Томас Харис
Червения дракон (32)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Чикагската полиция работеше под натиска на медиите. Всяка вечер телевизията отброяваше дните, които оставаха до пълнолуние. Бяха единайсет. Сред семействата в Чикаго трайно се настаняваше паниката.

Същевременно посещението на филми на ужаса рязко се увеличи. Обикновено те се задържаха по екраните не повече от седмица, но напоследък всички „драйв-ин“^[1] бяха препълнени.

Очарование и ужас. Предприемчивият търговец, наводнил пънк-пазара с фланелки „Зъбльо“, пусна нова серия с надпис: „С Червения дракон срещите са еднократни“. И едните, и другите вървяха като топъл хляб.

Джак Крофорд трябваше да се яви след погребението на пресконференция заедно с няколко полицейски величия. Беше получил заповед „отгоре“ да направи присъствието на ФБР в разследването по-натрапчиво, но то наистина си остана присъствие, защото Джак изобщо не взе думата.

Когато в едно разследване участват твърде много хора, без да имат достатъчно изходен материал, те в крайна сметка започват да се настъпват един друг по мазолите и да предъвкват до припадък едни и същи неща. Крайният резултат, разбира се, е една голяма нула. Където и да се появеше, Греъм се оказваше обкръжен от цивилни и униформени полицаи, в ушите му пукаха радиостанции, щракаха радиоапарати. Изпитваше остра нужда от усамотение.

Крофорд, измъкнал се от пресконференцията, го откри на смрачаваме в една тиха и рядко използвана стая за съдебни заседатели, един етаж над кабинета на главния прокурор.

Над покритата със зелено сукно маса светеха ярки крушки, а самият Греъм беше махнал сакото и вратовръзката си и се взираше в снимките пред себе си. Едната бе на семейство Лийдс в рамка, а другата, подпряна на гарафа за вода, на семейство Джейкъби.

Снимка на Лаундс липсваше и Крофорд заподозря, че приятелят му едва ли си спомня за случая с Фреди.

— Тук прилича на билярдна зала — каза той.

— Даде ли им да разберат? — Греъм беше блед, но трезвен. Държеше в ръка половинлитрова картонена кутия с портокалов сок.

— Господи! — Крофорд се отпусна в един стол. — Там оттатък мисленето е невъзможно. Все едно да пикаеш в експресен влак.

— Нещо ново?

— Комисарят се потеше от въпросите и си чешеше ташаците пред телевизионните камери. Ако не вярваш — гледай новините в шест.

— Искаш ли сок?

— Предпочитам бодлива тел.

— Отлично. Значи за мен ще има повече. — Лицето на Греъм беше изопнато, очите му трескаво проблясваха.

— Какво стана с горивото?

— Бог да я пази тая Лайза Лейк. Само в Чикаго има четирийсет и една бензиностанции на „Сървко“. Хората на капитан Осбърн ги изръшкаха, провериха всички квитанции за продажба на бидони с това гориво на собственици на камионетки и микробуси. Резултати още няма, тъй като не са разпитани всички смени. „Сървко“ разполага с още сто осемдесет и шест бензиностанции на територията на осем щата. Обърнахме се за помощ към съответните власти, но ще трябва да чакаме. Ако Господ ме обича, ще е използвал кредитна карта. Тогава имаме някакъв шанс.

— Не и ако си е напълнил някакъв съд от маркуча — вметна Греъм. — Помолих комисаря да не споменава за вероятността Зъбльото да живее наблизо. И без това хората здравата са изплашени. Ако им кажем, довечера пияниците, като се заприбират у дома, този град ще заприлича на бойно поле.

— Още ли мислиш, че е някъде наблизо?

— А ти? По-всичко личи, Уил. — Крофорд взе протокола от аутопсията на Лаундс и го зачете през половинките си очила. — Раната на главата е нанесена преди обезобразяването на устните. Между пет и осем часа по рано, не могат да кажат с положителност. Когато са го закарали в болницата, раните по устните са били вече на няколко часа. И те са били обгорели, но само отвън. В дробовете му… по-скоро в остатъците от тях, са открити следи от хлороформ. Според теб бил ли е в безсъзнание, когато го е захапал Зъбльото?

