Томас Харис
Червения дракон (2)

ВТОРА ГЛАВА

Уил Греъм намали скоростта и колата бавно мина край къщата, в която бе живяло и загинало семейството на Чарлс Лийдс. Прозорците бяха тъмни, светеше само малка крушка на двора. Паркира две преки по-нататък и пое пешком в топлата нощ. Картонената папка под мишницата му съдържаше рапортите на местната полиция. Беше настоял да бъде сам. На Крофорд обясни, че всяко чуждо присъствие в къщата би му попречило да се съсредоточи. Другата причина запази за себе си — просто още не беше наясно как ще действа. Не искаше да бъде обект на наблюдение от когото и да било.

В моргата се бе справил съвсем прилично.

Тухлената къща на два етажа беше построена в дъното на парцела, далеч от улицата, върху облицована с дърво бетонна площадка. Скрит в сянката на дърветата, Греъм дълго я гледа. Стремеше се да постигне пълно душевно спокойствие. Дълбоко в мрака на съзнанието му се полюшваше сребърно махало. Чакаше го да спре.

По улицата минаха няколко коли, очевидно на хора от квартала. Хвърляха бегъл поглед на къщата и бързаха да отминат. Дом, в който е извършено убийство, е винаги грозен и неприятен. Като лицето на предател. По-продължително се зазяпваха само пришълците и децата. Щорите не бяха вдигнати и Греъм въздъхна с облекчение. Това означаваше, че вътре няма роднини. Те винаги ги спускат.

Тръгна покрай къщата, като стъпваше внимателно, без да използва фенерчето. На два пъти спира да се ослуша. За разлика от местната полиция, съседите не бяха уведомени за посещението му. Неспокойни и нервни, те с лекота биха посегнали към оръжието.

През задния прозорец се виждаше цялата вътрешност на къщата, чак до осветената от крушката предна фасада. Силуетите на мебелите едва се загатваха в мрака. Въздухът тежеше от аромата на цъфнал жасмин. Отзад имаше широка веранда с решетки. Вратата бе запечатана от полицията на град Атланта. Греъм махна лепенката и влезе.

Междинната врата между верандата и кухнята бе закърпена с тъмен шперплат на местата, където полицията бе извадила натрошеното стъкло. Греъм включи фенерчето си и отвори с ключа, който му бяха дали в участъка. Изведнъж му се прииска да светне всички лампи, да окачи на ревера си новата лъскава значка и да вдигне онзи официален шум, който би оправдал присъствието му в този дом, превърнал се в лобно място за пет човешки същества. Не направи нищо подобно, разбира се, а просто се върна обратно и седна зад кухненската маса.

Две сини лампички на печката блещукаха в мрака. Миришеше на ябълки и лак за мебели.

Щракна термостат и климатичната инсталация заработи. Греъм подскочи, обзет от внезапен страх. Лесно се справи с пристъпа му — със страха бяха стари познайници. Просто беше уплашен, но уверен, че ще може да продължи.

Уплашен виждаше и чуваше по-добре, но за сметка на това имаше затруднения с говора и понякога ставаше груб. Но тук нямаше с кого да разговаря, нямаше и кого да нагруби.

В този дом лудостта бе влязла през кухненската врата, стъпвайки безшумно с обувки четирийсет и трети номер. Седнал в мрака, Греъм надуши лудостта така, както служебното куче надушва следата.

През целия ден и част от вечерта се беше запознавал с доклада на детективите от отдел „Убийства“ на местното полицейско управление. Спомни си, че при пристигането им тук лампичката на отдушника е била включена. Стана и щракна копчето.

На стената над печката висяха два бродирани върху парчета плат надписа в рамки. „Целувката е нетрайна, за разлика от готвенето“ — гласеше единият, докато вторият беше малко по-излиятелен: „Нашите приятели обичат тази кухня, защото в нея най-ясно се долавя пулсът на дома, а тихото му присъствие ги успокоява.“ Греъм погледна часовника си. Беше единайсет и половина. Според заключението на патолога смъртта е настъпила между единайсет и един през нощта.

