Емилио Салгари
Капитан Темпеста (11)

На борда на кораба

Татко Щаке, едва що стъпи на борда, и веднага хвърли изпитателен поглед върху моряците и платната. Той тутакси поиска да сподели впечатлението си:

— Корабчето ще издържи няколко оръдейни изстрела, без да му стане нещо, платната са чудесни, матросите — от Архипелага; разположението на частите е превъзходно; мисля, че трябва да сме доволни. Какво мислиш, Симоне?

— Хубав платноход, — отговори младият моряк.

Мулай-ел-Кадел се отправи към екипажа, който се бе наредил до голямата мачта.

— Кой е капитанът?

— Аз, господине, — отговори един моряк с дълга черна брада, който правеше впечатление на твърде енергичен.

— Командата ще предадеш ей на този човек тук! — заповяда турчинът и показа татко Щаке. — Ще получиш за това петдесет цехини. Разбрано, нали?

Гъркът дълбоко се поклони.

— Тези хора са християни, — продължи турчинът. — Ти ще им се подчиняваш, като че техните заповеди излизат от моята уста. Отговорностите поемам аз. Отговарям с главата си за сигурността на тези хора. Как се казваш?

— Никола Страдиото.

— Ще запомня това име, — каза Мулай-ел-К-дел.

Мулай-ел-Кадел заведе херцогинята на предния док и с тъжна усмивка каза:

— Задачата е свършена, благородна госпожо. Сега аз пак си оставам неприятел на християните, и вие неприятелка на турците.

— Не говорете така, Мулай-ел-Кадел! — го прекъсна младата жена. — И двама взаимно дължим живота си един на друг. А това никога не се забравя!

— Всеки друг на мое място би направил същото.

— Не. Мустафа, например, би смятал, че преди всичко е мохамеданин.

— Везирът е тигър, а аз съм Дамаски лъв, — отговори гордо той. — Не зная, благородна госпожо, как ще свърши вашето приключение, и не зная, доколко вие, като жена, колкото и да сте храбра и горда, ще можете да се справите и да освободите господин Льо-Хюсиер. Страхувам се, че вие се излагате на големи опасности. Давам ви моя роб Бен-Таел, който не е по-малко храбър и по-малко верен от вашия Ел-Кадур. И, когато изпаднете в опасност, изпратете го при мене, и аз ще направя всичко, което мога, да ви спася.

Той се замисли една минута, после подаде ръка на херцогинята и каза:

— Бъдете здрава, благородна госпожо. Надявам се, че някой ден пак ще ви видя, преди да напуснете острова и заминете за родината си.

Той наведе главата си. Целуна горещо ръката на херцогинята и въздъхна:

— Такава е волята на Аллаха!

Без да се обърне, той бързо заслиза по въжената стълба и скочи в ладията.

Херцогинята остана неподвижна, загледана в отдалечаващата се лодка, докато тя стигна до брега. После отиде на задния док, където татко Щаке и Никола Страдиото очакваха заповедите й.

— Вдигнете котва и разпънете платната, — каза тя. — По-добре е да напуснем пристанището преди зората да ни свари.

Матросите заразгъваха грамадните платна и после вдигнаха котва. Корабът мина под самия фар, който бе на една скала, и когато херцогинята вдигна очи към брега, високо над себе си видя един конник, неподвижен като статуя. Светлината от фара се отразяваше в бронята, която бе на гърдите му.

— Мулай-ел-Кадел, — прошепна тя и се замисли.

Като че ли Дамаският лъв бе предчувствувал, че тя го гледа, поздрави с десницата си.

В същата секунда се чу викът на татко Щаке:

— Хей ти, арабино, какво правиш?

— Ще застрелям турчина, — отговори един глас, който херцогинята веднага позна. В миг тя се обърна.

— Ел-Кадур, — извика тя. — Полудял ли си?

— Ще застрелям турчина, за да не му дължиш вече благодарност.

Арабинът държеше един дълъг пищов и се прицелваше в Дамаския лъв, който гордо възседнал на коня си, беше на самия край на скалата. Под него се спускаше отвесна пропаст и никой не би го спасил, ако го улучеше някой куршум.

— Изгаси фитила! — извика херцогинята.

Арабинът се двоумеше. Дива омраза бе изписана на лицето му.

— Остави ме да го убия, господарко, — каза той. — Неприятел е на кръста.

— Махни оръжието! Подчинявай се! Ел-Кадур наведе глава и после, с едно бързо движение, хвърли оръжието в морето и каза:

— Подчинявам се, господарко!

— Дивакът е полудял, господарко, — каза татко Щаке. — Да убиеш такъв славен човек! Колко са неблагодарни тия арабски разбойници!

Херцогинята отново отправи поглед към фара, който бе вече на триста-четиристотин крачки отминат. В светлината му още се виждаше неподвижната фигура на Дамаския лъв.

— Жалко, че е турчин… и че се яви след Льо-Хюсиер…

Корабът се оказа чудесен платноход и леко се плъзгаше по вълните. Когато бе се отдалечил доста много от брега, той взе курс на север, за да избегне опасността от многото подводни скали.

— През деня или през нощта искате да спрем при Сарая? — запита капитанът.

— Кога можете да стигнете там? — каза херцогинята.

— Вятърът е добър и след десет часа можем да хвърлим котва в залива на Хюсиф.

