Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ханибал Лектър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Медиум 999 — Колибри“

СОФИЯ 1992

Художник Стефан Десподов

 

Thomas Harris 1981 by YAZOO INC.

История

  1. — Добавяне

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Във вторник Бруклинският музей е затворен за широката публика. През този ден той е на разположение на ученици от художествени училища и изкуствоведи.

Музеят предлага отлични възможности за сериозна научна работа, служителите му са любезни и ерудирани. Всеки вторник научните работници могат да видят по предварителна заявка и неизложени творби.

Малко след два следобед Франсис Долархайд излезе от метрото, снабден с необходимите научни материали. Разполагаше с бележник, каталог на галерията „Тейт“ и биография на Уилям Блейк.

Под ризата си бе затъкнал пистолет, кожена палка с метална сърцевина и острия си като бръснач касапски нож. Еластичен бинт ги притискаше здраво към плоския му корем, спортното му сако свободно се закопчаваше над тях. В джоба му имаше напоен с хлороформ парцал, надеждно увит в найлонова торбичка. В ръката си носеше нов калъф за китара.

В средата на Ийстърн Паркуей, близо до изхода на метрото, имаше три телефонни автомата. Единият беше изтръгнат изцяло, вторият работеше.

Долархайд започна да пуска монети от двайсет и пет цента, докато не чу гласа на Реба МакКлейн.

— Ало? До слуха му долетяха звуците на затъмнената лаборатория. — Здравей, Реба.

— Ей, Д., как си?

Оживеното двупосочно движение му пречеше да я чува добре.

— Нищо ми няма.

— Май се обаждаш от уличен телефон. А аз си мислех, че си болен и си лежиш у дома.

— Искам да поговорим.

— Добре, обади ми се по-късно. Става ли?

— Трябва… да те видя.

— И аз искам да ме видиш, но за съжаление тази вечер съм заета. — Имам много работа. Ще се обадиш ли?

— Да, ако всичко е…

— Моля?

— Ще се обадя.

— Искам скоро да се видим, Д.!

— Да… Довиждане… Реба.

Страхът погъделичка гръдната му кост и се спусна към стомаха. Той го потисна и прекоси улицата.

Достъпът до Бруклинския музей във вторник става през една малка врата в дясната част на сградата. Долархайд влезе след четирима студенти. Младежите струпаха саковете и чантите си на пода до стената и извадиха пропуските си. Пазачът зад гишето ги провери, после се приближи до Долархайд.

— Имате ли назначена среща? Долархайд кимна.

— С мис Харпър.

— Разпишете се в книгата — рече пазачът и му подаде писалката си.

Но писалката на Долархайд беше вече готова и той се подписа като Пол Крейн.

Пазачът вдигна слушалката, набра някакъв вътрешен номер, а Долархайд му обърна гръб и се зае да изследва картината на Робърт Блум, „Гроздобер“, закачена над входа. С ъгълчето на окото си забеляза, че във фоайето има и втори пазач. Да, този бе въоръженият.

— Зад фоайето, до главните асансьори, има една пейка — насочи го портиерът. — Чакайте там, мис Харпър ще слезе да ви вземе.

После му подаде пластмасов пропуск в розово и бяло.

— Може ли да оставя китарата си тук? — попита Долархайд.

— Оставете я, ще я наглеждам.

Без осветление музеят изглеждаше съвсем различен. Големите стъклени витрини тънеха в полумрак.

Долархайд седя на пейката точно три минути, после вратата на един от асансьорите се хлъзна встрани и пред него се изправи младо момиче.

— Господин Крейн? Аз съм Пола Харпър.

След разговора, който води с нея от Сейнт Луис, той бе останал с впечатлението, че е по-възрастна. Но сега видя, че е съвсем млада, красива по един суров начин. Блузата и полата и стояха като униформа.

— Вие се обадихте относно акварела на Блейк, нали? — продължи тя. — Елате да се качим горе, ще ви го покажа. Ще вземем служебния асансьор.