Първата му задача е била да проникне безшумно в къщата. Греъм се опита да си представи как го е направил…

 

Лудият откача кукичката на градинската порта. Застава в сянката на Верандата и вади от джоба си вакуумната гума, най-вероятно долната част от онези големи острилки за моливи, предназначени за залепяне върху бюро.

Клекнал до долната дървена половина на кухненската врата, той вдига глава и предпазливо наднича през стъклото. Езикът му облизва вакуумната чаша, след което ръбата му я притиска до стъклото и натиска надолу прикрепващото лостче. Към гумата е вързан малък елмаз, с помощта, на който ще изреже кръгче в прозореца.

Елмазът тихо проскърцва, рязко чукане, и стъклото е счупено. С едната ръка чука, а с другата придържа гумата. Стъклото не бива да пада. Изрязаното кръгче има всъщност яйцевидна форма, тъй като част от Канапа се е увил около долната част на гумата едновременно с въртеливото движение на елмаза. Леко пропукване — и кръгчето стъкло е навън. На лудия изобщо не му пука, че върху него остават следи от слюнката му, АБ-позитивна…

Ръката в плътно прилепнала ръкавица се промушва през дупката и напипва ключалката. Вратата безшумно се отваря. Вече е вътре. Светлината от отдушника му е напълно достатъчна, за да се ориентира в малко необичайната кухня. Въздухът е приятно прохладен.

 

Уил Греъм извади две хапчета за храносмилане и ги глътна. Целофанът на опаковката рязко пропука и го раздразни. Обходи всекидневната, като по навик държеше лъча на фенерчето встрани от тялото си. Макар че бе проучил плана на къщата до последната подробност, все пак сбърка местоположението на стълбата за втория етаж. Оправи се и стъпи на първото стъпало. То не изскърца.

Стигна до вратата на съпружеската спалня. Виждаше и без помощта на фенерчето. Над стенния гардероб до вратата на банята мъждукаше нощна лампа с оранжева светлина. Съвсем ясно се долавяше металният мирис на кръв.

Светлината беше съвсем достатъчна, особено ако човек изчака очите му да се нагодят към нея. За лудия не е било трудно да различи господин Лийдс от съпругата му. Лесно е прекосил спалнята, сграбчил е Лийдс за косата и му е прерязал гърлото. А после? Дали се е върнал до вратата да запали осветлението? Дали е поздравил госпожа Лийдс, преди да стреля в нея?

Греъм запали осветлението. Насреща му безмълвно закрещяха кървавите петна — от стените, от дюшеците, от пода… Пропит с кръв, въздухът сякаш също крещеше. Неволно потръпна от писъка на тази потънала в тишина стая, изцапана с бавно съхнещи тъмни петна. Отпусна се на пода и зачака главата му да се успокои. Кротко, кротко!

Разнообразието на кървавите петна бе озадачило местните детективи, опитали се да възстановят сцената на убийството. Жертвите бяха ликвидирани в леглата им, но това не се връзваше с разположението на кървавите петна. В началото помислили, че Чарлс Лийдс е бил убит в стаята на дъщеря си, а после тялото му е било завлечено в съпружеската спалня. Но внимателното изследване на кървавите пръски отхвърлило това предположение. Движението на убиеца из къщата все още не бе реконструирано с абсолютна точност.

Въоръжен с лабораторните анализи и резултатите от аутопсията, Уил Греъм се зае да възстанови картината.

Убиецът е прерязал гърлото на Чарлс Лийдс в леглото, както е спял до жена си. После се е върнал до вратата да запали осветлението (по ключа били открити косми и мазнина от главата на господин Лийдс). Застрелял е госпожа Лийдс, която се надигнала в просъница, и се насочил към детските стаи.

Макар и с прерязано гърло, Лийдс успял да стане и да тръгне подире му, в последен опит да защити децата си. От срязаната му артерия бликала кръв и пръскала стените. Успял да стигне до стаята на дъщеря си и там умрял заедно с нея, вероятно небрежно блъснат встрани.

И двете момчета били застреляни в леглата си, но в косата на по-малкото са открити валма прах, което според полицията означавало, че то се е мушнало под леглото, но убиецът го е измъкнал оттам.

