Томас Харис
Червения дракон (8)

ОСМА ГЛАВА

Когато Греъм си тръгна, доктор Ханибал Лектър се опъна на койката, изгаси осветлението и няколко часа стоя неподвижен.

Известно време усещаше гънките на калъфката на възглавницата под сключените на тила ръце. Усещаше и гладката повърхност на вътрешната страна на бузите си.

Сетне дойдоха миризмите и той се остави да бъде потопен в тях. Някои бяха действителни, други въображаеми. В канала бяха сипали белина. Сперма. Някъде на етажа поднасяха чили кон карне^[1].

Пропита от пот военна униформа. Греъм отказа да му даде домашния си телефон. Горчив зелен дъх на срязан репей.

Лектър се надигна и седна. Греъм трябваше да е по-вежлив. Мислите му имаха топлия пиринчен мирис на електрически часовник.

Лектър примигна няколко пъти и повдигна вежди. Запали лампата и написа бележка на Чилтън, в която настояваше за телефонен разговор с адвоката си.

По закон имаше право да разговаря с адвоката си насаме и той внимаваше да не злоупотребява с това свое право. Тъй като Чилтън за нищо на света не би му позволил да отиде до телефона, носеха му апарат в килията.

Донесоха го двамата пазачи, навили дългия кабел, който водеше до щепсела над масата им. Единият носеше ключовете. Колегата му държеше нервопаралитичния спрей.

— Идете в дъното на килията, доктор Лектър. С лице към стената. Ако се обърнете или доближите решетката, преди да е щракнала ключалката, ще ви напръскам в лицето. Разбрано?

— Да, разбира се — отвърна Лектър. — Много благодаря за телефона.

За да стигне до шайбата, трябваше да се пресегне през найлоновата мрежа. От справочната служба в Чикаго получи номера на Психиатричния факултет към местния университет и директния телефон на доктор Алан Блум. Набра факултета.

— Опитвам се да се свържа с доктор Алан Блум.

— Не зная дали е тук, но ще ви свържа — отвърна телефонистката.

— Минутка, ако обичате — прекъсна я Лектър. — Неудобно ми е да си призная, но забравих името на секретарката му.

— Линда Кинг. Почакайте, моля.

— Благодаря.

Телефонът иззвъня осем пъти, преди отсреща да вдигнат слушалката.

— Канцеларията на Линда Кинг — произнесе женски глас.

— Здрасти, Линда!

— Днес е събота и Линда Кинг не е на работа.

Точно на това се беше надявал доктор Лектър.

— Може би и вие ще можете да ми помогнете — рече той. — Аз съм Боб Гриър от издателство „Блейн и Едуардс“. Доктор Блум ме беше помолил да изпратя на Уил Греъм един екземпляр от „Психиатърът и закона“, а Линда трябваше да ми даде неговия адрес и домашен телефон, но така и не ги получих.

— Аз съм само една от студентките. Тя ще е на работа в понедел…

— След пет минути ще дойде куриер от „Федерал Експрес“, а не ми се иска да безпокоя доктор Блум за подобна дреболия. Той и нареди да свърши тази работа в мое присъствие и Линда положително ще си има неприятности. Адресът е там, върху бюрото и, просто трябва да погледнете в нейния ролодекс. Ако ми помогнете, ще дойда да потанцувам на сватбата ви!

— Няма ролодекс.

— Тогава адресник.

— Да, има.

— Бъдете любезна да го отворите и няма да ви губя повече времето.

— Как беше името?

— Греъм. Уил Греъм.

— Аха, ето го. Домашен телефон 305 JL 5–7002.

— Трябва ми и адреса.

— Няма записан адрес.

— А какво?

— Федерално бюро за разследване, ъгъла на Десета улица и Пенсилвания авеню, Вашингтон. Има и пощенска кутия… Номер 3680 в Маратън, Флорида.

— Прекрасно, вие сте ангел. Много ви благодаря!

— Моля.

Доктор Лектър се почувства далеч по-добре. Някой път може да изненада Греъм с неочаквано телефонно обаждане, а ако не е в състояние да се държи вежливо, би могъл да поръча от някоя фирма за доставка на болнично оборудване да му изпрати по пощата торбичка за колостомия^[2], та да му напомня за миналото.