Тя тръгна пред него. Минаха покрай тъмния музеен магазин и прекосиха малка зала с първобитни оръжия. Долархайд въртеше глава наляво-надясно и се стараеше да запомни всичко. В дъното на зала „Америка“ имаше тясно коридорче, което свършваше пред вратата на малък асансьор.

Госпожица Харпър натисна бутона, скръсти ръце и зачака. Ясносините и очи се спряха на розово бялата значка, окачена на ревера на Долархайд.

— Получили сте пропуск за шестия етаж — отбеляза тя. — Няма значение, днес на петия етаж няма охрана. С какъв вид научни изследвания се занимавате?

Дотогава Долархайд беше карал на усмивки и кимания, но вече се налагаше да отвори уста.

— Пиша за Бътс.

— Уилям Бътс?

Той кимна.

— Не знам много за него. Името му се среща предимно в бележки под линия, че бил покровител, на Блейк. Интересен ли е?

— Още съм в началото. Ще се наложи да ида и до Англия.

— Мисля, че в Националната галерия има два акварела на Блейк, нарисувани специално за Бътс. Виждали ли сте ги?

— Още не.

— Значи правите предварителни проучвания.

Той кимна. Асансьорът дойде.

Петият етаж. Беше леко изтръпнал, но в крайниците му все пак имаше достатъчно кръв. Скоро всичко щеше да се реши. Ако нещо се обърка, няма да им се даде да го хванат.

Тя го поведе по един коридор, чиито стени бяха отрупани с портрети на американски живописци. Не беше минал оттук при предишното си посещение, но знаеше къде се намира. Всичко бе наред.

Нещо обаче го чакаше в този коридор. Видя го и замръзна на място. Пола Харпър усети, че не е до нея, спря и се обърна.

Той стоеше неподвижно пред една ниша сред галерията от портрети. Тя се върна да види в какво беше вперил поглед.

— Портрет на Джордж Вашингтон от Гилбърт Стюарт — каза момичето.

Нищо подобно.

— Подобен портрет има на банкнотата от един долар. Наричат го „Лансдаун“, защото Стюарт е нарисувал същия за маркиз Лансдаун в знак на благодарност за подкрепата му на Американската революция. Добре ли сте, господин Крейн?

Долархайд беше мъртво блед. Това беше по-лошо от всички доларови банкноти, които бе виждал в живота си. От платното навъсено го гледаше Вашингтон с полуспуснати клепачи и зле изработени изкуствени зъби. Господи, колко приличаше на баба! Долархайд се чувстваше като хлапак, който си играе с гумен нож.

— Господин Крейн. Какво ви е?

Отговаряй или всичко отива по дяволите. Стегни се. Боже мой, ти си страхотен мъж.! ТИ СИ НАЙ-ОТВРАТИТЕЛНОТО… Не! Кажи нещо!

— Пия лекарства, — промърмори той.

— Защо не седнете за малко? — От него действително се разнасяше лек мирис на лекарства.

— Не. Вие вървете, аз ще ви настигна.

Няма да ми го отрежеш, бабо! Проклета да си! Бих те убил, ако не беше вече мъртва! Вече мъртва… Вече мъртва. Баба е мъртва. Мъртва завинаги. „Боже мой, ти си страхотен мъж!“ Но другите не бяха мъртви и Долархайд го знаеше. Тръгна подир госпожица Харпър, обгърнат от гъсталака на страха.

Минаха през двойна врата и се озоваха в хранилището. Долархайд бързо се огледа. Помещението бе просторно и тихо, добре осветено и пълно с подвижни ракли, на които имаше покрити с платно картини. На едната му стена имаше разделени със стъклени прегради малки кабинети. Вратите на най-отдалечения бе открехната и отвътре долиташе потракването на пишеща машина.

Но освен него и Пола Харпър други хора нямаше.

Тя го заведе до висока работна маса и му донесе стол.

— Почакайте тук, ще ида да донеса картината.

После изчезна между раклите.

