Емилио Салгари
Капитан Темпеста (5)

Шурмуването на Фамагуста

Заплашванията на великия везир направиха дълбоко впечатление на християнските военоначалници. Те познаваха смелостта и непоколебимата воля на този страшен воин и бяха сигурни, че още тази нощ ще трябва да очакват страхотна атака на неприятеля, а знаеха, колко е слаба съпротивителната им сила.

Страшен ужас бе обхванал всички. Те инстинктивно чувствуваха, че е наближил края на Фамагуста и че предстои ужасна кървава баня. Турската войска, двадесет пъти по-многочислена и с много по-силна артилерия, се чувствуваше сигурна в победата.

Току-що бе ударил часът за обед, и всички оръжия на гарнизона, на крепостта и на кулите, загърмяха и откриха адски огън, който покри полето с куршуми и камъни. А в това време аркебузите непрекъснато стреляха по пълзящите към крепостта минохвъргачи.

Тази оглушителна бомбардировка трая до залез слънце и направи големи поражения на неприятеля, като накара да замлъкнат и няколко от далскобой-ните му оръдия. Когато съвсем се стъмни, тръбите засвириха за тревога и призоваха цялото население на помощ за защита на крепостта.

Също и турските тръбачи и барабанчици забиха тревога, а от време на време се долавяше гласа на мюезина, който окуражаваше синовете на исляма и ги фанатизираше:

„В името на Аллаха! Разрушете всичко! Убийте всичко! Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пророк!“

Защитата бе концентрирала по-големите сили в крепостта Свети Марко, защото знаеше, че главният удар на неприятеля ще бъде насочен срещу нея, която бе ключа на превземането на Фамагуста. Най-добрите офицери бяха изпратени там, между тях и Темпеста, и двадесет от най-силните и тежки далекобойни оръдия.

Тия оръдия със своята непрестанна стрелба, изглежда, че направиха големи поражения на неприятеля, който се движеше в гъсти маси и чиято кавалерия се стремеше да заобиколи всички изходни пунктове на града.

Току-що бомбардировката бе започнала отново, и Ел-Кадур, който бе напуснал преди атаката турския лагер, се изправи пред Темпеста.

— Господарю, — каза той със силно треперещ глас и погледна съчувствено херцогинята. — Съдбоносният час на Фамагуста е дошъл! Ако не стане някое чудо, утре градът ще бъде в ръцете на безверните.

— Ние всички сме готови да умрем, — отговори херцогинята с примирение.

— А господин Льо Хюсиер?

— Бог да го пази!

— Може би още има време да избягаш. Ти би могла да се скриеш под голямата ми арабска пелерина и в суматохата никой да не забележи това.

— Аз съм войник на кръста, — гордо отговори херцогинята. — Аз няма да отнема на Фамагуста един меч, който още трябва да изпълнява дълга си.

— Значи не искаш да дойдеш, господарке?

— Невъзможно! Капитан Темпеста не е клет-вопрестъпник на християнството.

— Да бъде волята ти, господарке. — каза трогнат арабинът. — До тебе и аз ще умра.

И тихо добави:

— Смъртта заличава всичко, и бедният роб ще почине в мир.

Между това огънят на оръдията ставаше все по-ужасен. Железни и каменни гранати падаха по крепостта, куршуми се сипеха и убиваха защитниците. Тъмното поле приличаше на огнено море и гърмежите бяха така страхотни, че крепостта трепереше и се рушеше, и части от нея с трясък падаха в околовръстните ровове.

И все пак, с желязна воля венециянските войски отстояваха на куршумите и напъна на настъпващите неприятелски орди.

Еничарите водеха настъплението, а след тях албанците, арабските и малоазиятските милиционери.

На много места бе минирана от турците Мар-ковата крепост. Страшни взривове следваха един след друг. Стените се клатеха и зъбците падаха.

— Аллах! В името на пророка! Смърт и гибел на неверниците! — крещяха хиляди гласове и заглушаваха стрелбата.

