Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Темпеста (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capitan Tempesta, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

„МАГ ’77“, София, 1991

История

  1. — Добавяне

Пленяването

Виконтът побледня.

— Три мачти — извика той. — Да нямате грешка?

— Не, господин виконт — отговори гъркът. — Очите ми добре гледат. Аз мога да различавам една галера от една шебека и от една галеаса, каквато е нашата. Ето галерата току-що напуска върха на залива при Хюсиф и се отправя към нас. Кълна се за това.

— Ще се оставим ли да ни настигне и потопи? — запита сърдито виконтът.

— Трябва да се отправим бързо към брега — каза гъркът. — За нещастие, вятърът намалява.

— А брегът е далеко — каза татко Щаке. — За петнадесет мили, които ни разделят, при това затишие на вятъра, ще ни трябват най-малко осем часа.

— Ами тогава защо са надути платната на другия кораб? — запита виконтът.

— Защото, ако съдим по тъмните петна на морската повърхност, там вятърът не е спрял.

— Какво мислиш, Елеонора? — запита виконтът. — Капитан Темпеста навярно ще ни даде добър съвет.

— Навътре в морето, как мислите, татко Щаке? — отговори тя. — Ние още със сигурност не знаем, дали корабът е наш или неприятелски, а освен това, ако видим, че е неприятелски, все ще можем да се доберем до брега.

— Право имате — каза татко Щаке. — Ние ще обърнем на запад. Там духа вятър, а корабът ни не е костенурка, я! Те още не са ни настигнали, но настигнат ли ни, ние имаме и топове, и пушки.

С голяма мъка моряците можаха да променят направлението към запад. Другият кораб бе още твърде далече, за да се види знамето му.

— Ще ни настигне ли? — запита херцогинята виконта, който мрачно гледаше в далечината.

— Боя се, че — да! — отговори той.

Галеасата зави на юг към брега, но вятърът беше съвсем слаб. Не се минаха даже десет минути, и тя беше вече в обсега на галерата.

В това време един глас се обади зад тях:

— Господарке, нали имам заповед от господаря си да бдя над вас?

Херцогинята бързо се обърна и видя Бен-Таел, верния роб на Дамаския лъв.

— Какво искаш? — запита го тя.

— Господарят ми заповяда, ако вие, господарке, сте в опасност, веднага да го предизвестя.

— Смяташ ли, че корабът е турски?

— Аз току-що се изкатерих на върха на мачтата и видях зеленото знаме на Пророка. Корабът е от големите, и ние не ще можем да устоим срещу него.

— А какво искаш да правиш?

— Искам да ми разрешите да отплувам до брега и след това да изтичам до господаря си, преди да бъда пленен от турците заедно с вас.

— Но ние сме на седем-осем мили далече от брега.

Робът се усмихна.

— Бен-Таел знае да плува много добре и не себои от акули.

— Но ние не сме убедени, че галерата ще ни настигне — каза херцогинята.

— Вярно е, но по-добре е да се вземат всички предпазни мерки.

Херцогинята изпитателно погледна виконта.

— Тогава върви — каза виконтът на роба. — Щом като видим, че не можем да избегнем галерата, ще обърнем кораба към брега. И там ще ни намерите.

— Около залива на Суда — добави херцогинята.

— Добре, господарке, ще ви очаквам там — каза робът. Той захвърли наметалото си, сложи ятагана в пояса и скочи във водата.

Виконтът и херцогинята отидоха при кормчията.

— Приближава ли се? — запита Льо Хюсиер.

— За съжаление — да, господин виконт. И е турски кораб.

— Какво ще правим сега, кормчийо?

— Ще се държим за брега и ще се опитаме да стигнем до залива Суда.

— Сега вече не можем да им избягаме — викна татко Щаке. — Дявол да го вземе това затишие на вятъра! Най-малко три-четири часа са ни нужни да стигнем брега. Няма що, ще трябва да се бием.

— Ти, Елеонора, с Перпиняно иди при батареите. Там е по-прикрито. Всяка секунда може да започнат обстрелването ни.

— А ти? — запита херцогинята и нежно го загледа.

— Мястото ми е тук. Да се надяваме на Бога и на мъжеството си.

Херцогинята не искаше да се раздели от него, но той я хвана за ръка и я заведе долу.

— Не се излагай на опасност — каза тя и се хвърли на шията му. — Ти знаеш колко много те обичам!

— Кураж, Елеонора! — каза виконтът и отиде на дока.

Когато той бе горе, видя, че галерата е на осемстотин крачки от тях и иска да им препречи пътя. Галерата беше голям кораб, предната й част — високо издигната, и на нея имаше множество войници с пики и ятагани, готови да нахълтат в кораба при първото стълкновение.

— Кормчийо, ще стигнем ли брега, преди да ни потопят? — запита виконтът.

