Емилио Салгари
Капитан Темпеста (9)

Благородството на Дамаския лъв

Когато херцогиня Еболи видя, че влиза турчина, с помощта на Перпиняно, тя се изправи на леглото си и поздрави дошлия с една божествена усмивка.

— Вие не вярвахте, благородна госпожо, че аз, мохамеданинът, ще дойда при вас? — запита Мулай-ел-Кадел.

— Съмнявах се и мислех, че няма вече да видя верния си слуга Ел-Кадур.

— Синът на пашата от Дамаск не е варварин като Мустафа и еничарите му. Те са храбри войници, но кръвожадни като лъвовете от пустинята. Аз не съм роден в дивите степи на Тюркестан или в пясъчните дюни на Арабската пустиня. Не съм бил също постоянно при Султана. Аз познавам и вашето отечество Италия, благородна госпожо.

— Вие сте били в моето отечество? — запита учудено херцогинята.

— … И съм се възхищавал на Венеция и Неапол, — отговори турчинът. — Аз зная да ценя вашите чудесни обичаи, благородството на вашите съотечественици.

— Аз забелязах, че вие сте съвсем различен от другите мохамедани — отговори херцогинята.

— По какво, благородна госпожо?

— По заплашителните думи, които отправихте към конниците, които искаха да ми отмъстят, че ви победих.

Върху челото на младия Дамаски лъв се изписа лека бръчка.

— … победен от шпагата на-една жена, — каза горчиво той.

— Не, Мулай-ел-Кадел, от капитан Темпеста, който между християните минава за най-добър фех-тувач. Дамаският лъв нищо не е загубил от славата си; не срази ли той Полската мечка, която беше страшна с грамадното си телосложение?

Челото на турчина се проясни и той даже се усмихна.

— По-добре е да беше ранен от една жена, отколкото от мъж, — каза той. — Моите сънародници никога не трябва да научат кой е капитан Темпеста.

— Това ви обещавам, Мулай-ел-Кадел. Много малко хора във Фамагуста знаеха, че аз съм жена, и повечето от тях сега са мъртви, защото Мустафа няма милост за победения.

— Този бесен човек оскверни пред цялото християнство оръжието на мохамеданите, — каза младият турчин. — Даже великият Селим, благородството и човещината на когото са известни и безсъмнени, не ще одобри този негов начин на действие. Победените трябваше да предизвикат с храбростта си заслужена почит пред мюсюлманите… Но, благородна госпожо, вие имате нужда да се подкрепите. Робите ми са донесли храна и най-чисто вино. Радост е за мене да мога да ви предложа нещо. А след това ще ми кажете, какво мога да направя за вас. Аз съм на ваше разположение и ще спася вас и вашите хора, па даже и да си навлека ненавистта на везира.

Турчинът направи знак и робите коленичиха пред леглото и извадиха от кошниците няколко бутилки старо вино, студено месо, сухар, една кана с топло кафе и няколко чаши.

— Благородна госпожо — каза Мулай-ел-Кадел, — какво мога да направя за вас?

— Изкарайте ни от Фамагуста, — отговори тя.

— Желаете да се върнете в Италия?

— Не.

Мулай-ел-Кадел я загледа учудено.

— Искате да останете на острова? — запита той изненадан и със скрита радост.

— Докато намеря мъжа, когото обичам, и който сега е ваш пленник.

Погледът на младия турчин пак се помрачи.

— И кой е той?

— Виконт льо Хюсиер, — каза херцогинята.

— Льо Хюсиер? — запита тихо Мулай-ел-Кадел и потърка челото си, като че ли искаше по-ясно да си припомни нещо. — Не е ли един от благородниците, пленени при Никозия, комуто Мустафа пощади живота?

— Да. Познавате ли го? — запита със страх херцогинята.

— Мисля, че да, — отговори Мулай-ел-Кадел. — Чакайте една минута… Да, разбира се… Той бе един храбър герой, един забележителен военачалник.

— Къде го заведоха? Къде го държат сега?

— Това ще научим лесно.

— Да не би да са изпратили тези благородници в Цариград?

— Не, не вярвам, — отговори Дамаския лъв. — Аз веднъж чух, че Мустафа има особени намерения с тях. И него ли искате да освободим преди да напуснете Кипър?

— Аз съм дошла тук само заради него: да го освободя от вашите сънародници.

— Аз пък мислех, че вие сте грабнали оръжието от ненавист към вярата ни.

— Грешно сте мислили, Мулай-ел-Кадел.

