Емилио Салгари
Капитан Темпеста (13)

Замъкът Хюсиф

Замъкът Хюсиф бе една от най-силните крепости, които венециянците бяха построили за кралица Катерина Корнадо. Той бе един горд страж на западния бряг на Кипър срещу морските разбойнически нападения от Египет. От височините му се виждаше далеко в морето. На високите му кули бяха поставени далекобойни топове, които всяваха страх на пиратите. Тази крепост бе оказала голяма съпротива на войските на Мустафа, и кой знае още колко дълго щеше да се съпротивлява, ако не бяха дошли на помощ сто военни кораба от флотата на Али паша.

Когато херцогинята започна да различава в мъглата силуета на замъка, сърцето й се сви от мъка. Дали ще намери жив годеника си, или злите турци са го измъчили вече до смърт?

Те стигнаха до една тясна пътека, от която можеха да се защитават малко души срещу цяла армия. Надолу се откриваше страшна пропаст, в която клокочеха разпенени вълни. Никола здраво стъпваше напред. Той предупреди херцогинята да се държи на страната на скалите и да не гледа много надолу, за да не й се завие свят. Като минаха прохода, изведнъж пред тях изпъкна една голяма площ, на която бе съграден грамадният замък.

При дадения сигнал от стражата на крепостта, която бе забелязала малката въоръжена група, веднага на висящия мост на замъка се яви едно отделение еничари, предвождани от един морски капитан.

— Приятели! — извика Никола на отличен турски език.

— Откъде идете? — запита капитанът, без да прибере меча си.

— От Фамагуста.

— Какво дирите тука?

— Съпровождаме капитан Хамид, синът на пашата на Медина.

— Къде е той?

— Тук — извика херцогинята на чудесен арабски език и излезе напред.

Турчинът я изгледа внимателно и остана учуден. После той поздрави със сабята си и каза:

— Пророкът да дарува тебе и баща ти с хиляди години здраве! Хараджа, внучката на Али паша, ще бъде щастлива да ви посрещне. Елате след мене господине.

— Не може ли и хората ми да ме придружават?

— Всички турци ли са?

— Да.

— Тогава и те са гости на Хараджа.

Той заповяда на еничарите да отворят път и въведе гостите в почетния двор на замъка. Наоколо се рисуваха чудесни сводове в арабски стил, с тънко украсени мраморни колони. Капитанът заведе херцогинята в една зала, постлана със скъпи килими, а придружаващите я настани под сянката на една голяма палма в двора. Изведнъж се появиха четири роби негри със свилени възглавници и сребърни подноси, на които имаше кафе, шербет и сладки.

Херцогинята, която познаваше обичаите на ори-енталците, сръбна от кафето, взе едно парче от сладките, седна след това на подадените й възглавници и каза на турчина, който почтително чакаше нейните думи:

— Къде е внучката на пашата? Спи ли още?

— Тя сега не е тук — каза капитанът, който знаеше също добре арабски. — Преди един час тя замина да наблюдава християните, които пратихме да хващат пиявици. Нужно ни е да изпратим много пиявици за ранените войници във Фамагуста, а изглежда, че с християнска кръв най-лесно се хващат.

— Какво казваш? — запита бледнеейки херцогинята. — Хараджа употребява пленниците християни за ловене на пиявици?

— Цялата околност тук е обезлюдена. Войниците ли си да праща, та да им се смуче кръвта? — отговори турчинът. — Кой тогава ще защитава замъка, ако венецианците изпратят някоя ескадра в нашите води? По-добре е да умрат християните, които и без това ни дотегнаха да ги пазим, а кой знае, дали някога ще вземат скъп откуп за тях, както си мислим.

— Искате бавно да ги умъртвите? — каза херцогинята с мъка, сподавяйки възбудата си.

— Няма що — ще си отидат полека, — каза най-спокойно турчинът. — Хараджа не ги оставя даже да си отпочинат и наваксат изсмуканата им кръв.

— Въпреки, че съм неприятел на християните, това е страшна жестокост, недостойна за една жена.

— Какво да се прави? Племенницата на пашата иска това и тя заповядва. Никому не е позволено да й прави бележки.

— Колко пленници имате тук?

— Около двадесет.

— От Никозия?

— Да, те са от защитниците й, и всички са благородници.

— Има ли между тях някой си капитан на име Льо Хюсиер? — попита херцогинята с треперещ глас.

— Един френски благородник на венециянска служба? Да, и той е с тях.

Херцогинята прехапа устните си, за да не извика от мъка. С нервно движение тя изтри избилата по челото й пот, и след това отново се самообла-да, каза спокойно:

— За тоя господин съм тук.

— Какво? Да не искат да го освободят?

— Трябва да го закарам във Фамагуста.

— Кой заповяда?

— Мулай-ел-Кадел.

— Дамаският лъв? — извика капитанът зачуден. — Какво ли му е дотрябвал този французин на най-храбрия от храбрите?

— Кога ще се върне господарката ви? Аз не мога много да се бавя тук, чака ме работа във фамагуста, а освен това, трябва да изпълня и едно поръчение на Мустафа.

Турчинът помисли и после каза:

— Да ви заведа ли при блатата? Там ще намерите и Хараджа, и пленниците. Има около половин час на кон дотам. Ще дам хубави арабски коне, за вас и придружаващите ви.

— Приемам ги с благодарност — каза херцогинята.

Турчинът отиде да даде разпорежданията си. Перпиняно и Никола бързо се завтекоха към херцогинята, която едва задържаше вълнението си.

— Виконтът тук ли е? — запита тихо Перпиняно.

— Да — отговори младата жена, — но кой знае в какво състояние ще го намерим. И него са изпратили с другите пленници в блатата да ловят пиявици.

— Кучета! — изръмжа гъркът.

— Мъчно ли се ловят? — запита Перпиняно съвсем наивно.

— По-добре кажете не мъчно, а ужасно. След месец хората умират от изтощение и треска, не могат да се държат на краката си от изсмуканата кръв и цялото им тяло представлява една голяма рана.

— Внучката на пашата може ли да подхвърля на такава ужасна смърт един благородник като Льо Хюсиер? — запита Перпиняно.

— Значи, какво трябва да се направи — отговори херцогинята, която отново беше възвърнала чудната си енергия. — Аз ще се състезавам за него с внучката на Али паша. Ще видим, дали италианка-та или туркинята ще победи. Дамаският лъв ни закриля. Да не забравяме това. Той ще изпълни обещанието си.

Идването на конете прекъсна разговора.

— Ние сме на твое разположение, господарю — каза капитанът на херцогинята. — На залез слънце ще бъдем обратно тук. Аз изпратих човек да предупреди Хараджа, че иде пратеник от Мулай-ел-Ка-дел, и ти ще бъдеш посрещнат с почестите, които подобават на званието ти. Тя много ще се радва да види пратеник от Дамаския лъв.

— Тя познава ли го? Турчинът се усмихна особено.

— Дали го познава? И как? — каза полугласно той. — Когато мисли за него, не може да спи, и всички наоколо й патим.

— Обича ли го?

— Казват. Изглежда, че той не й обръща много внимание.

— Възсядайте! — изкомандва херцогинята.

— Ние ще заварим християните на работа. Такова представление рядко се вижда, до гушата в тинята да се врат и да чакат пиявиците да се налепят по тялото им. Само главата на Хараджа можеше да измисли това.