Емилио Салгари
Капитан Темпеста (12)

Нападението срещу шебеката

След изстрела екипажът на шебеката не даваше признак на живот. Стражата навярно се беше убедила, че е пропъдила чуждия кораб.

Двете лодки се движеха на разстояние двеста крачки една от друга, тъй като имаха намерение да нападнат турския кораб от две страни. Те гребяха крайно предпазливо и безшумно. Татко Щаке седеше на задната скамейка до херцогинята и внимателно се вслушваше.

— Чудно — прошепна той. — Не виждам светлините на шебеката.

— Между нас и брега няма никаква преграда — шепнеше кормчията. — Да не би проклетите турци, да ни изненадат по-рано, отколкото ние тях.

Той втренчено се вглеждаше в полуострова. Недалече се виждаше една черна ивица, която се плъзгаше по вълните. Около нея едва се забелязваха съвсем слаби светлинки, като че ли бяха фосфоресциращи морски животни.

— Само да не ни издадат светлините — каза татко Щаке.

— Като влезем в залива ще разберем, дали проклетите акули ни следят, или пък са загасили светлините на шебеката, за да спят по-спокойно.

— Не би ли било по-добре, ако слезем на брега, без да ни забележат? — попита херцогинята.

— Турците веднага ще ни открият, и понеже са много, ще вземат и кораба ни.

— Това е вярно.

— Ние, за всеки случай, трябва да имаме на разположение кораб. Ако нашата задача сполучи, не трябва нито един час да останем на бреговете на Кипър. Хванат ли ни — свършено е, всички ще ни набодат на колове. Аз видях как един нещастен друговерец два дена се мъчеше ужасно, докато умря.

— Внимание, момчета!

— Какво има? — запита Перпиняно.

— Приближаваме се до шебеката.

— Да не гребем ли?

— Да почакаме, Никола. Ако ненавременно получим подкрепление, може да си изпатим. Той трябва да е наблизо.

Той остави кормилото, обърна се назад и тихо свирна. Веднага му отговориха с друго свирене.

— Да го почакаме — каза кормчията. — Никола е разбрал, че ще има нужда от него и хората му.

Лодката на гърците едвам се придвижваше, за да не издава никакъв шум. Но след малко тя се доближи до другата.

— Какво има? — запита Никола.

— Дявол да ги вземе, турците са изгасили светлините на шебеката — отговори кормчията.

— И аз забелязах това… Изглежда ми, че е добре за нас — по-лесно ще ги изненадаме. Добре ли виждате шебеката?

— Не особено ясно. От коя страна ще я нападнете?

— От задната.

— Ние, значи, от предната.

— Ще ги нападнем едновременно, и турците ще останат между два огъня.

Ладията на Никола се загуби в тъмнината.

И действително, изглеждаше, като че всички хора на шебеката спят, спокойни, че са пропъдили непознатия кораб. Никакъв глас не се чуваше от командския мостик, само от време на време се чуваше прискърцването на отпуснатото кормило.

Херцогинята, Ел-Кадур и Перпиняно бяха извадили наполовина ятаганите си. Те бяха на около тридесет разкрача от шебеката и, като че ли никой от бордовата стража не бе забелязал двете лодки.

Татко Щаке заповяда да гребат с всички сили и веднага лодката спря до кормилото на шебеката. С един скок той се намери на борда. Един човек, който бе се облегнал на винта на котвата, видя фигурата му в тъмното, завтече се към него извика уплашено:

— На оръжие!

Железният юмрук на кормчията се стовари с тъп удар върху главата му и турчинът се строполи на земята. Но, неговият вик бяха чули останалите. Командирът, който бе на фордока, се спусна с извадена сабя към кормилото.

— Стой, мохамеданско куче! — извика старият Щаке и допря пищова до гърдите му. — При най-малка съпротива, ще те застрелям като заек. Хвърляй сабята!

Комендантът на кораба, един млад турчин, на около двадесет и пет години, така се бе изплашил от внезапното нападение и от гласа на стария кормчия, че за минута остана неподвижен. В това време капитан Темпеста, Перпиняно, Ел-Кадур и гърците се бяха качили на борда. Те насочиха оръжията си срещу хората, които заизлизаха от малката предна каюта.

Капитан Темпеста бързо отиде при коменданта и заповеднически го попита:

— Не чухте ли какво ви каза този човек?

— Кой сте вие? — най-после можа да отговори турчинът.

Вместо да му отговори, херцогинята се обърна към Перпиняно:

— Гледайте там никой да не мръдне от турците. Който не хвърли оръжието си, да се застреля!

После погледна проницателно коменданта, усмихна се с ирония и каза:

— Аз съм капитан християнин. Предайте се, ако ви е мил животът.

— Християнин! — извика ужасен турчинът. И с една крачка назад той искаше да се отърве от пищова на татко Щаке, но старият вълк го сграбчи за гърдите и каза:

— Успокой се, приятелю, накъде се разшава?

— Смятате ли, че един турчин може да се предаде на християнин? — извика комендантът на малката платноходка. — Махайте се от тук, или ще заповядам да ви прогонят като кучета!

