Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Медиум 999 — Колибри“

СОФИЯ 1992

Художник Стефан Десподов

 

Thomas Harris 1981 by YAZOO INC.

История

  1. — Добавяне

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Доктор Алан Блум и Джак Крофорд седяха на сгъваеми столове — единствените мебели, останали в кабинета на Крофорд.

— Килерът се оказа празен, докторе.

Психиатърът се загледа в преждевременно състареното лице на Крофорд и се попита какво ли ще последва. Зад мърморенето на този човек, обилно гарнирано с храносмилателни хапчета, прозираше ум, студен като рентген.

— Къде е Уил?

— Отиде да се поразтъпче и успокои. Много мрази Лаундс.

— Допусна ли, че ще изгубиш Уил, след като Лектър направи достояние домашния му адрес? Че ще се върне при семейството си и ще зареже разследването?

— За кратко време — да. Беше много разстроен.

— И не го виня — каза докторът.

— Но след това си дадох сметка, че не може да се прибере у дома, а Моли и Уили не могат да останат там, докато Зъбльото е на свобода.

— Ти познаваш ли Моли?

— Да. Чудесна жена, харесвам я много. Въпреки че с удоволствие би ме видяла в ада с пречупен гръбнак. В момента съм принуден да се държа по-надалеч от нея.

— Убедена е, че използваш Уил, нали?

Крофорд му хвърли един кос поглед и рече:

— Трябва да обсъдя с него някои въпроси, а после да се допитам и до теб. Кога трябва да бъдеш в Куонтико?

— Във вторник сутринта. Отложих лекцията си.

Доктор Блум беше гост-лектор на отдела за поведенчески науки към Академията на ФБР.

— Уил те харесва — рече Крофорд, все още жегнат от подмятането на доктора, че използва Греъм.

— Защото е убеден, че не си правиш с него психологически експерименти.

— То си е така. Не бих си позволил. С него се държа честно, като с всеки пациент.

— Именно.

— Не разбираш. Искам да бъда негов приятел и се чувствам такъв. Професията просто ме задължава непрекъснато да наблюдавам. Но ти помниш, че отхвърлих молбата ти да се заема научно с Греъм.

— Не аз, а Питърсън от горния етаж поиска това изследване. — По твое предложение. Няма значение. Искам само да ти кажа, че ако някога открия в Греъм нещо, което би ми било от полза за лечението на моите пациенти, аз ще го оформя по толкова абстрактен начин, че никой няма да открие първоизточника. Ако от този случай се роди нещо полезно, то ще види бял свят само посмъртно.

— Посмъртно за кого — за теб или за Греъм? — Доктор Блум не отговори. — Все искам да те питам нещо, което ми прави впечатление — продължи Крофорд. — Избягваш да оставаш насаме с Греъм, въпреки че правиш всичко възможно това да не проличи. Защо? Да не го смяташ за екстрасенс?

— Не. Той притежава забележителна зрителна памет, но не е екстрасенс. Отказа на Дюк да се подложи на изследване, но това нищо не означава. Такива като него не обичат да ги боцкат и ръчкат. Аз съм от същите.

— Но…

— Уил гледа на способността си като на умствено упражнение и тя си е точно такава от гледна точка на съдебната медицина. В тази област той е наистина изключителен, но сигурно има и други като него.

— Едва ли са много — поклати глава Крофорд.

— Допълнителната му дарба се състои в изключителната способност да се постави на нечие място и да му влезе в кожата — продължи доктор Блум. — Може с лекота да възприеме твоята или моята гледна точка, гледната точка на кого да е, независимо дали тя го плаши, или отблъсква. Това е страшно неблагодарна дарба, Джак. Свръх изострените възприятия са нож с две остриета.

— Защо никога не оставаш насаме с него?

— Защото все пак изпитвам професионално любопитство към личността му и той моментално ще го усети. Подобни неща долавя изключително бързо.

— Веднага ще спусне кепенците, ако усети, че надничаш през прозореца му.

— Точно така. Сравнението ти е неприятно, но вярно. Стига вече, Джак, достатъчно съм задоволявал любопитството ти. Дай да се върнем на основното. И по-кратко, ако обичаш, защото не се чувствам добре.

— Психо-соматична проява — отбеляза Крофорд.

— По-скоро жлъчка. Казвай сега.

— Разполагам с посредник за преговорите със Зъбльото.

— „Сплетника“ — кимна доктор Блум.

— Точно така. Мислиш ли, че имаме шанс да го подтикнем към самоунищожение чрез това, което ще публикуваме там?

— Самоубийство?