— Знаете ли, дали в този палат има пленници християни?

— Казват, че има.

— Дали между тях няма един французин благородник?

— Възможно е, господарю.

— Спокойно можете да ме наричате госпожо; аз съм жена.

Гъркът никак не се зачуди. Навярно той бе узнал вече това от бъбрицата татко Щаке или от някой роб на Мулай-ел-Кадел.

— Както заповядате госпожо, — каза той.

— Познавате ли този замък?

— Преди три седмици бях затворен в него.

— Кой е комендантът на Хюсиф?

— Внучката на великия адмирал Али паша.

— Каква жена е тя?

— Тя е извънредно красива и много енергична. Говорят, че била много сурова към пленниците християни. Тя ме остави шест дена гладен, защото й отговорих малко сопнато. И след това заповяда така да ме набият, че още има белези по тялото ми, макар че от тогава са изминали шест месеца.

— Бедният Льо-Хюсиер! — тихо прошепна херцогинята.

Тя помисли малко и продължи:

— Можем ли да влезем в замъка, ако се представим за мохамедани, изпратени от Мулай-ел-Кадел?

— Това би било опасно, — отговори гъркът и заклати глава. — Но, от друга страна, мисля, че много мъчно ще се намери друг предлог, щом непременно искате да влезете в замъка. По всяка вероятност, в заливчето ще кръстосва някой военен кораб на пашата, и комендантът му ще ни спре.

— Замъкът далеко ли е от залива?

— Не много, господарке.

— Ако има неприятелски кораб, ще го нападнем — каза решително херцогинята.

— Може да разчитате на мен — отговори гъркът. — Положението на вероотстъпника е по-лошо от това на роба. Турчинът го гледа с презрение, а християнинът с насмешка. По-добре е да умра, отколкото да влача този кучешки живот. Откакто се отрекох от кръста, за да се спася от набучване на кол и от мъченията, никой не ми е подал ръката си.

Жалостният глас на гърка дълбоко трогна херцогинята. Несъзнателно тя му протегна десницата си и каза:

— Стисни тази ръка, която ти подава капитан Темпеста.

Вероотстъпникът се стъписа.

— Капитан Темпеста! — извика той и сълзи се показаха на очите му. — Вие сте значи героят, който свали от седлото Дамаския лъв? Вие, една жена?

— Да, аз — отговори херцогинята. Гръкът хвана ръката й и я целуна.

— Аз пак ще стана християнин и свободен човек. Господарке, вие можета да разчитате на живота ми!

В този момент татко Щаке се доближи до тях.

— Току-що забелязах две светещи точки на хоризонта — докладва той.

— Ние сме във водите на Хюсиф — каза гър-кът. — Навярно ще е някой кораб на пашата.

— Какво смятате да правите? — запита херцогинята.

Ще следваме нашия път. Корабът ни е платно-ход и мъчно могат да го настигнат. Ако видим, че положението става опасно, веднага ще ударим към открито море.

— За по-голяма сигурност, искам топовете да бъдат заредени — каза Перпиняно. — Имате ли няколко топчии, които биха могли да ми помогнат?

— Всички тези хора са войници — каза гъркът, — и могат така добре да си служат с аркебузи, както и с топове. Всички те са се сражавали с ве-нециянците при Негропонте, Родос и Кандия. Елате на обердона. Оттам се вижда по-добре.

Никола взе кормилото от Симоне и насочи кораба направо към залива, който от едната си страна имаше дълъг полукръгъл нос, дълбоко врязващ се в морето.

На хоризонта се очертаваха високи планински хребети.

Татко Щаке продължаваше да гледа двете светлини, които сега не се движеха. Изглеждаше, че корабът, след малкото си излизане в откритото море, пак се бе прибрал пред залива и пуснал котва.

— Светлините ми изглеждат много ниско — каза изведнъж той. — Не може да бъде това галера. Никола, изгасете светлините.

— Ще влезем ли в заливчето? — запита херцогинята.

— Най-напред трябва да видим с кого имаме работа — отговори кормчията.

Изведнъж се светна и след това се чу гръм. Татко Шаке, Перпиняно и Никола се вслушаха, но не чуха познатото свирене на граната.

— Те ни предупреждават да се отдалечим — каза татко Щаке. — Ние вече сме открити.

— Сега зная с какъв кораб имаме работа — се обади гъркът.

— С галера?

— Не, кормчио, с шебека и на борда й няма да има повече от една дузина турци.

— Какво смятате да правим? — запита херцогинята.

— Да нападнем с двете си ладии и да я пленим — отговори решително гъркът.

— Ще стигнат ли силите ни?

— Двама души ще оставим тук на борда, гос-подарке. Те са достатъчни за охрана. Ние така ще направим, че онези от шебеката да помислят, че сме се подчинили на предупреждението им и сме отплували в открито море.

Корабът веднага се обърна и взе направление към морето, така че турците да помислят, че той не желае да се изложи на техните снаряди. Но щом като корабът им се скри зад планинския нос, обърна се отново и двете ладии се спуснаха.

— Вие, татко Щаке — каза херцогинята — ще управлявате първата ладия. Перпиняно, Ел-Кадур и аз, с шест души, ще ви придружаваме. А вие, Никола, вземете четирима от вашите и влезте във втората ладия.

Всички се качиха в ладиите и се отправиха към залива, решили да пленят неприятелския патраулен кораб — шебеката.