— Стига си дърдорил! — извика татко Щаке. — Не сме дошли да разговаряме с тебе, чуваш ли тикво? Работа ни чака. Предаваш ли се, или не? Казвай!

Турчинът внезапно тласна татко Щаке, отскубна се от ръцете му и изтегляше меча си, когато зад него скочи, като пантера, Ел-Кадур и така го стисна с жилавите си ръце, че той изохка от болка.

— Браво, арабчо! — извика татко Щаке и се засмя.

— На помощ, момчета! — извика турчинът. — Убийте християните. Такава е волята на Пророка!

Десетте турци моряци, тъкмо искаха да се нахвърлят върху Перпиняно и гърците, когато зад тях се разнесе един глас.

— Яваш, яваш, драги приятели. Сега и ние идем да ви одерем кожата.

Тава бе Никола с хората си, които бяха се качили на шебеката от другата страна. Турците, смятайки, че новите неприятели са многобройни, започнаха да се колебаят.

В това време Ел-Кадур бе повалил коменданта, колеленичил над него е изваден ятаган, готов да отсече гърлото му.

— Господарке — запита арабинът. — Да го убия ли?

— Живити пленници са по-добри за работа, от мъртвите — каза татко Щаке. — Нали, господарке?

— Имате право — отговори херцогинята.

— Признаваш ли се за пленник? — попита арабинът.

— Али паша ще отмъсти за мен — отговори турчинът.

— Ако ти позволим да му се обадиш — каза татко Щаке.

— Какво ще правите с мене? — запита турчинът.

— Най-напред вие сте пленник — отговори херцогинята. — Ако бяхме мохамедани, отдавна вие и хората ви щяхте да бъдете на онзи свят. Благодарете на вашия Пророк, че сме християни. Ел-Кадур, завържи го и го занеси в предната каюта. А вие, господин подпоручик, сложете синджири на моряците.

Скоро турците бяха оковани и заедно с коменданта им, закарани в каютата, на чиято врата застанаха на стража двама моряци с аркебузи и мечове.

— Господарке — каза Никола, — сега пристанището е свободно и необезпокоявани от никого, можем да слезем на брега.

— Върви ни като по масло — каза татко Щаке. — Съвсем не ми се вярваше, че първото приключение така лесно ще мине. Сега да видим второто — май че зор ще има.

— По-малко отколкото мислите — отговори херцогинята. — Ние ще се представим като пратеници на Мулай-ел-Кадел до внучката на пашата. Не изглеждаме ли съвсем като турци?

— Но вие не говорите турски, господарке!

— Аз ще мина за арабин. Малко ли араби има в армията на Мустафа? Ел-Кадур ме научи на езика си.

— Да се качим ли в лодките? — запита Никола.

— А този кораб? — попита херцогинята.

— Двамата ни моряци ще го закарат при нашия. Тогава ще могат четири души да пазят пленниците.

Никола даде нареждания на двамата гърци и после всички други се качиха на лодките.

Като слязоха всички, Никола се качи на една скала, за да огледа местността. Полето бе вълнообразно и по него се виждаха големи дървета. Никъде не светеше, но отдалече се дочуваше кучешки лай. Никола трябваше да води групата.

— Кога ще стигнем до замъка? — запита хер-цогинята.

— След няколко часа — отговори Никола.

— Трябва ли да чакаме, докато се разсъмне?

— Не е нужно, господарке. Познавам пътя. Хиляди камшици са шарили гърба ми тук, като пленник, аз носех чували с царевица.

— Да вървим ли?

— Ако не сте уморени.

Малката група, водена от гърка, се спусна в тъмното поле.

Херцогинята уговори с Перпиняно и Никола как ще се държат в замъка.

— За всички вас аз се казвам Хамид, син на губернатора на Медина. Аз съм близък приятел на Мулай-ел-Кадел. Бен-Наел, неговият роб, ще засвиделствува, че аз действително съм мохамеданин и капитан.

— Няма ли по този начин да създадете неприятности на Мулай-ел-Кадел? — запита гъркът.

— Той ми каза, че мога да си служа с името му във всички случаи. Аз сега ще се възползвам от това негово позволение — каза херцогинята. — Но вие ще трябва да ме оставите сама да говоря с внучката на Али паша.

— Да, господарке — казаха Никола и Перпиняно.

— Съобщете разговора ни на хората и кажете им да са крайно внимателни. Най-малката непредпазливост може скъпо да ни струва.

Пътят зави по един ручей и изведнъж стана много тесен, едва човек да стъпи, а отдолу се спускаше дълбока урва. „Има глупаци на тоя свят, — мърмореше татко Щаке — които казват, че хубаво било човек да се разхожда по тия места. Дявол да го вземе и остров Кипър с всичките ме хубости, с турците и киприотите му!“

Към пет часа започна да се развиделява.

На върха на една отвесна планина се виждаше една грамадна постройка, забулена в утринна мъгла.

— Това ли е Сарая-замък Хюсиф? — запита херцогинята.

— Да, господарке — отвърна гъркът.

— Бедният Льо Хюсиер! В една от тия кули той гние затворен…