Емилио Салгари
Капитан Темпеста (3)

Дамаският лъв

Зората бавно започна да се разлива по полето на Фамагуста, която бе покрита с димящи развалини. През нощта топовете не бяха спрели нито за секунда.

Скоро започна да се вижда и грамадният турски лагер. Десятки хиляди палатки покриваха хоризонта.

В средата на този хаос се издигаше грамадната, висока и обширна палатка на везира, който бе главнокомандващ на тая страшна армия. Палатката бе от червена, тежка коприна и на върха й се развяваше зеленият щандарт на пророка.

Капитан Темпеста бе донесъл на командата на крепостта за споразумението между него и поляка, и бе се прибрал отново в укреплението. Застанал между два, по чудо останали здрави зъбци, той гледаше към неприятелския лагер.

Стрелбата прекъсна от двете страни. От неприятелския лагер се дочуваха сутрешните молитви на муезините, които свършваха винаги с призива да се изтребят до корен гяурите или християнските кучета. През това време, насядали по валовете, венецианците закусваха — няколко маслини с малко парче хляб, който едва можеше да се яде.

Едва-що бе свършила молитвата на муезините, един турски конник напусна лагера и в галоп се отправи към стените на Фамагуста по направление на св. Марковата кула. Той се придружаваше ог един войник, който носеше голямо копие, на което се развяваше бяла свилена кърпа под полумесеца и конската опашка.

Конникът бе хубав, млад мъж, на двадесет и четири до двадесет и пет години. Около стоманения му шлем бе обвит копринен ешарп във формата на тюрбан, а на върха на шлема бе закачено бяло щраусово перо. В ръката си държеше една крива сабя, а в пояса му бе втикнат малък ятаган, леко изпит.

Като стигна на триста крачки до крепостта, той даде знак на оръженосеца си. Той заби копието в земята, за да покаже на защитниците, че неговият господар се намира под закрилата на бялото знаме. Конникът с голямо майсторство разигра чудесния си бял жребец, в чиято дълга грива бяха преплетени панделки и мъниста, и с мъжествен глас извика: — Аз, Мулай-ел-Кадел, син на пашата на Дамаск, за трети пъп подканям на двубой с голи ме-чове християните капитани. Ако не приемете топа мое подканване, ще ви смятам за страхливи чакали, които са недостойни да се бият с храбрите войници на полумесеца. Елате един след друг да се борите с мене, ако действително тече кръв в жилите ви. Мулай-ел-Кадел ви чака!

Капитан Лашчински, чиято броня най-сетне добре бе нагласена, скочи на оградата на крепостта, размаха големия си меч и извика с гърлен глас, приличащ на мученето на бик:

— Мулай-ел-Кадел ще престане вече да предизвиква християнските военоначалници, защото след пет минути ще го прикова като маймуна на крантата му. Ние тук сме двама и сме се заклели да ти смъкнем кожата, невярно куче!

— Заповядайте, — отговори турчинът, като пришпори белия жребец и затанцува с него, за да покаже колко голям майстор в ездата е той, — елате да ви сразя един след друг.

— Готови сме, — извика полякът.

После той се обърна към капитан Темпеста, който току-що възсядаше коня си и запита с една лека ирония, която младата херцогиня забеляза:

— Да теглим жребий, кой пръв ще се бие с оня страхопъзльо.

— Както желаете, господин капитан.

— Имам в джоба си още една цехина: главата или кръста?

— Както желаете.

— Предпочитам главата; това ще е едно добро предзнаменование за мене и лошо за турчина. Комуто се падне кръста, той пръв ще се сражава с кучето.

Полякът хвърли цехината във въздуха и изруга:

— Кръста! — каза той. — Сега хвърляйте вие.

— Главата! — студено отсече Темпеста. — Значи вие пръв ще се биете със сина на пашата на Дамаск.

— Ще го набода на меча си като кукумявка.

Полякът възседна коня си, мостът на крепостта бе спуснат и двамата капитани загалопираха по полето.

Младата херцогиня и полякът яздеха редом към сина на пашата от Дамаск, който ги чакаше и опитваше с пръст острието на сабята си.

Херцогинята показваше забележително спокойствие и хладнокръвие, докато пък авантюристът, въпреки хвалбите си, бе неспокоен и постоянно ругаеше коня си.

— Убеден съм, че това глупаво животно ще ми направи някоя беля. Какво мислите, капитан Темпеста?

— Смятам, че конят ви е отличен за двубой.

— Вие нищо не разбирате от коне. Вие не сте поляк.

— Възможно, — сухо отговори херцогинята — Аз по-добре разбирам от фехтовка.

