Томас Харис
Червения дракон (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Долархайд влезе в кафенето и се насочи към Айлин, зачела репортажа в „Национален сплетник“, озаглавен „Боклуци във вашия хляб“. От рибения си сандвич беше изяла само пълнежа.

Скрити зад червените очила, очите на Долархайд пробягаха по първа страница. От нея крещяха още ред тлъсти заглавия: „Елвис в тайно любовно гнезденце — сензационни снимки!“, „Нова надежда за болните от рак!“ И най-дебелото: „Ханибал Канибала помага на закона — ченгетата търсят съветите на демона по повод убийствата на Зъбльото!“

Долархайд се изправи до прозореца и се зае да разбърква кафето си, докато чакаше Айлин да си тръгне. След малко тя стана, изпразни подноса си в контейнера за боклук и се приготви да хвърли и вестника.

— Ще ми услужиш ли с вестника, Айлин? — докосна я по рамото Долархайд.

— Разбира се, господин Д. — отвърна тя. — Купих го само заради хороскопите.

Долархайд го изчете в канцеларията си, след като затвори вратата. Под тлъстото заглавие в средата на първа страница имаше два материала от Фреди Лаундс. По-големият описваше със задъхани подробности убийствата на Джейкъби и Лийдс. Тъй като полицията не бе публикувала голяма част от подробностите, Лаундс се бе допитал до въображението си за по-живописните от тях. На Долархайд му се сториха банални. По-интересна беше втората статия:

НЕНОРМАЛЕН ИЗВЕРГ, ТЪРСЕН ЗА СЪВЕТ ОТ ЧЕНГЕТО, КОЕТО СЕ Е ОПИТАЛ ДА УБИЕ

Фреди Лаундс

Чесапийк, Мериленд.

Федералните ловци на хора, трескаво издирващи „Зъбльото“ — психопат-убиец на цели семейства в Атланта и Бърмингам, се обърнаха за помощ към най-свирепия убиец, излежаващ присъдата си в страната.

Доктор Ханибал Лектър, чиито неописуеми престъпления описахме в нашия вестник преди три години, разговаря през седмицата в блиндираната си Килия с известния следовател Уилям (Уил) Греъм.

Греъм едва оцеля, след като разкри доктор Лектър и бе разпран от него с нож за рязане на линолеум. Макар и пенсиониран по болест, Греъм по спешност бе повикан от ФБР да оглави издирването на „Зъбльото“.

Как е протекла срещата между двамата смъртни врагове? Какво е искал да научи Греъм?

„За залавянето на един луд е нужен друг луд“ — заяви пред нашия репортер високопоставен служител на федералните власти. Той имаше предвид доктор Лектър, познат с прозвището „Ханибал Канибала“ — известен психиатър и масов убиец.

А МОЖЕ БИ Е ИМАЛ ПРЕДВИД УИЛ ГРЕЪМ???

До „Сплетника“ достигна информация, че Греъм, бивш преподавател по Криминалистика в Академията на ФБР в Куонтико, преди време е бил пациент в една психиатрична клиника за цял месец… федералните власти отказват да отговорят на въпроса защо начело на толкова мащабно преследване е поставен човек, имал психически проблеми в миналото.

Не е известно точно от какво естество са психическите проблеми на Греъм, но според един бивш психиатър ставало въпрос за „дълбока депресия“.

Гармън Езанс, бивш санитар в болницата на ВМС в Бетезда, съобщава, че Греъм бил настанен в тамошната психиатрична клиника малко след като застрелял Гарет Джейкъб Хобс, известен с прозвището „Касапина на Минесота“. Греъм го застрелял на място през 1975 година, слагайки край на осеммесечния терор за жителите на Минеаполис. Според Еванс, Греъм бил дълбоко отчужден, през първата седмица в клиниката отказвал да се храни и да разговаря.

Греъм никога не е бил агент на ФБР. Според някои опитни журналисти това е така, защото не би издържал строгите тестове за психическа стабилност. Близо до ФБР източници съобщават единствено, че известно Време Греъм е работил В една от лабораториите на ФБР, а по-късно, благодарение на „изключителни постижения“ в Криминалистиката и оперативната работа, е бил назначен за „специален следовател“ и преподавател в Академията на ФБР.

На „Сплетника“ стана известно, че преди назначението си във ФБР Греъм е бил детектив в отдел „Убийства“ на полицията в Ню Орлиънс, която напуснал, за да следва Криминалистика в университета „Джордж Вашингтон“. Бивш негов колега от Ню Орлиънс направи следния Коментар: „На практика той е пенсионер, но федералните власти се чувстват по-добре, когато знаят, че им е под ръка. Нещо като смок под къщата. Рядко го виждате, но знаете, че е там и лови мишките.“

Доктор Лектър ще прекара остатъка от живота си в психиатрична болница. Ако един ден бъде обявен за излекуван, ще трябва да отговаря в съда за девет предумишлени убийства. Според адвоката му този масов убиец прекарва времето си, като пише научни статии и води „постоянен диалог“ по пощата с най-известните психиатри в страната.