— Попитайте Мохамед, виконте, ако не е оглушал.

Един залп разтърси кораба и с шум се пречупи главната мачта. В същия миг Перпиняно изкомандва „Огън!“

Четирите далекобойни оръдия дадоха залп, и платната на неприятелската галера се разкъсаха на много места, а събраните за щурмуване войници се запремятаха.

— Дявол го взел! — извика татко Щаке. — Това беше чудесен поздрав!

Турците веднага отговориха с десет оръдия, куршумите и камъните на които обсипаха като градушка нашия кораб. Едната му страна беше почти разрушена, задната каюта беше изчезнала, а по борда зееха големи дупки.

Виконтът скочи бързо към стълбата и високо запита:

— Някой ранен?

— Не — отговори Перпиняно. — Момчета, огън бий!

Галерата, която пак се беше приближила, получи встрани такъв удар от втория залп, че се наведе. Турците яростно започнаха стрелба с аркебузите.

Хюсиер, Ел-Кадур и останалите на палубата набързо направиха барикади от бъчви, сандъци и други предмети и откриха огън от своя страна. От страна на турците гърмежите не преставаха, и корабът им все повече се доближаваше. Топовете на Перпиняно мъчно можеха да се справят с двадесетте на неприятеля. След половин час обстрелване фоковата мачта беше улучена и с трясък падна, като платната й покриха сражаващите се.

Тъкмо виконтът се мъчеше да се освободи от въжетата на падналата мачта, когато един куршум го улучи право в сърцето. Ел-Кадур и Никола веднага се завтекоха към него, а татко Щаке извика:

— Те раниха господин виконта!

Подпоручик Перпиняно и херцогинята, бледи, се изкачиха горе. Останалите моряци бяха прекратили огъня, виждайки, че е безполезно да стрелят. Херцогинята се хвърли върху годеника си.

— Гастон! — извика тя и сълзи рукнаха от очите й.

Ел-Кадур и Никола повдигнаха ранения.

— Съвсем незначителна рана — каза той. — Не се плаши, Елеонора…

Той не можа да продължи. Тялото му затрепери. С широко отворени очи той се вгледа в херцогинята и после се отпусна, съвсем блед, в ръцете на Ел-Кадур и Никола.

Елеонора изпищя, сви юмрук и заканително го насочи към галерата:

— Мизерници! Вие го убихте!

После тя взе меча на виконта, слезе по стълбата и извика:

— След мен, храбреци! Долу мерзавците! Ел-Кадур остави ранения на Никола и бързо се завтече към херцогинята.

— Господарке — каза той. — Какво искаш да правиш? Виконтът е само ранен. Защо дириш смъртта, когато той ще може да оздравее?

— Бягай от пътя ми и ме остави да умра!

— Не, господарке, аз трябва да бдя над теб. Виж натам: и турците спряха огъня, а Метюб ни прави знак да се предадем.

— Метюб? — извика гневно херцогинята. — Капитанът на Хараджа? Тогава сме загубени.

Изведнаж силите й я напуснаха. Тя седна на една купчина въжета, закри лицето си в ръце и захълца.

Галерата вече се беше допряла до кораба и Метюб пръв скочи в него, следван от дузина войници с шлемове и заредени пищови.

— Радвам се, че пак те виждам, госпожо — каза подигравателно той. — Ти си чудесно красива и ми харесваш много. Много по-хубава си в тези дрехи, отколкото в онези, които носеше в замъка. Значи, ти си била дъщерята, а че синьт на пашата от Медина?

Херцогинята скочи като лъвица, взе падналия меч и извика:

— Нещастнико! Отбранявай се срещу християнката, ти, който се хвалиш, че си най-добрият фехтувач на турската флота. Ако смееш, премери силата си.

Веднага турчинът отскочи две крачки назад и взе от ръката на един войник пищова.

— Ах, страх те е и затова ще стреляш! — извика възбудена херцогинята. — Покажи рицарството си, турчино! Аз съм жена, а ти си мъж!

Красотата и храбростта на херцогинята направиха силно впечатление на дивите турци. Един офицер хвана ръката на Метюб и го отклони да стреля.

— Тази християнка принадлежи на Хараджа — каза той. — Ти нямаш право да я убиваш.

Капитанът не се съпротиви и пусна пищова на земята.

— В Хюсиф ще си видим сметката. Тук сега не е място да се дуелираме.

Херцогинята гордо хвърли сабята си и с пренебрежение каза:

— Прави сега каквото искаш с мен!

— Вие сте моя пленница и аз ще ви отведа в Хюсиф — отговори капитанът.

— Тогава — заповядай да ме завържат.

— Не съм получил такова нареждане.

— А какво ще правиш с придружаващите ме?

— Това е работа на Хараджа.

— И е малко нещо моя — се обади отзад един човек, облечен като еничарски капитан.