— Ако не ви освободя от тоя тъпанар, ще видим как ще се отскубнете от него. Аз, впрочем, отдавна съм забелязал, че прочутият капитан Темпеста е капитан с фуста. Искаше ми се с вас да се дуелирам, та е един майсторски удар да раздвоя ризницата ви и да видят другите какво сте вие! Би паднал един смях!

— Карайте, капитан Лашчински! Понеже знаете вече тайната ми, не ни остава нищо друго, освен, ако турчинът не ви убие, да дадем на хората от Фамагуста още едно представление.

— Какво представление?

— Двубой между двама християнски капитани, — студено отговори херцогинята.

— Нищо против нямам, но ви обещавам, че аз ще искам само да ви разцепя панцера, това ми стига.

— А пък аз ще направя всичко възможно да ти прережа гърлото, та да не можеш да ми издадеш тайната.

— Ще продължим разговора по-късно, — каза полякът. — Турчинът се безпокои от чакане.

Синът на пашата беше на около десет крачки и като че ли претегляше силите на двамата капитани.

— Кой от двама ви пръв ще премери силата си с младия Дамаски лъв? — запита той.

— Мечката от полските гори, — отговори Лашчински.

Турчинът гръмко се изсмя. Издигна извитата си сабя, а с лявата ръка извади ятагана от пояса си и каза:

— Оръжията ми ви чакат. Ще видим сега дали старата полска мечка ще надвие младия дамаски лъв.

Над стотици хиляди очи се бяха отправили към борците. И турските безбройни пълчища бяха се натрупали край лагера и с голямо любопитство искаха да видят края на рицарския двубой.

Двамата противници няколко минути се вгледаха остро в очите си, като че ли ще се хипнотизират.

— Понеже лъвът не напада, мечката ще стори това, — каза най-после капитан Лашчински и три-четири пъти завъртя сабята си във въздуха. — Нямам желание да чакам нито миг.

Той така пришпори коня си, че животното изц-вили от болки и се хвърли върху турчина, който, неподвижен като скала, очакваше запазил гърдите и главата си с кривата сабя и ятагана.

Щом видя, че неприятелят се хвърля, той леко удари по коляното арабския жребец, който неочаквано се изправи, и нанесе един страшен удар със сабята си. Полякът, обаче бе очаквал това. С бързо движение той парира удара майсторски и му отвърна с удар.

Полякът яростно удряше кривата сабя на турчина, искайки да я разчупи, а понякога той закачаше и шлема на противника. Но Мулай-ел-Кадел не пестеше ударите та само искри хвърчеха.

Борбата между двамата противници ставаше все по-яростна и от двете страни. Полякът, който повече се осланяше на силата, отколкото на сръчността си, почувствува скоро, че Дамаският лъв има чили-чени мускули. Затова той опита един особен прикрит удар, каквито се учеха по онова време.

Това бе и неговата гибел. Турчинът, който, изглежда, че знаеше и тоя удар, сръчно го отби и отговори с един светкавичен противен удар, така че нещастният авантюрист не можа да го отбие.

Острието го засегна над бронята и му нанесе една голяма открита рана на врата.

— Лъвът надви мечката! — извика турчинът. От хиляди гърла се разнесе един страшен вик, който поздрави победата.

Полякът изпусна сабята си. Още една минута той можа да се удържи на седлото си и протегна ръка към раната, като че ли искаше да спре бликащата кръв, после тежко се сгромоляса на земята и се простре неподвижно до коня си.

Капитан Темпеста даже не мигна при вида на това. Той извади меча си, приближи се с коня и студено каза:

— Сега е наш ред, господине.

Турчинът погледна младата херцогиня със смесено чувство на учудване и симпатия. После каза:

— Вие? Та вие сте още дете!

— Което смята, че ще се справи с вас господине. Не искате ли малко да си отпочинете?

— Съвсем не е нужно. Аз бърже ще свърша с вас. Вие сте твърде слаб, за да се мерите с Дамаския лъв.

— Моят меч може да бъде опасен за вас, — отговори херцогинята. — Пазете се, аз убивам!

— Та може ли вие да сте лъвско чедо, по-опасно от полската мечка.

— Може би.

— Кажете ми поне името си.

— Наричат ме капитан Темпеста.

— Не е чуждо това име за мене, — отговори Мулай-ел-Кадел.

— И вашето име ми е известно.

— Вие сте храбър воин.

— Вие сте храбър воин.

— Може би. Пазете се, започвам.

— Чакам нападението ви, макар че ми е мъчно да убия едно така хубаво момче, което е толкова рицар, колкото и храбрец.