Долархайд прекъсна четенето и се загледа в снимките, две на брой. На едната Лектър беше притиснат до полицейска кола, а на другата Уил Греъм, хванат от апарата на Фреди Лаундс пред входа на психиатричната болница в Чесапийк. До името на Фреди Лаундс имаше и малка негова фотография.

Разглежда ги дълго време. После бавно прокара върха на пръста си по тях, усещайки грапавината на вестникарския печат. Върху показалеца му остана следа от печатарско мастило. Той я наплюнчи и почисти с книжна салфетка. След това изряза статията и я пъхна в джоба си.

На път за дома си Долархайд се отби в аптеката за руло бързо разлагаща се тоалетна хартия — от онези, които се използват на кораби и къмпинги. Към нея прибави спрей за впръскване в носа.

Чувстваше се добре въпреки пристъпа на сенна хрема. Подобно на повечето хора, претърпели пластична операция на носа, и в неговите ноздри липсваха косъмчета. Това бе причината да се превърне във вечен заложник на сенната хрема и на всички видове възпаления на горните дихателни пътища.

На моста през Мисури за Сейнт Чарлс беше закъсал някакъв камион и движението се блокира за десетина минути. Седнал в хладния си черен микробус, грижливо застлан с килимчета, Долархайд прие този факт напълно спокойно. По радиото предаваха музика от Хендел.

Пръстите му почукваха в такт по волана, а от време на време се стрелваха нагоре и докосваха носа.

На съседното платно беше спряла открита лимузина с две жени на предните седалки. Бяха с шорти и блузи, вързани на възел малко над пъпа. Долархайд им хвърли бегъл поглед. Бяха уморени и изнервени, безмилостно огрени от парещите лъчи на залязващото слънце. Тази откъм него беше облегнала глава на седалката, а краката и бяха вдигнати на арматурното табло. Върху разголения и корем се бяха образували две грозни бръчки. От вътрешната страна на бедрото и имаше посиняла следа от смукане. Усетила погледа на Долархайд върху себе си, жената свали крака и ги кръстоса. Върху лицето и се изписа отвращение. После подхвърли нещо на спътницата си и двете впериха очи в колата пред тях. Долархайд знаеше, че говорят за него, и беше страшно доволен, че не изпита раздразнение. Вече малко неща бяха в състояние да го раздразнят. Знаеше, че дълбоко в душата му се заражда и оформя чувство за собствено достойнство. Музиката бе изключително приятна.

Колите пред микробуса бавно се раздвижиха, но съседното платно продължаваше да е задръстено. Обзе го нетърпение, искаше час по-скоро да се прибере у дома. Продължи да почуква по волана в такт с музиката, а лявата му ръка бавно свали страничното стъкло. Окашля се и изстреля зеленикава храчка към жената под себе си. Улучи я на сантиметър под голия пъп, после даде газ и се отдалечи. На фона на Хенделовата музика пискливите ругатни на жената почти не се чуха.

Голямата счетоводна книга беше поне стогодишна. Подвързана с черна кожа и пиринчени ръбове, тя беше толкова тежка, че Долархайд я беше поставил върху солидна масичка на колелца, която държеше под ключ в килера срещу стълбите. Още щом я зърна, изложена за продан на някакъв търг, обявен от банкрутирала печатница в Сейнт Луи, той разбра, че ще бъде негова.

Изкъпан и наметнал кимоното, той отключи килера и издърпа масичката. Нагласи я под репродукцията на Великия Червен дракон и разтвори книгата. В ноздрите го лъхна мирис на восъчна хартия. Най-отпред с едри, украсени лично от него в старинен стил букви имаше цитат от Откровението на свети Йоана: „Ето, голям червен дракон се яви на небето…“

Единствено една пожълтяла снимка най-отгоре не беше здраво залепена. На нея бе Долархайд като дете, изправен до баба си в подножието на стълбите. Стискаше здраво полата и, а баба му се беше изпънала вдървено със скръстени ръце.

Прелисти страниците, без да я погледне, пъхната там сякаш по погрешка.

Изрезките бяха доста. Най-старата съобщаваше за изчезването на възрастни жени в Сейнт Луи и Толидо. Полетата между изрезките бяха запълнени с равния му почерк, който наподобяваше почерка на самия Уилям Блейк. Буквите бяха изписани с черен туш, оформени калиграфически. Закрепени на страниците, отхапани части от човешки скалпове проточваха косми надолу. Като комети, уловени насред полет, за да влязат в божия албум.