След като всички били мъртви, с изключение вероятно само на госпожа Лийдс, започнало трошенето на огледала, подбирането на парчета от тях и специалното внимание към жената.

В папката на Греъм лежаха подробните заключения на аутопсията. Той я отвори и извади протокола за госпожа Лийдс. Куршумът е проникнал в тялото вдясно от пъпа и заседнал в долната част на гръбначния стълб. Смъртта обаче е настъпила не от него, а от задушаване.

Увеличеното количество серотонин и свободните хистамини в огнестрелната рана доказаха, че жената е била жива поне пет минути след изстрела. Нивото на хистамините е било далеч по-високо от това на серотонина, което пък означаваше, че е била жива не повече от петнайсет минути. Голяма част от другите рани по тялото вероятно са били нанесени след настъпването на смъртта.

Но какво тогава е правил убиецът, докато госпожа Лийдс е била все още жива? Добре, борил се е с Лийдс и е убил децата. Но с тази работа е приключил за не повече от минута. Трошил е огледала. Друго?

Полицаите на Атланта си бяха свършили съвестно работата. Всичко бе прилежно измерено и фотографирано, не бяха забравени дори канализационните отвори, подсушени и подложени на внимателно изследване. Въпреки това Греъм се залови да проверява всичко отначало.

От полицейските снимки и писмените описания на матраците можа да определи съвсем точно местоположението на телата. Барутните следи по чаршафите доказваха, че нито едно от тях не е премествано след смъртта. Необясними оставаха кървавите пръски и следите от влачене върху мокета в коридора. Един от детективите изказал предположението, че някоя от жертвите вероятно е направила опит да изпълзи далеч от убиеца. Греъм го отхвърли категорично — беше съвсем ясно, че труповете са били влачени след настъпването на смъртта, а после, по необясними причини, убиецът отново ги е нагласил в позите, в които ги е застрелял.

Какво бе направил с госпожа Лийдс беше очевидно. Но с останалите… Не бяха обезобразени като нея. Децата имаха по една-единствена огнестрелна рана в главата, докато Чарлс Лийдс беше умрял от загуба на кръв и задавяне. Единственият допълнителен белег по тялото му беше странната прорезна рана на гърдите, вероятно нанесена след настъпването на смъртта. Какво бе правил убиецът с жертвите си?

Греъм бръкна в папката и извади полицейските снимки, лабораторните анализи на кървавите петна и останалите органични съединения, както и стандартните сравнителни таблици за траекториите на капките кръв.

После прегледа педантично всички стаи на втория етаж, опитвайки се да работи отзад напред и да сравнява кървавите петна със съответстващите им рани. Всяко от тези петна в съпружеската спалня нанесе върху специална разграфена хартия, а след това се зае да го сравнява със стандартните таблици. По този начин се надяваше да определи още веднъж посоката и интензивността на бликналите фонтани кръв, а оттам и положението на телата при различните фази на трагедията.

Ето три капки кръв, кацнали една под друга в ъгъла на спалнята. Други три, съвсем бледи, върху килима под тях. Стената над мястото, където се е намирала главата на Чарлс Лийдс, също беше изпръскана, следи от кръв имаше и върху таблата на леглото. Временната скица на Греъм постепенно заприлича на кръстословица без обозначени номера на квадратчетата. Той се взираше в нея, след това отново оглеждаше помещението. Накрая го заболя главата.

Отиде в банята, подложи шепа под крана на умивалника и глътна последните си два аспирина. След това си наплиска лицето, а вместо кърпа използва края на ризата си. По пода потече вода. Беше забравил, че сифонът е свален. Банята изглеждаше непокътната, ако не се брои счупеното огледало и остатъците от червена прах за снемане на отпечатъци, известна под името „драконова кръв“. Четки за зъби, крем за лице, самобръсначка — всичко си беше на мястото.

Банята изглеждаше така, сякаш все още се използва от семейството. На металната поставка за кърпи съхнеха чорапогащници. Той забеляза, че единият чорап на копринен чифт бе срязан — явно е имал бримка и жената е оставила здравия, за да го чифтоса с някой здрав. И Моли правеше същото за икономия. Болка прониза сърцето му от тази дребна, типично домашна подробност.