Долархайд разкопча едно копче на ризата си, близо до корема.

Госпожица Харпър се върна. В ръката и се поклащаше плоска черна кутия, не по-голяма от обикновено дипломатическо куфарче. Беше там! Откъде имаше сила да носи подобна картина? Никога не си я беше представял плоска. Знаеше точните и размери от каталозите — 44 х 34 сантиметра, но досега не им беше обръщал внимание. Очакваше картината да е огромна. Тя се оказа съвсем малка. Беше малка и беше тук, в тази тиха стая. Никога не беше си давал сметка колко сила черпи Драконът от старата къща сред овощните градини.

Госпожица Харпър говореше нещо.

— … трябва да се пази в специална кутия, иначе бързо ще избледнее. По тази причина не я излагаме често в галерията.

Сложи кутията на масата и щракна ключалките. Откъм двойната врата се разнесе някакъв шум.

— Извинете, трябва да отворя на Хулио. — Тя затвори отново ключалките и взе кутията със себе си. Отвън чакаше някакъв мъж с ниска поставка на колелца. Госпожица Харпър отвори вратата и я задържа, докато той влизаше. — Тук добре ли е?

— Да, Хулио, благодаря. Човекът излезе, а тя се приближи с кутията в ръце.

— Извинете, господин Крейн. Днес е денят за почистване и Хулио трябва да обере прахта и да лъсне някои от рамките. — Ръцете и сръчно отвориха кутията и извадиха бяла картонена папка. — Разбирате, че не бива да я докосвате, такива са правилата. Аз ще я отворя — и Долархайд само кимна неспособен да произнесе нито звук.

Тя разтвори папката и отстрани тънкия найлонов лист и мекия дунапрен. Ето я. „Великият Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“. Мъжественият дракон тържествува над умолително проснатата пред него жена, пристегната от лъскавата му опашка.

Картината бе малка, но с могъщо въздействие. Беше зашеметяваща. Дори най-качествените репродукции не бяха в състояние да предадат цветовете и детайлите.

Долархайд я видя с невероятна яснота, обхвана я цялата за миг — подписа на Блейк в ъгъла, двете кафеникави петна горе вдясно. Беше запленен, изцяло запленен. Беше прекалено… цветовете бяха тъй наситени.

Погледни жената, стисната от опашката на Дракона. Погледни я!

Забеляза, че цветът на косите и е съвсем като на Реба МакКлейн. Намираше се на шест метра от вратата. Отвътре напираха гласове.

Надявам се, че не те шокирах, каза Реба МакКлейн.

— По всяка вероятност е използвал тебешир и акварел — обясняваше Пола Харпър. Беше застанала малко встрани, за да вижда какво прави той. Очите и не се отделяха от картината. Долархайд пъхна ръка под ризата си.

Някъде звънеше телефон. Потракването на пишещата машина престана. От остъклената врата на последния кабинет надникна женска глава.

— Пола, на телефона — викна тя. — Майка ти. Госпожица Харпър дори не помръдна. Погледът и бе закован върху картината и седналия пред нея Долархайд.

— Предай и, че ще се обадя по-късно — каза тя.

Женската глава се скри, миг по-късно се възобнови тракането.

Долархайд не можеше да се сдържа повече. Всичко или нищо! Веднага! Но Драконът го изпревари.

— НИКОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛ ТОЛКОВА…

— Какво? — Очите на госпожица Харпър се разшириха.

— …толкова голям плъх! — изрече забързано Долархайд и посочи с пръст. — Катери се по онази рамка.

— Къде? — извърна се госпожица Харпър.

Палката се измъкна от ризата му. Той я чукна по тила повече с китка, отколкото с цяла ръка. Момичето политна напред, Долархайд я сграбчила блузата и притисна към лицето и напоения с хлороформ парцал. Тя издаде само един, не особено висок звук и изгуби съзнание.

Той я довлече в тясното пространство между масата и раклите с картини, дръпна на пода папката с акварела и клекна над нея. Последва шумолене на хартия, пъхтене и телефонен звън.

