го сторя на спокойствие? Дайте ми един час.

Греъм го изчака на протъркания диван от изкуствена кожа в мрачното служебно помещение. Санитари влизаха да пият кафе, но той не ги забелязваше. Зяпаше разни дребни предмети из помещението и се радваше, че погледът му може да ги фокусира. На два пъти му се наложи да отиде до тоалетната. Чувстваше се вцепенен. После резето се вдигна и той отново се озова в отделението за особено опасни болни.

Доктор Лектър седеше зад масата, а очите му бяха замислени. Греъм знаеше, че по-голямата част от времето е прекарал над снимките.

— Имаме работа с изключително стеснително момче, Уил. С удоволствие бих се запознал с него. Хрумна ли ви вече, че може да е обезобразен? Или да си мисли, че е обезобразен?

— Огледалата.

— Да. Забележете, че е изпотрошил всички огледала, и то вероятно не само за да използва острите парчета. Защото после ги е подреждал така, че да може да се огледа в тях. Но чрез техните очи… на мисис Джейкъби и на другата… как и беше името?

— Госпожа Лийдс.

— Точно така.

— Интересно — промълви Греъм.

— Не е интересно. Сто на сто това вече ви е хрумнало.

— Мина ми през ума.

— Значи дойдохте да ме поразгледате. Да освежите нюха си. Защо не подушихте себе си?

— Искам мнението ви.

— В момента нямам мнение.

— Когато го имате, бих искал да го чуя.

— Може ли да задържа папката?

— Още не съм решил — каза Греъм.

— Защо липсват описания на дворовете? Имаме фронтален изглед от къщите, архитектурните планове, скици на стаите, в които са извършени убийствата. Но за външната обстановка не се споменава почти нищо. Как изглеждат дворовете?

— Просторни, оградени с живи плетове. Защо?

— Защото, мой скъпи Уил, ако този странник действително има слабост към пълнолунието, той вероятно би поискал да излезе навън и да му се наслади. Още преди да се е почистил, нали разбирате? Виждали ли сте как изглежда кръвта на лунна светлина, Уил? Съвсем черна. Но запазва характерния си блясък. Ако човек се е съблякъл гол, уединението на открито би му доставило удоволствие. Все пак трябва да се съобразяваме със съседите, не мислите ли?

— Смятате, че и дворът има значение при избора на жертвите?

— О, да. Ще има още жертви, разбира се. Оставете ми тази папка, Уил. Ще я проуча най-внимателно. Когато материалите се понатрупат, бих се запознал и с тях. Можете да ми позвъните. В редките случаи, когато ми се налага да разговарям с адвоката си, ми носят телефон в килията. Отначало ме свързваха чрез централата, но ме подслушваха, разбира се. Ще ми дадете ли номера на домашния си телефон?

— Не.

— Знаете ли как ме заловихте, Уил?

— Сбогом, доктор Лектър. Отгоре на папката е телефонният номер, на който можете да ми оставяте съобщенията си.

Греъм стана и си тръгна.

— Знаете ли как ме заловихте?

Вече извън полезрението на доктор Лектър, Греъм ускори крачка и се насочи към стоманената врата. Миг преди тя да се затръшне зад гърба му, прокънтяха последните думи на доктор Лектър:

— Заловихте ме, защото си приличаме.

Усещаше се изтръпнал и същевременно с ужас очакваше да премине това чувство. Свел глава към гърдите си и глух за всичко наоколо, той чуваше единствено плисъка на кръвта в жилите си, сякаш някъде дълбоко в него глухо плющяха невидими криле. Пътят до улицата изглеждаше кратък. В края на краищата това е само една обикновена сграда! Само пет врати деляха килията на Лектър от свободния свят. Греъм не можеше да се отърси от усещането, че докторът е с него. Излезе на улицата, спря и се огледа. Искаше да е сигурен, че е сам.

От колата до отсрещния тротоар Фреди Лаундс направи чудесна снимка на Греъм, застанал в профил под каменния надпис „Щатска болница за психически болни престъпници“.

„Националният сплетник“ така оряза снимката, че от надписа се четяха само последните три думи.

Бележки

[1] Клиничен проективен тест за изследване на мотивацията и характера на личността. — Б. пр.