Емилио Салгари
Капитан Темпеста (16)

Капризите на Хараджа

Групата конници подкара със силен галоп и с вик буйните арабски коне. Изглеждаше, че тази особена жена се опияняваше от лудата езда. Нищо не я спираше, нито рововете, нито преградите, които се изпречваха. Тя безспирно шибаше коня, здраво държеше юздите му, а от време на време с голяма нежност заравяше пламналото си лице в гривата му и го гадеше, и обръщайки се после съм херцогинята, извикваше:

— Зашпори кончето, хубави ми капитане! Арабинът никога не трябва да изостава надире.

Въпреки че херцогинята отлично яздеше, все пак тя с мъка караше редом с внучката на пашата. Другите бяха изостанали твърде много назад. Тази луда езда спря една, когато стигнаха в двора на замъка.

Слизайки пъргаво от коня си, внучката на Али паша се обърна към херцогинята с хубава предизвикателна усмивка:

— Красиви ми капитане, ти сега си гост в моя палат и всяко твое желание ще бъде заповед за мене.

— Твърде любезно от твоя страна, господарко. Аз няма да злоупотребя с гостоприемството ти.

— А аз бих искала да злоупотребиш — отговори тя.

— Тогава… аз няма да заповядвам, а ти — каза херцогинята усмихната.

Внучката на великия адмирал се замисли върху думите на гостенина и след малко пак с усмивка отговори:

— Имаш право, капитане. Аз пак започнах да командвам и да се налагам. Лош навик, ама какво да се прави?

От малка така съм свикнала. Следвай ме, обеда ни чака. Ето че чувам гласа на Мюезина, който кани правоверните на обедна молитва.

Хараджа хвана приятелски под ръка гостенина си и се упъти към една широка мраморна стълба. Тя водеше към една голяма зала, пред вратите на която стояха на стража двама грамадни арапи в дълги бели мантии и с извадени саби.

— Готово ли е яденето? — запита Хараджа, без да се обърне към никого.

— Да, господарке — отговориха двамата пазачи и се поклониха до земята.

Залата беше чудесно красива, постлана с хубави килими, по стените й скъпоценни оръжия от всички земи на Азия и Европа, наоколо миндери, покрити с тежки свилени платове, а в средата една маса, цяла от седеф, на която бе сложено яденето в сребърни чинии.

— Седни, красиви капитане — каза Хараджа, отпускайки се върху едно свилено кресло. — Ние сами ще обядваме. Така ще можем по-спокойно да си поговорим. Не мисли за твоите хора, ефенди — аз наредих да останат доволни от престоя в моя палат. При мен слугуват най-добрите доставчици и готвачи от Цариград и островите.

Тя взе едно сребърно чукче и удари една златна камбанка. Изведнъж от една завеса излязоха четири негри с големи сребърни табли, върху които имаше най-разнообразни ястия, сладкиши и кани със сладки напитки.

— Това ще ти отвори апетита — каза Хараджа. Херцогинята опита от всичко и го похвали.

После двама други роби поднесоха на златни табли около една дузина златолюспести риби, които имаха на дясната страна един особен черен белег.

— Това е едно рядко блюдо. Щастлива съм, че мога да ти го поднеса — каза Хараджа. — Вярвам, че и самият султан рядко получава това ядене, защото Моллите мъчно дават тази риба. Колкото тежи, толкова злато се отмерва за нея.

Тя подаде на херцогинята един златен нож.

— Чудесна! — каза херцогинята, след като я опита. — В Червено море няма такава божествена риба.

— Вярвам, защото Моллите не я продават — отговори Хараджа. — Но радвам се от сърце, че мога да те гостя с нея. После започнаха да сервират други яденета, кое от кое по-хубави, а след това и най-редките плодове от Египет и Триполи. Накрая поднесоха кафе и цигари.

Двете жени бяха в чудесно настроение и често се смееха от сърце.

— Ти мислиш, че се страхувам от Селим? Той е в Цариград, а аз съм тук. Нека се опита само да изпрати съдиите си тук и ще види коя съм аз. По върховете на кулите има железни прътове и там ще ги набуча като знамена. Приятно ще ти е да дишаш и се упоиш от чудесния мирис на този тютюн.

— Чух, господарке, че много ти харесват борбите?

— Нали и аз съм жена, ефенди.

— Не те разбирам — отговори херцогинята.

— Какво правят жените у вас в Арабия?

— Готвят обеда на мъжете си и чистят къщите. Грижат се се за къщата, за овцете и камилите.

— Значи имат разнообразие в живота — каза Хараджа, като бавно смръкна от цигарата си.

— Да, господарке.

— А туркините, с какво изпълват живота си? Затворени са в харемите, далеч от шума на града, живи погребани. Скоро започват да се отегчават. Парфюмите, танците на робините, приказките на старите жени — нищо вече не им прави удоволствие. Една голяма скука ги обхваща и едно страшно желание за силни преживявания, па даже и най-жестоки. Те чувстват нужда да виждат страдащи хора, сънуват кръв и стават все по-лоши и зли. Младостта си прекарах в харема на чичо ми. Можех ли там друго да стана, освен като всички останали туркини?…

Но, аз забравих нещо много интересно. Ти нали си приятел на Дамаския лъв?

— Казах ти вече.

— Ти ми каза още, че не ще се уплашиш да си премериш силите с него.

— Да, казах го — отговори херцогинята. Неразбирайки накъде ще отведе тоя разговор, тя стана страшно внимателна.

— Виждаш ли, ефенди, понякога след ядене, чувствувам как ме обхваща кръвожадността иа жените от харема. И тогава аз не съм по-благоразумна от тях.

— Не мога да те разбера, господарке — отговори херцогинята.

— Бих искала да се фехтуваш с капитана ми Метюб. Той минава за най-добрия фехтувач във флотата на чичо.

— Ако искаш, защо не — отговори херцогинята и повдигна веждите си, а в себе си мислеше:

„Тая жена иска скъпо да й се отплатя за гостоприемството. Дали винаги има нужда от един руп, за да получи апетит за вечеря?“

Хараджа стана, заведе госта си до един щанд с оръжия и каза:

— Виж, ефенди, тук един воин ще намери всички видове оръжия: извити саби, ятагани, персийски мечове, прави саби от Франция и Италия и ками. Моят капитан може с всички да се бие. Избери си какво най-вече ти подхожда.

— Майсторството във фехтовката се показва с правото острие — каза херцогинята.

— Метюб е майстор и със сабя и с шпага — каза Хараджа с безразличен тон.

Изведнъж, обаче, като че ли я обзе съжаление за казаното до сега. Тя съвсем се приближи до херцогинята, вгледа се продължително в очите й и каза.

— Красиви ми капитане, кажи ми чистосърдечно, сигурен ли си в силите си? Много ще ми е мъчно да те видя тебе, красивият и младият, да умираш в краката ми.

— Хамид Елеонора от никого не се бои — отговори гордо херцогинята. — Извикай боеца си!

Хараджа чукна със сребърното чукче и на влезлия слуга заповяда.

— Кажи на капитан Метюб, че го чакам.