Еничарите бяха вече под Марковата крепост, когато един лъч проряза тъмнината. Една мина, която не бе експлодирала, сега се запали от огнените стрели и със страхотен тътнеж разцепи стената на две. Град от камъни полетя във въздуха и се изсипа после върху еничарите, поразявайки много от тях и всявайки смут в редиците им. Но тази градушка от камъни не пощади и венециянските войски, които бяха на крепостта. Капитан Темпеста, който стоеше зад един зъбец, бе улучен от един камък в дясната страна на ризницата.

Ел-Кадур, който стоеше няколко крачки отзад, видя как неговата господарка изпусна щита и меча си на земята, като че ли ударена от гръм. Той се спусна към нея и извика ужасен:

— Те я убиха, те я убиха!

Гласът му се загуби в непоносимия шум, който бе по-голям от гърма на оръдията. Еничарите бяха навлезли вече в крепостта и диво крещяха. Никой не бе в състояние да се погрижи за храбрата девица, нито даже подпоручик Перпиняно, който, начело на славонците, се биеше с меча си.

Ел-Кадур с мъка се изкачи по развалините, носейки скъпия товар. На височината намери един отвор, който, по всяка вероятност, водеше до някоя каземата — сводово помещение за почивка на войниците. Той влезе в отвора и пипнешком бавно се движеше навътре. След малко се спря и постави на земята младата херцогиня.

— Ако тая нощ падне Фамагуста, никой не ще може да намери трупа на моята господарка, — прошепна той.

В тъмнината той опипа наоколо стените, после извади от джоба огнивото си и с няколко искри запали праханта, раздуха я и можа да направи малко пламъче.

— Не са изпразнили каземата, — каза той. — Аз ще намеря каквото ми трябва.

Той се отправи към един ъгъл, в който бяха натрупани каци и сандъци, разрови се в него и намери една факла, която веднага запали.

Той се огледа и видя, че се намира в голям зимничен свод, дълбоко под кулата, който е служил за склад на войските от близките охранителни кули.

Арабинът не обръщаше внимание на снарядите, които раздрусваха горе стените на кулата. Той заби факлата в една пукнатина на пода, приготви едно легло и постави на него херцогинята.

— Невъзможно е да е мъртва! — хълцаше той. — Една толкова хубава и храбра жена не може да умре!

Той свали пелерината на херцогинята и започна да разглежда бронята. Парчето граната или камък така силно бе ударило бронята, че бе я пробило. Крайно внимателно арабинът свали бронята и видя, че една дълбока, кървава рана се намира под самата плешка.

— Дано да няма парчета от граната вътре! Това би било смърт за господарката ми, — шепнеше арабинът.

Той разкъса пелерината на херцогинята и от тънката вълнена материя направи бинтове, после вдигна похлупака на една делва, пълна със зехтин, потопи един бинт в нея и превърза старателно раната, за да спре кръвта. След като свърши това, наведе се над лицето на капитан Темпеста и няколко пъти духна силно в него.

— Ти ли си, мой верни Ел-Кадур? — запита със слаб глас херцогинята, след като отвори очите си и видя арабина.

— Тя е жива! Господарката ми жива! — радостно извика той. — Ах, господарке, помислил бях, че си мъртва.

Гласът й бе слаб, а лицето, бледо като платно.

— Какво стана, Ел-Кадур? Нищо не си спомням… Къде сме?… Кой стреля наблизо? Не чуваш ли трясъка, който бучи в главата ми?

— Ние сме в една каземата, господарке, и запазени от турските гранати.

— Турците? — извика Темпеста и се опита да стане. Очите й изпускаха искри. — Турците! Падна ли Фамагуста?

— Още не е, господарке.

— Иди, Ел-Кадур, и виж какво става.

— А ти, господарке? Как мога сама да те оставя?

— Ти там на крепостта ще си по-полезен от тук.

— Не смея да те напусна, господарке!

— Иди! — каза херцогинята със заповеднически глас. — Иди, или инак ще стана и ще напусна това скривалище, пък да умра и на сред път. Всички воини на кръста се бият, и ти, отказвайки се от пророка, си християнин като мене. Върви, Ел-Кадур, аз искам това, и убивай безверниците, неприятелите на вярата ни.

Арабинът наведе глава, замисли се за една секунда и погледна с влажни от сълзи очи херцогинята. После извади ятагана си, отдалечи се и заговори:

— Нека християнският Бог ме пази, за да спася господарката си!