Греъм изпълзя от таванското прозорче над верандата и се отпусна върху грапавите цигли. Обви ръце около коленете си и мократа риза залепна за гърба му. Издуха от носа си вонята на кървавото убийство и усети как му става хладно. Небето над Атланта беше поръждавяло от сиянието на града, звезди почти не се виждаха. А във Флорида нощта положително бе кристално ясна. Би могъл сега да е там, да гледа звездите с Моли и Уили, със затаен дъх да се вслушват в онова странно и едва доловимо съскане, което по единодушното им мнение издаваха падащите метеорити. Точно сега източното крайбрежие беше обект на интензивен метеоритен дъжд, известен като „Делта Акварид“. Уили много държеше да го наблюдава.

Подсмъркна и леко потръпна. Не му се искаше точно сега да си спомня за Моли. Беше не само проява на лош вкус, но го и разсейваше.

Греъм имаше сериозни проблеми с вкуса. Често се улавяше, че мислите му са напълно безвкусни, че в съзнанието му липсват ясните разграничителни линии. Видяното и наученото в пряката работа се смесваше с всичко останало, а получените комбинации понякога бяха наистина непоносими. Не можа да се научи да ги предвижда, нито пък да ги потиска или блокира. Притежаваше твърде силно развито чувство за достойнство и справедливост, което постоянно се сблъскваше с фантазиите му и смущаваше съня му. Изпитваше искрено съжаление, че вътре в главата му няма прегради, които да съхраняват онова, което обича и уважава. Виденията го връхлитаха със скоростта на мълния, докато преценките му пълзяха бавно, като прочит на непознат текст. Именно затова никога не успяваха първи да насочат мисленето му.

Самият той приемаше начина си за мислене си като нещо необичайно, но все пак полезно — например като стол, направен от еленови рога. В това отношение беше безсилен и нищо не можеше да направи.

Изгаси осветлението в къщата и излезе през кухненската врата. Лъчът на фенерчето му освети велосипед и нещо като кучешка колиба в отдалечения ъгъл на двора. Истинската кучешка къщичка откри по-нататък, а до стълбата се търкаляше празна паничка.

Всички улики сочеха, че семейство Лийдс е било изненадано в съня си.

Греъм притисна фенерчето с брада към гърдите си и надраска в бележника си въпроса до Крофорд, който го смущаваше: „Къде се е дянало кучето, Джак?“

После се качи в колата и се прибра в хотела. Шофираше с усилие на волята, въпреки че в ранното утро улиците на града бяха почти пусти. Главата продължаваше да го боли и това го накара да се оглежда за денонощна аптека.

Откри я на Пийчтрий. До вратата дремеше мърляв пазач. Аптекарят в лекьосано сако и пърхут по яката му продаде опаковка аспирин. Греъм питаеше инстинктивна неприязън към млади аптекари. Бяха самодоволни и мазни типове, които у дома си положително изглеждат още по-зле.

— Друго? — попита онзи, а пръстите му очаквателно щръкнаха над клавишите на касовия апарат. — Ще искате ли друго?

Бюрото на ФБР в Атланта му беше резервирало стая в един нелеп на вид хотел, близо до Пийчтрий — модерния градски център. Изцяло остъклените асансьорни шахти, плъзнали по стената на сградата като отровни бурени, би трябвало да убедят посетителя, че действително е попаднал в съвременен град.

Греъм влезе в асансьора заедно с двама веселяци, участници в някакъв конгрес, които имаха на реверите табелки с отпечатани имена и по един жизнерадостен поздрав „здрасти“. Бяха се уловили за перилата и зяпаха надолу към бавно отдалечаващото се фоайе.

— Глей, глей — обади де по-едрият. — Там до рецепцията. Уилма и другите таман пристигат… Страшно парче е, да я вземат мътните!

— Ще я шибам, докато и шурне кръв от носа! — изложи становището си другият.

В ушите му заглъхна. Асансьорът спря и вратата се отвори.

— Май сме дотук — рече по-едрият, олюля се и тръгна да излиза.

— Едноокият води слепците — каза вторият и го последва.

