Емилио Салгари
Капитан Темпеста (20)

П редателството

В двора, пред вратата на висящия мост, стояха две групи конници, очакващи внучката на Али паша и сина на пашата от Медина. Едната редица съставляваха гръцките ренегати, Перпиняно, Ел-Кадур, татко Щаке и младият му приятел — моряк, а другата — две дузини въоръжени до зъби еничари.

Между двете редици, върху един черен жребец, седеше един тридесет годишен висок мъж. Лицето му беше бледо и скулесто, а очите му — дълбоко врязани и черни. Вместо златообшита дреха, каквато носеха турците, той беше облечен във вехта, тъмна дреха от груб плат, а на главата си имаше неизгладен малък фес с пискюл.

Погледът на трескавите му очи веднага се спря на херцогинята, а тялото му се преви от тръпки. Но той не издаде нито един звук, а захапа устни до кръв. Елеонора, която изведнъж го позна, побледня като платно, а след това лицето й пламна, като че ли всичката й кръв се беше събрала там.

— Това е християнинът — каза Хараджа, посочвайки към него. — Никога ли по-рано не си го виждал?

— Не — отговори с изкуствено спокойствие херцогинята.

— Казаха ми, че имал треска. Морето ще го освежи малко, а във Фамагуста ще е по-добре. Ще имаш грижа добре да го гледаш, ефенди, за да не кажат, че много зле се отнасям с пленниците.

— Обещавам ти — отговори тихо Елеонора. След малко докараха два богато накичени коня от най-чиста, буйна кръв, на които се качиха двете жени.

Начело с Хараджа и херцогинята, двете групи конници галопираха към пристанището.

На края бе конвоят на херцогинята, предвождай от Перпиняно и Никола.

— Ако всичко би свършило щастливо — каза венециянецът на гърка, — добре ще сме. Но кой знае?…

Конниците галопираха без прекъсване. Към седем часа сутринта те стигнаха до брега на залива.

— Ето кораба ми — каза херцогинята, посочвайки недалеч от брега.

— Какво значи това? — извика Хараджа. — Защо не се вижда шебеката ми? Ти трябва да си я видял, Хамид, когато пристигна тук?

— Да, тук имаше една шебека — със спокойствие отговори херцогинята.

— Безпокоя се, че шебеката не е тук. Дали не й се е случило нещо?

Туркинята първа скочи от коня, а в същото време от кораба се спусна една лодка към брега. В нея бяха двамата моряци и младият Олво.

Щом слязоха от лодката, Хараджа ги запита:

— Нали тук имаше една шебека?

— Да, господарке — отговори младият. — Тя рано сутринта замина на разузнаване.

— Да не би да сте видели неприятелски кораб?

— Снощи, преди залез, на юг се показа един кораб по направление към острова. Навярно шебеката е искала да узнае, дали той е турски или неприятелски.

— Значи скоро ще се върне — каза Хараджа успокоена. — А сега закарайте християнина на борда и го завържете на дока, или по-добре затворете го в каютата и поставете стража.

Виконтът стоеше спокойно, като чели всичко му беше безразлично, но отвреме навреме поглеждаше Елеонора. С татко Щаке, Симоне и четиримата гърци той се качи в лодката.

— Хамид — каза Хараджа и се приближи към херцогинята, която гледаше отдалечаващата се лодка — иде минутата на раздяла. Не забравяй, ефенди, че с нетърпение очаквам връщането ти и че разчитам на твоята десница. Ти трябва да отмъстиш заради мен на Мулай-ел-Кадел, ако искаш да станеш комендант на замъка и да получиш всички почести от султана. Един ден ти ще бъдеш най-мощният паша в турската войска.

— Ако убия Дамаския лъв, тогава ще ме видиш.

Лодката беше дошла втори път на брега и херцогинята с хората си се качиха в нея.