— И аз се радвам на това, благородна госпожо. Тази вечер не ще ми бъде възможно да узная къде е изпратил Мустафа виконта, но утре вечер, обещавам ви, ще ви кажа. Колцина сте тук? Да ви донеса ли турски дрехи, за да можете необезпокоени да напуснете Фамагуста? За трима ли?

— Не, за пет души, — каза Перпиняно. — В един зимник, тук наблизо, са скрити двама венециански моряци. Ако това не обременява съвестта ви, бих ви помолил и тях да спасим от явна смърт. Те ми спасиха живота.

— Аз се сражавах срещу християните, защото съм турчин, но аз не ги ненавиждам. Постарайте се утре вечер и те да бъдат тук.

— Благодаря ви много. Аз бях убеден, че Дамаският лъв е толкова добросърдечен, колкото и храбър.

Турчинът се поклони с усмивка, целуна галантно ръката на херцогинята, която му я подаде, и се отдалечи.

— Кълна се в Корана, благородна госпожо, че аз ще удържа на думата си!

— Благодаря ви, Мулай-ел-Кадел, — каза младата жена. — И когато се завърна в отечеството си, винаги ще разправям, че и между турците има благородни хора.

— Това ще направи чест на турската войска, — каза синът на пашата. — Сбогом, или по-добре — довиждане!

Ел-Кадур отмести камъните, за да излезе турчинът със слугите си и кучетата, и пак ги намести.

— Ако ние действително можем да вярваме, че сме на сигурно място, то тогава да доведа и двамата моряци, — каза подпоручикът. — Утре ще бъде, може би, късно, защото еничарите се ровят по разрушените къщи, докато се убедят, че няма жива душа.

— Вървят ли патрули по улиците? — запита херцогинята арабина.

— Сега турците спят, господарко. Мизерниците са уморени от клане на християни.

— Дай си ятагана и пищовите, Ел-Кадур, — каза подпоручикът. — Моят меч не може вече да ми служи.

Арабинът подаде оръжията и му наметна пелерината си, така че венецианецът заприлича на бедуин.

— Довиждане, милостива госпожо. Ако не се върна знайте, че мюсюлманите са ме убили.

Той се плъзна по ската на развалината и веднага се намери в подножието на кулата. Нощта бе тъмна като рог, и се чуваше само лая на кучетата, които бяха натъпкали коремите си с човешко месо. Подпоручикът искаше да се промъкне до една разрушена от гранати уличка, когато видя един човек, облечен в пищните дрехи на еничарски капитан. Той излезе от едни колонади и му препречи пътя.

— Хей! Ти! — извика той с насмешка. — Къде си тръгнал, Ел-Кадур? Вярно, че е тъмно, но очите ми пронизват и тъмнината.

Тези думи той не ги каза на турски, а на развален венециански диалект с чужд акцент.

— Кой си ти? — запита подпоручикът, отскочи крачка назад и отметна пелерината си за да извади ятагана си.

— Какво? Ел-Кадур да не иска да убива и приятелите си? — запита еничарският капитан с подигравка. — Още ли си останал дивак?

— Грешиш, — отговори подпоручикът. — Аз не съм Ел-Кадур. Аз съм египтянин.

— Значи вие сте си жертвували вярата, за да спасите кожата си, уважаеми господин Перпиняно? Чудесно! Ще можем отново да играем на зарове!

— Какво, капитан Лашчински?

— Не, Лашчински умря, — отговори полякът. — сега се казвам Юсуф Хамада.

— Така или иначе, вие сте вероотстъпник, — каза подпоручикът с отвращение.

Полякът изпсува, а после сладникаво и с присмех продължи:

— Никой не дава кожата си ей тъй на! Да, драги подпоручик, и ако не бях станал мохамеданин, сигурно главата ми не щеше да стои на раменете. Но какво ви е накарало да се скриете в кожата на Ел-Кадур? Честна дума, ако не ви бях чул гласа, щях със сигурност да се обзаложа, че вие сте слугата на капитан Темпеста.

— Какво ли правя тук? — каза венециянецът малко смутен. — Нищо. Разхождам се по развалините на Фамагуста.

— Голям сте шегобиец.

— Може би.

— В единадесет часа вечерта вървите в един град, пълен с турци, които с удоволствие биха ви видели сметката, и се разхождате? Хайде, кажете голата истина, драги ми подпоручик! Може да ми се доверите. Сърцето ми още не е станало мюсюлманско. Аз смятам пророка за първокачествен мошеник, пълен с лъжи и измами, и не вярвам нито на чудесата му, нито на Корана му.

— По-полека, господин капитане. Може да ви чуят.

— Хайде де! Ние сме сами тук. Всички турци спят, искам да кажа, същинските турци. Но остави това. Кажи ми какво прави капитан Темпеста?

