Емилио Салгари
Капитан Темпеста (8)

Ел-Кадур

След една минута подпоручик Перпиняно отстрани и последния камък от отвора. Той влезе в каземата и червеният лъч на факлата го освети. Той бе в плачевно състояние. Главата му бе вързана с една кървава дрипа; ризницата му висеше на парцали; чизмите му бяха разкъсани, а от сабята му бе останало само едно парче от лезвието, голямо колкото педя, и цялото зацапано от кръв. В тия петнадесет-шестнадесет часове лицето му бе така изтощено, като че ли бе гладувал цяла седмица.

— Как изглеждате господине! — извика арабинът.

— А капитанът къде е? — запита едновременно запъхтян подпоручикът.

— Спи спокойно. Няма да го събуждаме, господин Перпиняно. Той се нуждае от много сън. Вижте го!

Подпоручикът искаше да се доближи до херцо-гинята, но тя се бе вече събудила от шума и отворила очи.

— Вие? Перпиняно? — извика тя радостно. — Как се спасихте жив от турците?

— По чудо, — отговори венециянецът. Ако бяха ме открили, нямаше да ме видите вече. Всички, които намериха в развалините или по зимниците, ги заклаха. Този мерзавец Мустафа никому не пощади живота.

— Никому? — извика уплашено херцогинята. — Даже на военоначалниците?

— Не, и техния не, — каза подпоручикът сподавяйки сълзите си. — Мизерникът везир със собствената си ръка отряза едното ухо и едната ръка на храбрия Брагодан и после го даде жив на еничарите да се гаврят с него.

Херцогинята ужасена извика:

— Тия мизерници, тия мерзавци!

— После заповяда да обезглавят Асторе Балионе и Мартиненьо, а Тиеполо и Маноли Спиелото да ги разчекнат на четири коня и да хвърлят краищата им на изгладнелите кучета.

— Господи Боже! — извика херцогинята и покри лицето си с ръце, за да отблъсне картината, която й се представляваше.

— А другите, господин подпоручик? — запита Ел-Кадур.

— Всички са мъртви… Мустафа пощади само жените и децата, защото ще ги изпрати роби в Цариград.

— Значи всичко е загубено? — хълцаше херцогинята.

— Знамето и емблемата на адриатическата република няма вече да се развяват в Кипър.

— А няма ли някой, който да отмъсти за това страшно поражение?

— Флотата на републиката един ден ще даде заслуженото на тия тигри. Венециянските галери ще обагрят Архипелага с турска кръв, това ще стане — вярвайте! Републиката ще умие позора и великият Селим ще плаща за жестокостите на своя везир.

— Но Фамагуста е гробница сега.

— Страшна гробница! — отговори дълбоко развълнуван венецианецът. — Улиците са пълни с трупове и по разрушените стени на крепостта са забучени главите на храбрите й защитници.

— А вие? Вие как се спасихте от ятаганите?

— Казах ви — да, по чудо. Когато всичко беше вече загубено и еничарите прескочиха площадката на крепостта, аз като луд побягнах по улиците на града. Един човешки глас от една съвсем разрушена къща ме извика.

— Ела тук, млади човече! — и аз видях зад една решетка на развалината двама души, които ми махаха отчаяно. Значи там е спасението. Те откъртиха железните пръчки и ме изтеглиха вътре в един тъмен зимник, където аз паднах в безсъзнание от умора и болки на раната ми.

— Кои бяха тия благородни хора? — запита херцогинята.

— Двама моряци от венециянската флота, които бяха дошли с помощните войски на Мартиненьо.

— Къде са те сега?

— Още в зимника.

— Далече ли е зимникът?

— Няма и триста крачки от тука.

— Тия хора биха могли да ни бъдат много полезни, Перпиняно.

— Аз също мисля, госпожо херцогиньо, — отговори венециянецът.

Младата жена замълча и дълбоко се замисли. После тя се обърна към стоящия неподвижно до нея арабин и накъсо запита:

— Уверен ли си?

— Да, господарко, — отговори твърдо синът на пустинята. — Само той може да ни спаси.

— Ами ако се лъжеш?

— И тогава пак Дамаският лъв не ще ви намери тук. Ел-Кадур има един пищов и един ятаган и знае по-добре да си служи с тях, отколкото който и да е еничарин.

Херцогинята се обърна към венециянеца, който нишо не разбра от този разговор и я гледаше с широко отворени очи.