Матросите в това време вдигаха котва и бяха разперили платната. Татко Щаке, щом стъпи на борда, веднага започна за командва:

— Чевръсто, момчета! Свеж ветрец духа от запад, и ние ще плуваме като тюлени. Ах, чудесно изиграхме ролята си. Докато съм жив, ще се смея!.

Всички бяха заели местата си и корабът тръгна. Хараджа стоя на брега, докато той се загуби зад крайбрежните скали. После тя възседна коня си и тръгна към Хюсиф.

Тя наближаваше вече моста на замъка, когато видя по другия път един еничар да препуска към нея.

— Стой! — извика конникът и рязко спря коня си. — Вие ли сте внучката на великия адмирал?

— Аз съм внучката на Али паша — отговори Хараджа недоверчиво.

— Тогава, чудесно! Страхувах се, че няма да ви намеря в замъка. Християните тук ли са още?

— Изглежда, че искаш да се подиграваш — отговори сърдито Хараджа.

— Извинявай, господарке — отговори капитанът.

— Кой, собствено, си ти?

— По-рано бях християнин поляк, а сега съм турчин и верен последовател на Мохамед.

— А, значи вероотстъпник?

— Във всеки случай, сега съм турчин и съм дошъл да ви направя голяма услуга.

— Каква услуга?

— Тук ли са християните, които искаха да освободят един така наречен Льо Хюсиер?

— Християните?

— Предполагам, че може би са се представили за турци.

— Нима съм излъгана? — извика Хараджа гневно. — Хамид…

— Да, Хамид. Това е името, с което си е послужил капитан Темпеста.

— Последвай ме! — извика Хараджа побледняла.

Влизайки в една зала на замъка, Хараджа заключи вратата и с треперещ глас запита:

— Говори!… Казваш, че той е християнин?

— Той е прославеният капитан Темпеста, който в един двубой пред Фамагуста победи Дамаския лъв.

— Хамид е победил Лъва? — извика Хараджа.

— И даже го рани — отговори полякът. — Той можеше и да го убие, господарко. Но той предпочете да му подари живота.

— Тогава, значи, не е вярно младият християнин да е приятел на Мулай-ел-Кадел. И тук ли ме излъга?

— Турчинът и християнинът не са вече неприятели. Турчинът даже спаси някогашния си противник, когато Мустафа бе навлязъл във Фамагуста и заповядал да убият всичките й защитници.

— Хамид — християнин? — шепнеше Хараджа. После повдигна рамене и каза:

— Дали е турчин или привърженик на кръста, за мен е все едно. Той е красив, горд и благороден, а Пророкът тук няма работа.

Полякът се закикоти тихо.

— Той е красив. Вие можете да се изразите, че тя е красива — каза подигравателно той.

Внучката на великия адмирал изгледа уплашено поляка.

— Какво искаш да кажеш с това, капитане?

— Може би вие сте сбъркали, що се отнася до пола на капитан Темпеста.

— Какво казваш? — извика Хараджа и всичката й кръв нахлу в главата. — Какво? — И тя хвана капитана за раменете и го разтърси.

— Този красив Хамид, или този хубав капитан се казва всъщност Елеонора, херцогиня от Еболи!

— Той е жена?! — извика отчаяно Хараджа, като някое смъртоносно ранено диво животно и се хвана за сърцето. После няколко минути стоя като вкаменена и бледа като смъртница. Най-после тя избухна в луд гняв и изкряска: — Излъгана, подведена и осмяна!

Тя отвори вратата и извика:

— Метюб!

Той се излежаваше на един килим в двора и пушеше. Щом чу името си, веднага скочи и отиде при Хараджа, която изглеждаше страшно гневна.

— Къде е корабът ти? — запита Хараджа.

— Той е на котва в залива Доце.

— Вземи най-силния кон и иди там, веднага отпътувай и преследвай кораба на този… Хамид. Това са били християни. Те ни изиграха… Бързай и ми докарай Хамид, но жив. Разбираш ли, Метюб? Жив го искам!

— Слушам, господарке! Преди слънцето да залезе, ще настигна кораба на нахалното хлапе, което така дръзко се би с мене!