— Не. Искал го е буден.

— И аз така си помислих. Е, добре — тряска го по главата и го отвлича. Това е станало в гаража. Упоил го е, за да кротува, докато го откара там, където шумът ще е вече без значение. Връща го обратно часове след ухапването.

— Всичко това би могъл да свърши и отзад в микробуса, стига да го е паркирал на някое закътано местенце — отбеляза Греъм.

Крофорд потърка нос с два пръста и гласът му прозвуча като през мегафон:

— Забравяш колелцата на инвалидния стол. По тях Бев откри вълнени и синтетични влакна. Да допуснем, че синтетиката е от тапицерията на микробуса, но виждал ли си камионетка, застлана с вълнен килим? И колко вълнени килими има в стаи под наем? Вълнен килим предполага къща, Уил! А мухълът и мръсотията по колелцата са от някое тъмно място, където е стоял този стол. Килер с пръстен под, Уил.

— Възможно е.

— Виж тук — рече Крофорд и измъкна пътна карта от куфарчето си. Беше очертал кръг върху таблицата „Разстояния в САЩ и време за тяхното преодоляване“. — Фреди беше в неизвестност малко повече от петнайсет часа и точно през това време е получил раните си. Сега, колкото и да не ми се иска, ще направя две предположения… Защо се хилиш?

— Спомних си лекциите ти в Куонтико — рече Греъм. — Някакъв курсант каза, че предполага нещо, и ти го направи на нищо.

— Забравил съм. А сега гледай тук — допускаме, че във вторник следобед Зъбльото е тръгнал от Чикаго в задръстения трафик. Даваме му два часа да прави каквото е правил с Лаундс там, където го е закарал. После към тях прибавяме времето за връщане. Излиза, че не би могъл да се отдалечи на повече от шест часа път от Чикаго. Приблизително, разбира се, защото по някои пътища се пътува по-бързо, по други — по-бавно.

— А може и да е останал тук.

— Разбира се. С това просто искам да определя кръга на максималното му отдалечаване.

— Значи е действал или в Чикаго, или в една окръжност, в която попадат Милуоки, Мадисън, Дюбюк, Пиория, Сейнт Луис, Индианаполис, Синсинати, Толидо и Детройт. Да спра ли дотук?

— Не, не, моето предположение е по-конкретно. Набавил си е „Сплетника“ много бързо, вероятно още в понеделник вечерта.

— Би могъл да го стори и в Чикаго.

— Знам. Но приемем ли, че е напуснал града, няма кой знае колко места, където „Сплетникът“ може да се намери още в понеделник вечер. Ето списъка, който получихме от търговския отдел на вестника — в него са отбелязани всички пунктове, до които „Сплетникът“ е достигнал в понеделник вечер, независимо дали е бил превозен със самолет или камион. В него фигурират далеч по малко имена — Милуоки, Сейнт Луис, Синсинати, Индианаполис и Детройт. Вестникът се продава по летищата и на близо деветдесет денонощни щанда. Извън тези, които са на територията на Чикаго. Пуснал съм хора да проверяват. Току-виж, някой вестникар си спомнил, че е продал вестника на странен клиент в понеделник през нощта.

— Умно, Джак.

Греъм очевидно мислеше за друго. Ако беше редовен полицейски служител, Крофорд несъмнено би го заплашил с доживотно заточение на Алеутските острови. Вместо това каза:

— Днес следобед позвъни брат ми. Каза, че Моли е напуснала къщата.

— Да.

— Надявам се, че е отишла на сигурно място.

Греъм беше сигурен, че Крофорд знае съвсем точно къде е заминала Моли, но въпреки това поясни.

— Отидоха при дядото и бабата на Уили.