— Не зная. Изглежда, че са го убили на някоя крепост.

— Нали заедно се бихте?

— Не, — лъжеше преднамерено венециянецът.

— Какво ли диреше насам Дамаският лъв? Аз видях, как Ел-Кабур го водеше насам, — каза полякът с нахална усмивка. — Изглежда, че пак не ми се доверявате.

— Повтарям ви, че нищо не знам: нито за Ел-Кадур, нито за капитан Темпеста.

— Госпожа капитан Темпеста, — го поправи полякът.

— Какво казвате?

— Смятате, че аз не съм забелязал, че тя е жена? Триста и петдесет дяволи да паднат от небето! Ех че темперамент имаше това женче, па и кураж! В името на Мохамеда, ако аз можех така да въртя шпагата като нея, чудеса щях да направя! Кой ли я е учил на фехтовка?

— Мисля, че сте съвсем на погрешен път, господин капитан.

— Щом не ми вярвате — то е ваша работа. Мога ли с нещо да ви бъда полезен?

— Никой да не ми пречи на разходката.

— Пазете се да не ви спипат турците, които скитат по града, и да не ви набучат на кол.

— Ще съумея да се предпазя от тях, господин капитан, — отговори венециянецът.

— Ако ви постигне някое нещастие, в което не се съмнявам, запомнете, че се казвам Юсуф Хамада.

— Няма да забравя това име.

— На добър час, господин подпоручик!

Той му подаде ръка, но Перпиняно се престори, че не я вижда и бърже наметна качулката си и тръгна нататък. Той се оглеждаше и здраво държеше полуизвадения си ятаган. Полякът, сумтейки и ругаейки, тръгна в друго направление. Подпоручикът не го изпущаше от погледа си, докато другият не зави зад ъгъла на улицата. После той се скри в една врата и зачака да види, дали полякът няма да се върне да го следи.

Едва бяха минали две минути и капитанът отново се появи. Той тихо ругаеше, но вървеше на пръсти, да не го чуе венециянецът, за когото мислеше, че върви преди него. Той отмина вратата, без да се спре, и зави в една уличка.

Перпиняно се обърна назад и забърза към една развалина. Няколко минути той опипваше стените й в тъмнината.

— Тук трябва да бъдат, — каза той най-после и се спусна по една стена. После започна да вади камъни от нея и откри прозореца с решетки.

— Татко Щаке, татко Щаке!

Отначало никой не отговори, а после от дъното на избата се чу един дрезгав глас:

— Вие ли сте, господин подпоручик? Крайно време бе да се завърнете! Аз мислех, че вече са ви заклали или набили на кол.

— Махни решетката от прозореца, старо! А Си-моне? Жив ли е още?

— Ни жив, ни умрял, господин подпоручик. От глад и страх ще си загинем.

Решетката бе махната и двамата мъже, единият стар, а другият млад, с мъка прекрачиха прозореца.

— Следвайте, ме татко Щаке! — каза подпоручикът. — Никой нищо няма да ни направи.

— Напред, в името на всички хървати от Ката-ро! Краката ми май множко треперят, господин подпоручик, ама мисля, че Симоновите не са на по-добър хал от моите.

— При това постене! — каза другарят му.

— И ти си ми добър моряк! — каза старият и се опита да се засмее.

— Хайде, преди да ни е открил някой патрул, — заповяда Перпиняно.

— Ако са турци, срам не срам, ще им избягам, — пошегува се старият. — Бога ми, хич не ми прави удоволствие да ме набучат на кол.

— Тогава, хайде, бързо, татко Щаке!

Те се отдалечиха от разрушената къща и забързаха към кулата, чиято грамадна сянка се виждаше и в тъмнината. Бързо се изкачиха по камарата от развалини. Перпиняно разкри отвора и пусна двамата моряци напред.

— Ние сме, Ел-Кадур! — извика той. Арабинът вдигна факлата и изгледа от горе до долу двамата пришълци.

Щаке, когото наричаха „татко“, бе далматинец. Той бе здрав шестдесет годишен старец, с мургаво набръчкано лице, заобиколено от дълга бяла брада. Сивопепеливите му очи бяха големи и подвижни, плещите му широки като на бик, а цялото му телосложение — Атлетическо. Въпреки преклонната му възраст, той бе силен и лесно се справяше най-малко с двама турци.

Другият, наопаки, бе един дълъг, слаб млад човек, на около двадесет години, с дълбоки черни очи и едва покарали мустачки.

Когато старият забеляза херцогинята, почтително свали баретата си и каза:

— Но това е храбрият капитан Темпеста! Радвам се, че и той можа да се спаси от ятаганите.