Греъм пъхна картонената папка в гардероба, после я извади и реши да я сложи в някое чекмедже, за да не я вижда. Повръщаше му се от оцъклените мъртъвци. Прииска му се да позвъни на Моли, но съзнаваше, че още е рано.

В осем трябваше да е в полицейското управление на Атланта. Едва ли ще им каже нещо ново. По-добре да си легна, реши той. Главата му кънтеше като пренаселена къща, в която се водеха разгорещени спорове, а в дъното на коридора сякаш се биеха. Чувстваше се празен и изтощен. Взе чашата от поставката в банята, сипа си два пръста уиски и отиде да си легне. Тъмнината се стовари отгоре му с цялата си тежест. Стана, запали лампата в банята и пак легна. Представи се, че там е Моли и реши косите си.

В ушите му кънтяха редове от протоколите за аутопсия, четени от собствения му глас: „… изпражненията носят следи от… Остатъци от талк в долната част на десния крак… Фрактура на среднолицевата кост вследствие удар с остро парче от огледало…“ До този момент не беше чел на глас нито един от протоколите.

Опита се да си представи плажа на Шугарлоуф, долови шепота на вълните. Пред очите му изплува работната маса, на която двамата с Уили майсторяха котва за водния часовник. Изтананика под нос „Уиски Ривър“, после направи опит да си припомни целия текст на „Черен планински камък“. Любимите песни на Моли. Китарата на Док Уотсън звучеше добре, макар че както винаги се губеше сред акомпанимента на цигулката. После пред очите му отново изплува Моли, заела се да го учи да танцува с дървени обувки отзад в дворчето. Тялото и ритмично се поклащаше… Най-сетне задряма.

Събуди се след час, потен и настръхнал. Струваше му се, че на възглавницата до него, неясно очертана от светлината в банята, лежи госпожа Лийдс. Тялото и е изпонасечено и разкъсано, избодените и очи са изцъклени, а кръвта по скулите и ушите и е засъхнала във формата на счупени очила. Нямаше сили да извърне глава към нея. Бавно протегна ръка и пръстите му предпазливо докоснаха чаршафа. Беше сух. В главата му сякаш беше включена алармена инсталация.

Изпита силно чувство на облекчение. Стана и си облече чиста фланелка, а сърцето му продължаваше да блъска. Овлажняла от пот тениска захвърли във ваната. Нямаше кураж да се прехвърли на сухата страна на леглото. Вместо това постла една хавлия върху влажния чаршаф и се изтегна върху нея. Опря глава на дървената табла с чаша неразредено уиски в ръка. На една глътка изпи почти половината от съдържанието и.

Направи опит да насочи вниманието си върху нещо друго, какво да е. Например върху аптеката, от която беше купил аспирина. Тя май бе единственото нещо от изтеклия ден, което не му напомняше смъртта. Още помнеше старите аптеки от детството си с автомати за продажба на газирани напитки. Като момче беше убеден, че старите аптеки са обгърнати в тайнственост. Влезе ли човек в тях, няма начин да не си купи презервативи, независимо дали му трябват, или не. А лавиците им тежаха от вещи, които се гледаха само крадешком.

В аптеката с аспирина презервативите бяха поставени в стъклена кутия над касовия апарат, оградена от рамка, сякаш е картина. Върху пъстрите им опаковки бяха изрисувани инструкциите за ползване.

Греъм предпочиташе едновремешните аптеки, в които се продаваше какво ли не. Наближаваше четирийсетте и вече започваше да се връща в спомените си. Те все по-често го дърпаха назад, към себе си, подобно на котва в бурно море.

Спомни си за стария Смут — продавача на газирани напитки в смесения магазин на местния фармацевт. Вечно пиян, той забравяше да затваря капаците на витрината и изложените в нея гуменки се размекваха от жегата и започваха да изпускат непоносима воня. Забравяше включена кафеварката и съседите викаха пожарната. Редовно раздаваше на вересия сладолед във фунийки на кварталните хлапета.

Чашата преля, когато Смут взе, че поръча петдесет порцеланови кукли, докато собственикът бе на почивка. Първата работа на завърналия се собственик беше да уволни стария Смут, а после да обяви разпродажба на куклите. Петдесетте фигурки бяха наредени в полукръг на витрината и гледаха ококорено всеки, решил да надникне в нея.