Капитан Темпеста отскочи на двадесетина крачки встрани, после направи бърза волта е коня и се устреми право към турчина.

Той промени срещата в ляво, парира един удар и прави волта назад. При тона той непрекъснато пришпориаше коня си, за да го държи в напрежение и бързина.

Мулай-ел-Кадел бе учуден от тази маневра. С един такъв бързоподвижен неприятел не му бе леко. Арабският му кон почти се уплаши, застана на задните си крака и се възправи.

Херцогинята винаги пазеше присъщото й хладнокръвие и все по-близко нападаше турчина. Големите й черни очи изпущаха искри, а лицето й стана розово-червено. Пурпурните й устни леко потреперваха, а ноздрите й широко се разтваряха, като че ли дишаше барутен дим.

Кръгът й ставаше все по-тесен, докато пък арабският жребец бе принуден да се върти на едно място. Той започна бърже да се уморя.

— Пазете се Мулай-ел-Кадел! — извика изведнъж тя.

В следния момент нейният меч мушна турчина под дясното рамо, където бронята не можеше да предпази.

Мулай-ел-Кадел извика от гняв и болка, а дивите турски пълчища вдигнаха страхотна глъч.

На стените пък на Фамагуста венециянците размахаха знамената и кърпите си, вдигнаха на пиките и алебардите шлемовете си и викаха с все гърло:

— Да живее младият ни капитан! Отмъстено е за Лашчински!

Вместо да се нахвърли върху ранения и да довърши е него, херцогинята спря коня си и загледа с чувство на гордост и съжаление младия Дамаски лъв, който напъваше последните си сили да се държи на седлото.

— Признавате ли се за победен? — запита тя, приближавайки се към него.

Мулай-ел-Кадел се опита да вдигне сабята си и да продължи борбата, но силите му го напуснаха. Той се заклати и задържа за гривата на коня. Но след това и той падна с тъп трясък на земята.

— Убий го! — викаха войниците от Фамагуста. — Никаква милост към топа куче, капитан Темпеста!

Херцогинята скочи от коня си и, с окървавен меч в десницата, се приближи до турчина.

— Аз ви победих, — каза тя.

— Убийте ме, — отговори Мулай-ел-Кадел, — това е ваше право.

— Капитан Темпеста не убива беззащитни, — отвърна херцогинята. — Вие сте храбър герой, и аз ви подарявам живота.

— Никога не мислех, че християните са толкова добри, — отговори Дамаският лъв със слаб глас. — Никога няма да забравя благородното великодушие на капитан Темпеста.

— Сбогом, господине, желая ви бързо оздравяване.

Херцогинята искаше да отиде до коня си, кога-то чу диви викове, които я спряха.

Десетина турски конници в див галоп препускаха с извадени саби към капитан Темпеста, за да отмъстят за поражението на Дамаския лъв.

Викове на възмущение долитаха от Фамагуста.

— Страхливци! Подлеци! Мулай-ел-Кадел с неимоверно усилие събра последните си сили и се изправи. Той бе бледен, а очите му искряха от гняв.

— Нещастници! — гърмеше гласът му. — Какво правите? Стойте, или утре ще заповядам до един да ви набучат на колове. Вие не заслужавате да бъдете в редовете на достойните и храбри войници!

Учудени и уплашени, конниците спряха.

В тази минута се разнесоха два топовни гърмежа от кулата Св. Марко. Град от куршуми се изсипа върху тях и повали седем души с конете им.

Турската армия не отговори на двата снаряда на християните.

Капитан Темпеста, който още държеше меча в ръката си, поздрави за сбогом с лявата си ръка Мулай-ел-Кадел, възкачи коня си и се отправи назад към Фамагуста, където християнските войници го посрещнаха с нескончаемо ура.

В момента, когато той се отдалечаваше, полякът бавно повдигна глава и го последва с погледа си. Той промърмори на себе си:

— Надявам се, че пак ще се видим, красиво дете.

Това движение на поляка не избегна от очите на Мулай-ел-Кадел.

— Оня там не е умрял, — каза той на оръже-носеца си. — Изглежда, че полската мечка мъчно умира.

— Да го очистя ли? — запита оръженосецът.

— Заведи ме при него.

Той натисна с ръка раната си, от която продължаваше да тече кръв, и, подкрепян от оръженосеца си, се упъти към капитана.

— Искате да ми нанесете последния удар от милост? — запита Лашчински с гъргорещ глас. — Аз съм ваш единоверец…защото се отказах от кръста. Ще убиете един мохамеданин.

— Ще заповядвам да те лекуват, — отговори Дамаският лъв.