— Вярвате ли, господин подпоручик, че е възможно да избягаме от тук, незабелязани от турците?

— Не, госпожо херцогиньо. Градът гъмжи от еничари, които още жадуват за християнска кръв, а около града квартируват петдесет хиляди азиатци, които не пропускат пиле да прехвръкне от него.

— Върви, Ел-Кадур! — каза херцогинята. — Последната ни надежда лежи в ръцете на Дамаския лъв.

Арабинът изгаси фитила на пищова и тури ятагана в ножницата. После постави качулката си и каза:

— Слушам, господарке!

С наведена глава, той тръгна към изхода. Изведнаж се обърна, върна се, погледна херцогинята с неизказано тъжен поглед и каза тихо:

— Ако аз не се върна и главата ми остане в турски ръце, от все сърце ти желая, господарке, да намериш виконта и загубеното си щастие.

Последните думи бяха сподавени от хълцане. Херцогинята се изправи на леглото и му подаде ръка. Синът на пустинята коленичи пред леглото и целуна бялата й ръка.

— Върви, добри и верни мой Ел-Кадур! — каза с въздишка тя.

Арабинът се изправи с блестящ поглед.

— Дамаският лъв или ще те спаси, или ще го убия, — каза той с дива решителност.

Той бързо отмести камъните от изхода и се промъкна вън, както грабливите животни напущат леговището си.

Улиците на Фамагуста бяха потънали в мрак. В тъмнината Ел-Кадур се спъваше в трупове и чуваше ръмженето на изгладнелите кучета, които разкъсваха лешовете. На няколко пъти те и него нападаха и той трябваше да бяга и се брани с ятагана си. Скоро той стигна до площада на църквата св. Марко, която бе построена в умален вид, като тази във Венеция.

До един голям огън бяха налягали около стотина еничари въоръжени до зъби, които пушеха и се разговаряха. Един албанец, който седеше на стъпалата на черквата и чийто фитил на пушката гореше, се прицели в него и извика:

— Кой там? Накъде?

— Нали виждаш, слепецо, че съм арабин, а не християнин, — отговори робът. — Аз съм войник на Хюсеин паша.

— Какво дириш тук?

— Трябва да предам едно бързо донесение от пашата на Дамаския лъв. Знаеш ли къде квартирува?

— Кой те праща?

— Самият паша.

— Не зная дали Мулай-ел-Кадел не си е легнал.

— Но часа не е още девет.

— Той още боледува от раната. Ела с мене. Той квартирува в една от тия къщи.

Той изгаси пламъка на фитила, преметна пушката на рамо и тръгна към една малка къщица, която бе прошарена от куршуми. Двама грамадни негри и две големи арабски кучета бяха стража пред нея.

— Събудете господаря си, — каза албанецът на двамата негри. — Дошъл е пратеник на Хюсеин паша и трябва да му докладва.

— Господарят е още буден, — каза един от робите и гордо измери с поглед арабина.

— Хайде, докладвай, — каза албанецът. — Хюсеин е паша, който не разбира от шега, и е добър приятел на великия везир.

Робът влезе вътре, а другарят му застана с двете кучета пред вратата. Скоро първият се върна и каза на арабина:

— Следвай ме, господарят те чака.

Ел-Кадур стисна ятагана под пелерината си, решен на всичко и готов, ако стане нужда, да убие сина на пашата на Дамаск.

Последният чакаше в една бедна стая осветена от факла. Той бе бледен, раната му още не бе минала, но той изглеждаше чудесно красив с големите си черни очи и тънките мустачки. Въпреки че бе още болен, той носеше една чудно хубава ризница, а на кръста си бе стегнал един небесно-син свилен пояс, в който лъщеше скъп ятаган с обсипана със скъпоценни камъни дръжка.

— Кой си ти? — запита той, след като негърът бе се оттеглил по един знак.

— Името ми нищо не може да ти каже, — отговори арабинът. — Аз се казвам Ел-Кадур.

— Мисля, че съм те виждал някъде?

— Възможно е.

— Хюсеин паша ли те праща?

— Не, аз излъгах.

Мулай-ел-Кадел се дръпна две крачки назад и хвана дръжката на сабята си, без да я извади от ножницата. Ел-Кадур го успокои с ръка и веднага каза:

— Не мисли, че съм дошъл да те убивам.

— Защо си излъгал?

— Инак не щях да бъда приет от тебе.

— Защо си послужи с името на Хюсеин паша? Кой те изпраща?

