Ребека Уинтърс
Сляп за любовта (10)

Десета глава

— Госпожо Ансън? — Едрият мъж с хирургическа маска на лицето тръгна към Либи, която ходеше напред-назад в чакалнята. Тя не го позна, докато не я махна.

— О, доктор Стилман! Слава богу!

— Разбрах, че сте заминали за Англия…

Либи навлажни пресъхналите си устни.

— Ванс мисли, че съм, но трябваше да разбера как е. Чарлз ми каза за операцията, а също и че имате да ми съобщите нещо важно. Моля ви, как е Ванс? Трябва да знам!

— Операцията беше напълно успешна!

— Благодаря ти, Боже! — прошепна тя. — Молех го да ви посети миналата седмица, но не искаше и да чуе.

— Добре, че, беше така. Иначе щеше да стане твърде късно.

— Твърде късно ли? Смятате, че можеше да умре? — извика Либи премаляла.

— Седнете… — Той я заведе до най-близкия стол. — Съпругът ви очевидно не е искал да знаете състоянието му. Какво ви е казал?

— Нищо. Но всеки можеше да види, че изпитва мъчителни болки след падането си.

— Не ви ли каза за резултата от прегледа си при мен миналата седмица?

Либи поклати глава.

— Дори не знаех, че е идвал, докато Чарлз — господин Ранкин — не ми съобщи преди малко.

— Тогава господин Ранкин вероятно ви е обяснил, че ударът по главата при падането му от коня е предизвикал преместване на парченцето руда. Затова се е появила силната болка. Това е и причината да крие очите си. Когато парченцето беше на предишното си място, беше невъзможно да се оперира. Зрителният нерв изглеждаше увреден. Но след като то се премести, рентгенът показа, че нервът може би е бил по-скоро прегънат, отколкото разкъсан.

— Значи нервът не е бил прекъснат! — възкликна тя.

— Точно така, госпожо Ансън — усмихна се докторът. — Но преди да оперирам, не знаех това със сигурност. Шансовете да е останал невредим бяха малки… Обясних това на съпруга ви. Отначало той не виждаше смисъл в операция без гаранция. Избра да живее с главоболие… до снощи. Обади ми се по телефона съвсем късно. Каза ми, че си е променил решението и иска да го оперирам колкото може по-скоро.

— Кажете ми, какво открихте? — тихо попита Либи.

Той стана от стола си и отиде при нея.

— Точно каквото се надявах. Невинаги съм прав, но това е един от тези редки случаи. Нервът беше огънат, ала нито едно влакно не бе прекъснато. Възможността това да се случи е едно на милион, разбирате ли?

— Докторе!

— Дайте ръката си, госпожо Ансън! — Либи го послуша и вдигна трепереща ръка към него. Той измъкна от престилката си миниатюрно ромбовидно парченце руда. — Вярвам, че ще искате да си запазите този сувенир…

Либи се втренчи в него, после затвори пръстите си. Мъничкото парченце метал беше влязло в черепа на Ванс и бе го лишило от зрение. Сега го държеше в дланта си. Тя вдигна глава.

— Значи ли това, че зрението му ще се върне?

— Все още не е ясно — въздъхна дълбоко доктор Стилман. — Нервът е стоял прегънат повече от месец. Изправих го. Сега ще трябва време, докато възобнови функцията си, ако изобщо я възстанови. С други думи, съпругът ви може да остане сляп, но чувствителен към светлината, както вече видяхте.

— Ако се възстанови, кога ще може да вижда?

— Трудно е да се каже. След седмица, десетина дни… не по-рано. Но помнете, че не мога да гарантирам нищо.

— Знам, ала за мен е чудо да има поне мъничък шанс…

— Чудото е, че си е ударил главата точно по този начин. Без този удар парченцето щеше да остане загнездено и постоянно да притиска нерва. Ако не бяхме оперирали бързо, щеше да е прекалено късно. Знаете ли, госпожо Ансън, почти бих казал, че сякаш невидима ръка ви е тласнала върху съпруга ви… Какъв късмет за него!

— Не мога да повярвам… Ванс ме държеше в пълно неведение.

— Знам. И поради деликатния характер на операцията и възстановителния период бих предпочел той да не научи, че още сте тук. Не искам на оздравяването му да попречи емоционална травма от какъвто и да е вид. Разумът и волята играят неоценима роля в процеса на възстановяване. Присъствието ви може да му напомни с какво трябваше да се раздели при загубването на зрението си. Това може да го обезкуражи точно когато трябва да се бори, за да победи. — Докторът сложи дружески ръка на рамото й. — Можете да идвате в стаята му, но без да издавате звук. Ще предупредя персонала да не ви забелязват. Когато свалим превръзките и видим крайния резултат, ще можете да продължите битката.

Либи започна, без да иска, да се смее през сълзи.