— Мълчи сега, татко Щаке, — каза подпоручикът, — и по-добре да се разправиш тук с тия неща.

Той подаде на двамата изгладнели кошниците с провизии, които бяха донесли робите на Мулай-ел-Кадел.

— Яжте и пийте до насита, — каза херцогинята. — Турците ще се погрижат за продоволствието ни.

— А, нещо турско, — каза непоправимият стар шегобиец. — Чудесно! Ще го изплюскаме с особено голямо удоволствие. Жалко, че не ни поднасяте печената глава на Мустафа. Кълна се в честта на морския вълк Щаке, че на два залъка ще я изхрус-кам, па ако и душата на тоя мерзавец влезе в стомаха ми с четирите му жрни. Нали, Симоне, и ти ще ми помагаш?

Младият нямаше време да отговаря. Челюстите му работеха като на акула, която месеци е гладувала, а в гърлото си наливаше една след друга чаши от кипърското вино, като в бездънен кладенец.

Херцогинята и подпоручикът ги гледаха усмихнати. Само арабинът стоеше неподвижен като бронзова статуя.

— Господин капитан Темпеста, — каза кормчията, който се бе натъпкал здравата. — Не намирам думи да изкажа благодарността си за вашата щедрост.

Изведнъж той се сепна, широко отвори сивите си очи и втренчено загледа херцогинята.

— Дали не е ослепял старчока Щаке от барутния дим и не вижда вече добре? — сам се запита той.

— Какво значи това, приятелю? — усмихвайки се, каза херцогинята.

— Въпреки че разбирам, повече от котвени синджири и катрани, отколкото от жени, кълна се във всички делфини на Адриатическо море, че вие…

— Хайде, лягайте си, татко Щаке, — каза Пер-пиняно, — и оставете херцогиня Еболи или, ако искате, господин капитан Темпеста да спи.

Старият морски вълк направи един смешен реверанс пред херцогинята. После свали баретата си, изтегна се на постелята до младия моряк и затвори очи.

Перпиняно почака, докато другите заспаха и тихо каза на херцогинята:

— Милостива госпожо, шпионират ни.

— Кой, еничарите?

— Капитан Лашчински.

Херцогинята се сепна.

— Как? Жив ли е още? Не грешите ли, Перпиняно?

— Не, херцогиньо, той действително е жив.

— Кой ви каза?

— Той самият. Току-що го срещнах тук наоколо да шари, защото е видял насам Мулай-ел-Кадел с Ел-Кадур.

— Да не би този човек да дири скривалището ни, за да ни предаде на Мустафа?

— От такъв авантюрист като него, който е отстъпил от вярата си, всичко може да се очаква. Ако вместо ятагана си имах шпага, или ако гореше фитила на пищова ми, бих го убил, без да се колебая. Той се опита и мене да следи.

— До къде? — запита херцогинята.

— Не се страхувайте. Аз съумях да го накарам да гони вятъра. Той не знае скривалището ни.

— Защо ли ме мрази този човек, който бе християнин и който храбро се бореше за републиката?

— Може би, защото има по-голямо страхопочитание към вас, отколкото би искал, и защото вие бяхте по-храбра от него и победихте Дамаския лъв.

— Нима е забелязал, че съм жена?

— Върху това да не се съмнявате, — отговори Перпиняно.

Арабинът, който стоеше мълчалив на другата страна на леглото, го прекъсна.

— Господин подпоручик, — каза той студено и решително, — вярвате ли, че капитанът още снове насам?

— Възможно.

— Добре! Тогава още сега ще го убия. Един неприятел и един турчин по-малко.

— Ел-Кадур, — извика херцогинята, — ти искаш всички ни да изложиш на опасност?

— Когато аз стрелям, господарко, винаги улучвам.

— Но изстрелът ти ще привлече вниманието на патрула и ще те хванат.

— Какво значи и моят живот, щом като мога да го дам за доброто на господарката си? Нали съм роб?

— Но те ще намерят после скривалището.

— Тогава ще го заколя с ятагана си, — каза Ел-Кадур и погледна с искрящи очи херцогинята.

— Бъди послушен, храбри ми Ел-Кадур, — с мек тон продължи херцогинята. Ти трябва да ме пазиш.

При тия думи дивото изражение на арабина се смекчи.

— Да, господарко! Аз съм луд! — отговори той и седна на един пън. — Аз съм глупак!

От тъмния ъгъл на скривалището се чу мърморенето на татко Щаке:

— Десет хиляди акули да ви изядат! Тук, във Фамагуста, никъде ли човек не може спокойно да си подремне?