Жената от кабинета в дъното отново надникна през вратата.

— Пола! — извика тя и объркано се огледа. — Майка ти иска да говори с теб веднага. — Тя заобиколи масата. — Аз ще се погрижа за посетителя, ако ти…

В този миг ги видя. Пола Харпър просната на пода с коса върху лицето, а клекналият до нея мъж с пистолет в ръка тъкмо натъпкваше в устата си последното парче от акварела. Изправи се, дъвчещ, затича се. Към нея.

Тя хукна към кабинета, затръшна тънката врата и посегна към телефона. Апаратът се изплъзна от разтрепераните и пръсти и падна на пода. Жената се отпусна на колене и лакти и завъртя няколко цифри, без да съзнава, че линията е заета. Вратата отхвръкна и шайбата изведнъж засия с всичките цветове на дъгата. После дойде острата болка от удара зад ухото и квакащата слушалка издрънча на пода. В служебния асансьор Долархайд гледаше как светлините за етажите примигват една под друга. Притискаше пистолета към корема си, скрит под книгите. Първият етаж.

Тръгна бързо през пустите зали, маратонките му скърцаха по мозайката. Зави в погрешна посока и се озова пред китоловните маски и голямата маска на Сисуит, губеше ценни секунди. Затича се покрай тотемите с чувството, че се е загубил. Стигна края, на редицата, погледна вляво. Първобитните хладни оръжия бяха точно насреща му и той веднага се ориентира. Зави зад ъгъла и пристъпи във фоайето.

Портиерът се беше изправил пред дъската за обяви, на десетина метра от бюрото си.

Въоръженият пазач беше до вратата. Наведе се да изчисти някакво петънце от обувката си и кобурът му изскърца.

Ако влязат в схватка, този трябва да бъде застрелян пръв! Долархайд затъкна пистолета в колана си и закопча сакото над него. Тръгна да пресича фоайето, като откопчаваше пропуска си в движение. Портиерът чу стъпките му и се обърна.

— Благодаря — рече Долархайд, хвана пропуска с върха на пръстите си и го пусна върху бюрото.

— Бихте ли го пуснали в онзи процеп? — кимна пазачът. Телефонът върху бюрото иззвъня.

Беше му трудно да вземе пропуска от стъклената повърхност. Телефонът иззвъня отново. Побързай!

Успя да улови пропуска, пусна го в процепа и взе калъфа за китара от купчината сакове в ъгъла. Пазачът се бе запътил към телефона.

Вече беше навън и с бързи крачки се насочи към ботаническата градина. Готов бе да се обърне и да стреля, ако започнат да го преследват.

Влезе навътре в градината, приклекна в тясното пространство между някакъв навес и гъстите храсти. Отвори калъфа и изсипа съдържанието му на земята. Ракета за тенис, топка, хавлиена кърпа, сгънат найлонов плик, целина.

С едно движение си свали сакото заедно с ризата, разхвърчаха се копчета. Измъкна се от панталоните. Остана по тениска с надпис „Бруклински колеж“ и долнище на анцуг. Натъпка книгите и дрехите си в найлоновия плик, скри сред тях оръжията. Най-отгоре остана да стърчи целината. Избърса дръжката и закопчалките на калъфа, после го натика под храстите.

Стана и се насочи към Проспект Парк с хавлиената кърпа около врата. На булевард Емпайър видя няколко бягащи и ги последва в парка. В този миг край тях завиха първите полицейски коли с надути сирени. Никой от тичащите не им обърна внимание. Долархайд също.

Редуваше тичането с ходенето. Ръцете му стискаха плика и ракетата за тенис, от време на време подмяташе топката във въздуха. Един обикновен гражданин, който се раздвижва след напрегнатия трудов ден, а пътьом се е отбил в супермаркета.

Направи усилие да забави ход, не биваше да се тича с пълен стомах. Вече можеше да избира темпото, с което да се движи. Можеше да избере, каквото си иска.