Очичките им бяха яркосини, като метличини. Неотразимо привлечен от тях, Греъм редовно спираше да ги позяпа. Знаеше, че това са само кукли, но въпреки това не можеше да отдели поглед от втренчените в него очи. Безброй очи. И други се спираха да ги гледат. Бяха най-обикновени фигурки с еднакво глупави къдрички по главите, но в погледа на сините очи имаше нещо напрегнато, което караше лицето на Греъм да потръпва възбудено.

Изтегнат в леглото, той бавно започна да се отпуска. Наредените в полукръг кукли продължаваха да го гледат с втренчени сини очи. Отпи една глътка, задави се и питието се разля по гърдите му. Трескаво затърси копчето на нощната лампа, но вместо него напипа картонената папка, подаваща се от чекмеджето. Извади протоколите от аутопсията на трите деца, прибави към тях скиците, които бе нахвърлял в съпружеската спалня, после светна лампата и ги разстла на леглото.

Ето ги трите капки кръв от стената в ъгъла, ето ги петната на пода под тях. С тези схеми тук са очертани телата на децата. Момченцето, момиченцето, голямото им братче. Сравнявай, сравнявай! Ето, така!

Наредил ги е едно до друго, облегнати на стената, с лице към леглото. Публика. Зрители на екзекуцията. Това тук е Лийдс, вързан през гърдите с гръб към таблата на кревата. Сякаш е седнал в него. Тялото му носи следи от връзването, стената над леглото е сплескана с кръв.

Какво са гледали? Нищо, защото всички са били мъртви. Но с отворени очи, за да бъдат свидетели на представлението, което им предлага психопатът. Започнал е да се забавлява с госпожа Лийдс в леглото, до мъжа и. Публика. Лудият е усещал присъствието на обърнатите към него лица.

Дали е запалил свещ, запита се Греъм. Трепкащата светлина има способността да симулира някакъв израз върху мъртвите лица. Свещ не бе открита. Май ще трябва да се върне и да я потърси…

Първата нишка към убиеца, макар и незначителна, пареше съзнанието му като удар на камшик. Захапа ръба на чаршафа и продължи да разсъждава:

Защо си ги преместил? Защо не си ги оставил така, както си ги убил? Има нещо около теб, което никак не искаш да науча. Нещо, от което се срамуваш. Или просто нещо, което не трябва да ми издадеш? Ти ли отвори очите им?

Госпожа Лийдс беше хубавица, нали? Преряза гърлото на мъжа и, а после запали лампата да видиш нейната реакция, нали? Било е влудяващо да докосваш тялото и, дори и с ръкавици… — На крака и има следа от талк. — В банята не е открит талк.

Сякаш някой друг, с равен и спокоен глас, съобщи тези факти.

Ти си свали ръкавиците, нали? Талкът е от тях, когато си решил да я докоснеш на голо… НАЛИ, МРЪСНИК ТАКЪВ?! Докоснал си я с голи ръце, а после пак си надянал ръкавиците и внимателно си избърсал тялото и.

НО ДАЛИ НЕ СИ ОТВОРИЛ ОЧИТЕ НА ДЕЦАТА, докато ръцете ти са били незащитени?

На петото позвъняване Джак Крофорд вдигна слушалката. Телефонът го будеше по всяко време на денонощието вече години наред и просто беше свикнал.

— Джак, на телефона е Уил.

— Кажи, Уил.

— Прайс още ли работи в отдела за стари отпечатъци?

— Да. Напоследък е само там… Съставя каталог на частични или единствени отпечатъци, открити на местопрестъплението.

— Ще се наложи да го изпратиш в Атланта.

— Защо? Нали сам каза, че там имат добър специалист?

— Добър е, но не може да се сравнява с Прайс.

— За какво ти е? Какво ще търси?

— Искам да прегледа ноктите на госпожа Лийдс, включително и тези на краката. Имат маникюр, което означава гладка повърхност. Искам също да провери и роговицата на очите им. Мисля, че за малко е свалил ръкавиците, Джак…

— Господи! — въздъхна Крофорд. — Ще трябва да много да бърза… Погребението е днес следобед.