— Това би ме задоволило напълно.

— Съмнявам се. При някои психични заболявания е възможно, но не и в този случай. Едва ли би проявявал такава предпазливост, ако е склонен към самоунищожение. Не би се прикривал с такова старание. Ако е класически случай на параноидна шизофрения, бихме могли да го предизвикаме да изскочи от кожата си и да се издаде. Но не разчитайте на моята помощ. Доктор Блум беше смъртен враг на самоубийството.

— И аз така си представях нещата — кимна Крофорд. — А можем ли да го накараме да изпадне в ярост?

— Защо ми задаваш този въпрос, какво целиш с него?

— Нека го поставя по друг начин — можем ли да го докараме до бяс и да ангажираме цялото му внимание?

— Вниманието му вече е съсредоточено, знаеш това. Върху Греъм, основния му противник. Не прави глупости, Джак. Май си решил да изложиш Греъм на опасност?

— Нямаме друг избор. Иначе ни чака нова река от кръв, а двайсет и пети наближава. Имам нужда от помощта ти.

— Не съм сигурен, че знаеш какво искаш.

— Искам съвет.

— Нямах предвид какво искаш от мен, а от Греъм. Трябва да разбереш правилно това, което сега ще ти кажа, Джак и което едва ли бих ти казал при нормални обстоятелства. Как мислиш, коя според теб е най-силната движеща сила на Уил Греъм? — Крофорд поклати глава и не отговори. — Страхът, Джак. Този човек носи на плещите си много страх.

— Защото пострада ли?

— Не. Страхът е рожба на въображението. Той е наказание и награда за всеки с богато въображение.

Крофорд гледаше ръцете си, скръстени на гърдите. Лицето му бавно почервеня, темата явно го притесняваше.

— Разбира се — промърмори той. — Страхът е нещо, което не се и споменава, ако искаш да си играеш с големите батковци. Не се притеснявай да ми кажеш, че Уил се страхува. Няма да го взема за нерешителен човек. Все пак не съм пълен задник, докторе.

— Никога не съм те смятал за такъв, Джак.

— Ако не съм сигурен, че съм в състояние да го прикривам поне в осемдесет на сто от случаите, никога не бих го изложил на опасност. А и него самия доста го бива. Не е най-добрият, но е достатъчно бърз. Ще ни помогнеш ли да заложим капан на Зъбльото, докторе? Много хора са мъртви.

— Само ако Греъм бъде запознат със степента на риска и доброволно реши да го поеме. Искам да чуя съгласието му със собствените си уши.

— И аз съм като теб, докторе. Никога не го лъжа. Поне не повече, отколкото постоянно се лъжем едни други.

Крофорд откри Греъм в малкото работно помещение, залепено за лабораторията на Зелър. Вътре беше пълно със снимки и лични документи на жертвите. Изчака го да вдигне глава от „Бюлетина на правоохранителните органи“ и рече:

— Искам да те запозная с това, което предстои да направим до двайсет и пети. — Не беше нужно да пояснява, че тогава започва пълнолунието.

— Когато отново ще нападне ли?

— Да. Ако възникне проблем на двайсет и пето число…

— Не „ако“, а „когато“.

— И двете предишни нападения са извършени в събота срещу неделя. В Бърмингам това се пада точно на двайсет и осми юни и датата съвпада с началото на пълнолунието. В Атланта става ден преди него — на двайсет и шести юли, но също в събота през нощта. Сега пълнолунието ще настъпи в понеделник, двайсет и пети август. Но ние трябва да сме готови още в петък, тъй като вече знаем за предпочитанието му към уикендите.

— Готови ли? Какво означава да бъдем готови?

— Знаеш какво пише в дебелите книги относно идеалния начин за разследване на убийство.

— В практиката не знам да става така — поклати глава Греъм.

— Вярно е. И едва ли ще става. Но все пак можем да опитаме. Вкарваме наш човек на местопрестъплението. Той ще огледа всичко, ще диктува непрекъснато наблюденията си. Местопрестъплението ще бъде изцяло на негово разположение, докато му е необходимо. Ще бъде сам. Ти — сам.

Настъпи дълга пауза.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита накрая Греъм.

— В петък, на двайсет и втори август вечерта, един „Груман Гълфстрийм“ ще бъде готов за излитане от военновъздушната база „Андрюс“ до Вашингтон. Взех го на заем от Департамента на вътрешните работи. На борда му ще има лаборатория, ние също ще сме в бойна готовност — аз, ти, Зелър, Джими Прайс, един фотограф и двама души за провеждане на разпитите. В момента, в който получим съобщението, излитаме. Няма значение дали то ще дойде от изток или от запад — за по-малко от час и половина ще бъдем там.