— Една жена, на която ти дължиш живота си, — отговори натъртено Ел-Кадур.

— Една жена? — извика учудено турчинът.

— Да, една благородна християнка, от най-чиста аристократическа, италианска кръв.

— И на нея аз съм й дължал живота си?

— Да, Мулай-ел-Кадел.

— Ти си луд. Аз никаква италианка не познавам и още по-малко дължа живота си на нея. Дамаският лъв сам може да се пази и няма нужда от чужда помощ.

— Грешиш, Мулай-ел-Кадел, — каза спокойно арабинът. — Без благородството на тази дама, ти не щеше да участвуваш при превземането на Фамагуста. Раната ти още не е зараснала.

— Но за кого говориш ти? За младия капитан ли, който ме свали от седлото?

— Да, за капитан Тсмпеста.

— Ти трябва по-ясно да се изразяваш.

— Той би италианката, благородницата, която ти подари живота, въпреки че имаше право и бе задължен да ти го отнеме.

— Какво казваш? — извика турчинът смутен и бледен, — Капитанът, който се биеше като Бог на войната, бил жена? Не! Невъзможно! Една жена не би могла да победи Дамаския лъв и да го повали на земята!

— Тя е херцогиня Еболи, която е известна между християните под името капитан Темпеста.

Мулай-ел-Кадел бе толкова смутен, че дълго не намери думи, за да проговори.

— Жена! — извика най-после тъжно той. — Значи честта на Дамаския лъв е поругана и нищо друго не ми остава, освен да счупя меча си.

— Не, герой като тебе, няма право да счупи най-храбрия меч на турската войска, — каза арабинът. — Жената, която те надви, е дъщеря на най-добрия фехтувач в Милано.

— Но не той ме победи, — стенеше турчинът. — Аз да бъда свален от една жена от седлото! Честта на Лъва е завинаги загубена.

— Жената, която те рани, е от най-благородна фамилия, Мулай-ел-Кадел.

— Толкова повече — тогава тя ще ме презира!

— Не… инак тя не би се надявала на благородството на Дамаския лъв!

Лъч на радост светна в очите на младия турчин.

— Противницата ми има нужда от мене? Значи капитан Темпеста не е умрял?

— Тя живее и е ранена само от едно парче камък!

— Къде е тя? Трябва да я видя, — изпика възбудено той.

— За да я убиеш ли? Господарката ми е християнка.

— Кой си ти?

— Верният й роб.

— И херцогинята ли те изпрати?

— Да.

— За да и помогна да избяга от Фамагуста?

— Може би и за друго нещо.

— Не се ли намира в опасност, когато ти не си при нея?

— Не вярвам. Скривалището й е сигурно; при това, не е сама.

— Кой бди над нея?

— Подпоручикът й.

Мулай-ел-Кадел взе тъмната си пелерина от един стол, сграбчи два дълги пищова със седефени дръжки и каза на арабина:

— Но къде е тя?

— Скрита в една каземата.

— Тежко ранена?

— Не, не тежко.

— Имате ли нещо за ядене в скривалището?

Мулай-ел-Кадел плесна с ръце и веднага се появиха двамата негри. Той размени на един непознат за арабина език няколко думи и после каза на арабски:

— Ела с мене. Тези хора ще дойдат след нас. Те излязоха от къщата и минаха край стражата на площада, без никой да посмее да ги спре, и тръгнаха двамата към кулата, като патрулна двойка. Когато се отдалечиха на три-четиристотин крачки от площада настигнаха ги негрите. Те носеха големи кошници и държеха на верижки арабските кучета.

 

Мулай-ел-Кадел се огледа и вслуша наоколо, да не би да има някой наблизо до кулата, после започна да се изкачва по развалините, воден от арабина и придружен от двамата негри и кучетата.

Щом като влезе в каземата, той свали пелерината си, поздрави учтиво Перпиняно и се запъти към леглото на херцогинята, която още не спеше.

— Благородната дама която ме победи? — извика той. — Аз отново ви познах!

Той се поклони пред нея и коленичи, както правят благородниците от запада. Тъмните му очи се отправиха към херцогинята и той с достоен глас заговори:

— Благородна госпожо! Пред вас не стои неприятел, а приятел, който е имал вече възможност да се възхищава от вашето безпределно благородство и който не носи в сърцето си злоба, че е бил победен от една жена. Разполагайте с мене, благородна госпожо: Дамаският лъв е дошъл при вас да ви спаси и достойно да ви се отплати.