— Е, старците сигурно ще се зарадват на внучето — каза Крофорд и млъкна в очакване. От Греъм нито дума. — Надявам се всичко да е бъде наред.

— Не се тревожи. Моли просто се изнерви там сама. Пръстите му изровиха плоско пакетче изпод купчината погребални снимки и се заеха да развързват конеца.

— Какво е това? — попита Крофорд.

— Праща ми го Байрън Меткаф, адвокатът на Джейкъби. Брайън Зелър вече го е проверил.

— Чакай, дай го на мен.

Крофорд взе да върти пакетчето из косматите си ръце, докато не откри печата и инициалите SF. Така се подписваше Ейнсуърт, шеф на отдела за взривни материали към ФРБ, а буквите означаваха латинското Semper Fidelis. С тях той удостоверяваше, че пратката е минала през флуороскоп.

— Винаги проверявай, винаги!

— Винаги проверявам, Джак.

— Честър ли го донесе?

— Да.

— Показа ли ти печата, преди да ти го даде?

— Да. — Греъм скъса канапа. — Това са копия от всички документи, свързани с наследството на Джейкъби. Помолих Меткаф да ми ги изпрати. Ще ги сравним с документите на Лийдс, когато ги получим.

— Поръчали сме на един адвокат да свърши тази работа.

— Нищо, и аз искам да проверя. Не знам нищо за Джейкъби, били са нови в града. Заминах за Бърмингам с цял месец закъснение и всичко бе отишло по дяволите. От Лийдс имам впечатления, но не и от Джейкъби. Трябва да ги опозная, да разговарям с техни познати в Детройт. Искам да отида поне за още два дни в Бърмингам.

— Трябваш ми тук.

— Слушай, с Лаундс попадението беше право в целта. Накарахме Зъбльото да побеснее по негов адрес. По този случай разполагаме с някои улики и полицията ги разследва. За него Лаундс бе временен дразнител, но семействата на Лийдс и Джейкъби са онова, от което има нужда. Ето защо трябва да открием какво ги свързва. Това е единственият начин да го пипнем.

— Вече разполагаш с документите на Джейкъби — каза Крофорд. — Какво ще търсиш?

— Всичко, Джак. В момента например ще направя няколко медицински извода. — Греъм издърпа от пакетчето някакъв данъчен формуляр и продължи: — Лаундс беше в инвалиден стол. Медицински момент. Шест седмици преди да бъде убита, Валъри Лийдс е претърпяла хирургическа операция, помниш дневника и. Киста на едната гърда. Втора връзка с медицината. Затова си задавам въпроса дали и госпожа Джейкъби не се е подложила на някаква операция?

— В доклада за аутопсията май не видях такова нещо.

— Вярно е. Но може да е нещо, което не си личи. Тя се е лекувала на две места — в Детройт и в Бърмингам, възможно е част от документацията да липсва. Но ако има нещо, в тази купчина трябва да открия съответното отчисление или застрахователно искане.

— Допускаш, че нашият човек може да се окаже санитар, който шари между Атланта, Бърмингам и Детройт?

— Ако си бил в психиатрична клиника, усвояваш някои номера и нищо чудно после да можеш да си намериш работа като санитар — отвърна Греъм.

— Гладен ли си?

— По-късно ще ям. На пълен стомах не мога да мисля.

На излизане Крофорд се обърна и погледна Греъм от полумрака на коридора. Гледката не му хареса. Ниско спуснатите осветителни тела подчертаваха бръчките по лицето, на Греъм, който продължаваше да изучава жертвите, вторачени в него от фотографиите. В стаята миришеше на отчаяние.

Дали няма да е по-добре да изпрати Греъм отново на улицата, и го натовари с пряка оперативна работа? Крофорд не можеше да го остави да се самоизгори за нищо. А за нещо? Безупречният административен инстинкт на Крофорд никога не се влияеше от чувство за жал. Той му нареди да остави Греъм на мира.