— Прилича повече на тотална война, докторе!

— Но вие сте още тук и се борите — усмихна се той и успокояващо стисна ръката й. — Сега ме извинете, имам още няколко пациенти.

Тя сграбчи голямата му ръка.

— Благодаря ви! Каква слаба дума…

— Ванс ще бъде в реанимацията до девет часа, може би и повече. Защо не хапнете нещо и не се отпуснете? Има още доста чакане…

Либи намери бюфета и вечеря рано, за да си укрепи силите. Може Ванс и да не си върне зрението, мислеше тя, но поне нямаше да изпитва болка.

Внезапно разбра, че не може повече да пази новината за себе си и излезе от бюфета да потърси телефон. Нямаше значение, че щеше да събуди някого. Най-напред се обади на баща му. И двамата бяха толкова развълнувани, че не се получи кой знае какъв разговор. С родителите й беше същото. Обеща да им звънне, когато научи нещо ново.

Когато Либи влезе в сестринската стая, Чарлз крачеше вътре напред-назад. Тя здраво стисна ръката му. Той остана при нея няколко часа. От време на време тихо разговаряха, но най-вече чакаха в приятелско мълчание. Към девет часа Чарлз си тръгна, защото имаше неотложна работа. Либи го прегърна с толкова признателност и надежда, че не можеше да говори.

В девет и половина чу шум отвън. Когато вкараха носилката, тя погледна съпруга си, който лежеше безпомощно на нея, и сърцето й се препълни с любов. Главата и очите му бяха целите бинтовани като тюрбан. Особената миризма на операционна се беше просмукала в тялото и чаршафите му. Ако доктор Стилман не беше я уверил, че операцията е успешна, щеше да се разтревожи от вида му. Вместо това се чувстваше отпусната и спокойна за пръв път след онзи ден в Уайт Оукс, когато научи за злополуката.

Около полунощ забеляза признаци, че идва на себе си. Беше неспокоен и издаваше тихи, неразбираеми звуци. Либи натисна копчето на стената и повика старшата сестра. След миг енергичната госпожа Грейди влезе и бързо отиде при Ванс.

— Хайде, господин Ансън! — Тя взе топло ръката му. — Всичко е наред, нали? — Думите му постепенно ставаха по-разбираеми и той стисна ръцете й, като изпълни Либи с ужасна завист.

— Какво става? — прошепна Ванс. — Какви цветове… Либи! Либи! — извика той настойчиво и тя едва се удържа да не се разкрие. Искаше й се да покрие тялото му със своето, да се слее с него, да му предаде цялата любов и сила, които беше в нея. — Либи, скъпа… цветовете… — промълви Ванс с видимо вълнение.

— Имате право! — обади се госпожа Грейди и отправи изразителен поглед към Либи, която стоеше от другата страна на леглото. — Операцията завърши, господин Ансън, при това успешно. Ще бъдете съвсем здрав, ще видите. — Тя поглади ръцете му. Това изглежда го успокои и той заспа.

Фактът, че беше прошепнал името й в тези първи няколко минути беше единствената опора на Либи през следващите три дни. Трябваше мълчаливо да бди, докато доктор Стилман, различни сестри, Чарлз и Питър можеха да говорят с него, да го докосват, да го окуражават. Тя почти се разплака, когато двете вдовици, които бяха посетили в селото, дойдоха, за да му засвидетелстват своето уважение.

Спеше в хотела, а на сутринта се вмъкваше в стаята му, преди да се е събудил. Не можеше да му се насити, да се нагледа на любимото лице. Първите дни след операцията преминаха благополучно и Либи виждаше, че се чувства все по-добре. Говореше за образи и цветове, които постоянно се въртяха в главата му. Доктор Стилман й обясни, че това означава възвръщане на зрението. Можеше да се случи вече всеки ден. Дали щеше да бъде напълно или частично оставаше да се гадае.

След няколко дни докторът махна превръзката. Либи седеше на стола, здраво стиснала ръце в скута си.

— Добре, Ванс. Сега ще махнем последната марля. Още не очаквайте да видите нещо. Прекалено рано е. Ще ви дам специални очила. Ще ги носите през деня, нощем ще ги сваляте. Някакви въпроси?

— Нямам… — От тази единствена дума Либи разбра какво огромно напрежение го бе обзело. Започваше очакването…

Погледът й беше прикован върху ръцете на доктора, когато тюрбанът падна и откри тъмнокафявата коса на мъжа й с избръсната ивица на мястото на операцията. Доктор Стилман прегледа раната и постави нова марля, след това подаде на Ванс очилата и той си ги сложи.

— Как се чувствате?

— Като че ли току-що ми махнаха огромна тежест…

— Главата ви е чувствителна към всякакво силно натоварване. Движете се бавно през следващите часове, за да преодолеете замайването.

Тя чу въздишката на Ванс.