— А местните власти? Те не са длъжни да ни сътрудничат и едва ли ще чакат.

— Всички полицейски началници и шерифи в страната ще получат предварителни указания и ще окачат съответните заповеди в дежурните стаи.

— Ядец — поклати глава Греъм. — Не можете да ги държите под контрол. Никой не е в състояние да го стори.

— Не искаме кой знае какво от тях. Молим ги само след сигнала да идат да хвърлят един поглед. Да си водят лекар, който да удостовери, че оцелели няма. После излизат и запечатват къщата. Могат на воля да блокират пътища и да разпитват когото си щат. Но сцената на местопрестъплението трябва да бъде запечатана до нашето пристигане. Ти влизаш сам, имаш радиовръзка, можеш да разговаряш с нас, когато си поискаш. Ако не ти се говори, можеш да мълчиш. Разполагаш с неограничено време. Ние ще влезем едва след като си приключил.

— Местните няма да чакат.

— Разбира се, че няма. Ще пратят хората си от отдел „Убийства“, но молбата ни положително ще има известен ефект. Движението на хора вътре ще бъде значително по-малко и ти ще имаш възможност да работиш на чисто.

На чисто. Греъм опря тил в облегалката на стола и отправи поглед в тавана.

— До въпросния уикенд все пак имаме цели тринайсет дни — допълни Крофорд.

— О, Джак!

— Какво „Джак“? — учудено го погледна Крофорд.

— Направо ме убиваш! Наистина.

— Не те разбирам.

— Разбираш ме прекрасно! Решил си да ме използваш за примамка просто, защото с нищо друго не разполагаш. Затова ме помпаш с апокалиптични представи за следващия път, преди да посмееш да изплюеш главното. Не е лошо като психологически похват, когато насреща си имаш пълен идиот. Какво очакваш да ти отвърна? Тревожиш се дали ще имам куража за подобно нещо след историята с Лектър, нали?

— Не.

— Не бих те обвинил за подобни опасения. И двамата познаваме хора, които са реагирали така. Хич не ми е приятно да се разхождам с бронирана жилетка, изпод която стърчи незащитеният ми задник. Но вече съм вътре и съм нагазил до ушите. Не можем да се приберем у дома, докато той се разхожда на свобода.

— Никога не съм се съмнявал в теб — промълви Крофорд и този път Греъм усети искреността.

— Но има и друго, нали? — Крофорд мълчеше. — Не! Не Моли! Само не Моли!

— Господи, Уил! Дори аз не бих поискал подобно нещо от теб!

— За бога, Джак — промълви Греъм и втренчи поглед в лицето му. — Решил си да танцуваш по свирката на Фреди Лаундс! Двамата с малкия Фреди сте сключили сделчица, а?

Крофорд намръщено разглеждаше някакво петънце на вратовръзката си. После бавно вдигна глава и каза:

— Сам знаеш, че това е най-добрият начин да го подмамим. Зъбльото ще следи всеки брой на „Сплетника“. Какво друго ни остава?

— Лаундс ли трябва да свърши тази работа? — „Сплетникът“ е негов.

— Значи аз изливам помия по адрес на Зъбльото от страниците на „Сплетника“ и чакаме да видим какво ще стане. Убеден ли си, че този начин е по-добър от пощенската кутия? Не, не е нужно да ми отговаряш. Знам, че е по-добър. Говорил ли си с Блум?

— Само в най-общи линии. Двамата с теб ще разговаряме подробно с доктора. С Лаундс също. Същевременно ще заложим и капана с пощенската кутия.

— А предварителната подготовка? Мисля, че трябва да му дадем възможност да я наблюдава. Да бъде открито пространство, до което би могъл да се доближи. Едва ли ще направи засада със снайперска пушка. Може и да е успял да ме заблуди, но не го виждам с пушка в ръка.

— Ще разположим наблюдателни постове на височинките.

И двамата мислеха за едно и също. Кевларената защитна жилетка би предпазила тялото на Греъм от куршумите и ножа на Зъбльото, но не и главата му. Нямаше начин да избегнат изстрел в главата, ако скритият престъпник има възможност да се прицели.

— С Лаундс ще разговаряш ти — рече Греъм. — Аз просто не мога.

— Той трябва да те интервюира, Уил. И да ти направи няколко снимки — Кротко му напомни Крофорд.

Блум го беше предупредил, че по този въпрос може да очаква неприятности.