Ето ги вестникарските статии за бърмингамското семейство Джейкъби, както и ролки с филми и диапозитиви, поставени в специално залепени джобчета.

На подобно внимание се радваха и материалите за семейство Лийдс. Едва след случая в Атланта пресата започна да го нарича „Зъбльото“. Във всички изрезки, отнасящи се до случая Лийдс, прякорът беше заличен. Направи същото и с изрезките от „Сплетника“ с яростни драски на яркочервен флумастер.

Обърна на чиста страница и изряза репортажа от „Сплетника“ така, че да се вмести в нея. Дали да включи и снимката на Греъм? Но думите „Психически болни престъпници“, изсечени над главата му, някак си оскърбяваха Долархайд. Не обичаше да гледа лудници и затвори, но лицето на Греъм го привличаше. Остави снимката настрана, по-късно щеше да реши какво да я прави.

Но Лектър… Лектър! Снимката му във вестника не беше достатъчно хубава, Долархайд имаше друга и я извади от кутията си в килера. Беше от времето на съдебния процес срещу доктор Лектър и на нея ясно личаха прекрасните му очи. И все пак според Долархайд не бе напълно задоволителна. Според него хора като доктор Лектър трябваше да бъдат изобразени върху мрачни ренесансови портрети. Защото единствен доктор Лектър на този свят притежаваше чувствителността и опита, които биха му позволили да разбере и оцени величието, могъществото на Долархайдовото Превъплъщение.

Чувстваше, че Лектър съзнава колко нереални са човешките същества, които, умирайки, ти помагат да постигнеш великата цел; съзнава, че те не са от плът, а от светлина, въздух, цветни петна, кратки звуци, покорно заглъхващи, когато ги укротиш… Като разноцветни балони, които се пукат във въздуха. Знаеше, че те имат значение единствено за Преобразяването, а то е нещо далеч по-важно от мизерния живот, за който се молят, пълзят на колене.

Писъците се бяха всмукали в Долархайд така, както скулпторът е просмукан от праха на камъка, който обработва.

Доктор Лектър бе способен да разбере, че кръвта и дъхът са само променливи елементи, предназначени да подхранват излъчването. Така както горенето подхранва светлината. Искаше му се да се срещне с доктор Лектър, да сподели чувствата си с него, да се насладят на единомислието си, да бъде признат от него така, както Йоан Спасител е признал Онзи, който дошъл след него, да го възседне, както Дракона възсяда апокалиптичните поредици на Уилям Блейк. И да заснеме смъртта му, когато душата му се слее със силата на Дракона.

Долархайд извади чифт нови гумени ръкавици и се приближи до писалището. Разгърна и изхвърли горната обвивка на рулото тоалетна хартия, после откъсна парче от седем части. Внимателно, с печатни букви, които пишеше с лявата си ръка, той започна писмото си до доктор Лектър.

Словото никога не е достоверно отражение на начина, по който човек се изразява писмено. Говорът на Долархайд бе напрегнат и разпокъсан от действителни и мними недостатъци, вероятно по тази причина разликата между него и писменото му изразяване бе стряскаща. Въпреки това имаше чувството, че едва ли ще съумее да изрази върху хартия най-важното, което го вълнуваше. Имаше нужда от доктор Лектър. Имаше нужда от осъществяването на по-интимен контакт, преди да сподели най-важното.

Но как да го направи? Извади кутията с изрезките за доктор Лектър и още веднъж ги изчете.

След това прочете това, което бе написал, и то му се стори прекалено стеснително. Написа го отново. Подписа се отдолу с името „Ненаситен поклонник“. Замисли се над подписа, после решително вирна брадичка. Разбира се, че беше ненаситен поклонник!

Пъхна облечения в ръкавица палец в устата си, измъкна ченето и го сложи върху масата. Зъбите бяха нормални — бели и равни, но розовата горна част, направена от акрил, беше с доста необичайна форма, тъй като отговаряше на извивките и пукнатините в челюстта му. Към нея бе прикрепена протеза от мека пластмаса с обтуратор в горния край. Тя запушваше при говор мекото му небце.

От чекмеджето на писалището извади малка кутийка. В нея имаше още едно чене. Горната му част беше абсолютно същата, само меката протеза липсваше. Между кривите зъби имаше тъмни петна, от които се излъчваше неприятна миризма. Бяха идентични със зъбите на баба му, лежащи в изсъхналата чаша на долния етаж.

Ноздрите на Долархайд потръпнаха от миризмата. Разтвори хлътналата си усмивка и напъха ченето, навлажни с език кривите зъби. Прегъна писмото на мястото за подписа и здраво го захапа. Когато го разгърна отново, на мястото на подписа се беше очертала овална захапка. Това бе нотариалната му заверка, разрешително за работа, изпъстрено с петънца стара кръв.