— Кога мислите, че ще настъпи промяна в зрението ми? Ако настъпи — добави той тихо. Либи прехапа устни в желанието си да му вдъхне кураж.

— Това, господин Ансън, зависи от майката Природа… Следобед сестрата ще се разходи с вас по коридора. Това е най-трудният период, Ванс. Не мислете прекалено много. Слушайте радио и телевизия. Карайте приятелите ви да ви четат.

— Мисля, че ще мина без последното — провлече Ванс нехайно и Либи се усмихна.

Така започнаха следващите три дни. Доктор Стилман го преглеждаше сутрин и вечер, но още нямаше промяна. На деветия ден обикаляше стаята, както и преди операцията. С помощта на бастун опипа пътя си към коридора и си взе питие от хладилника до сестринската стая. Имаше самоуверен вид, но тя усещаше недоволството му, страха му.

Около девет вечерта доктор Стилман дойде да го види. Ванс беше се изтегнал на един стол пред телевизора с глава на облегалката. Беше свалил очилата си и те се клатеха в ръката му. От ъгъла на Либи изглеждаше като нормален виждащ човек, заспал от скука.

Доктор Стилман леко го раздвижи.

— Ванс? Елате до леглото. Искам да ви прегледам.

Той бавно се надигна, отиде до кревата и се намести на него. Подчини се на лекарското нареждане мълчаливо. Докторът го прегледа внимателно.

— Оздравявате много добре, Ванс. Общото ви здраве е отлично. Промени?

— Няма.

— Не съм изненадан. Тези нерви не искат да действат отново. Те са капризни малки инструменти.

— Джон! — сграбчи ръката му Ванс. — Не ме щадете. Много е прозрачно…

— Тогава виждате повече от мен. Все още сте в нормалните рамки на оздравяването. Десет дни след операцията ще започна да ви щадя. Става ли?

— Извинете… — Ръката му се отмести.

— Недейте! Справяте се по-добре от много хора в подобно положение. Ще ви видя сутринта. Преди да заспите, ще ви пратя две сестри да ви направят масаж. Ще ви помогне да се отпуснете.

Либи използва случая и се измъкна в коридора с доктора.

— Ще ми позволите ли аз да бъда едната от сестрите? Само сега? Ще оставя всичко на госпожа Грейди.

— Не виждам защо не…

Няколко минути по-късно тя и старшата сестра влязоха при Ванс с кърпи и лосион.

— Добре, господин Ансън. Време е за масажа ви. Махнете очилата си и се обърнете.

Той въздъхна и сложи очилата на масичката. После махна горнището на пижамата си и се опъна върху чаршафа. Силният му, бронзов гръб хипнотизира Либи. Тя внимателно започна да масажира едната му плешка и дясната му ръка, докато госпожа Грейди се грижеше за другата.

— Това е божествено, госпожо Грейди!

— Така и трябва да бъде. Просто опитайте да заспите. — Тя бъбреше успокоително като любеща майка, докато мачкаше мускулите му с опитни движения. Либи движеше ръцете си по врата му и разтриваше стегнатите сухожилия, докато започнаха да омекват. Силното й желание да притисне страна към гърба му и да го обвие с ръце се оказа трудно преодолимо. Тя се дръпна.

— Не спирайте — измърмори той. — Ще ви платя да продължите. Дневна заплата за още половин час.

Сърдечният смях на госпожа Грейди огласи стаята. Дори Либи слабо се усмихна.

— Стига, господин Ансън! Имаме и други пациенти. Побързайте, сестра! — Тя стрелна Либи с очи и излезе.

От своя ъгъл Либи наблюдаваше как Ванс си облече пижамата и се пъхна между завивките. Разтриването на гърба му явно беше помогнало, защото изглеждаше спокоен. Обикновено тя си отиваше в хотела, когато той лягаше да спи, но днес се бавеше. Зрението на Ванс можеше да се върне вече всеки момент.

Колкото и да искаше да е с него в този миг, реши да се върне в хотела. Чарлз и доктор Стилман щяха да й съобщят за всяка промяна. Не можеше да продължава да бъде в една стая с него, когато цялото й същество копнееше да го прегърне, да го обича. Не искаше да попречи на оздравяването му, ако открие присъствието й. И макар да й беше непоносима мисълта, че зрението му може никога да не се възстанови, смяташе, че той има нужда да остане сам. Когато го изпишат от болницата ще реши как най-добре да стане отново част от живота му. Дълбоко замислена, Либи не забеляза кога бе станал от леглото и видя, че се протяга за бастуна си. Кога се бе събудил? Върна се след минута с кутия кола. Госпожа Грейди вървеше по петите му.

— Е, господин Ансън, мислите ли, че ще заспите като хората, щом пиете кола посред нощ? Засрамете се!

Ванс се усмихна към ниската жена, която цъкаше с преувеличен упрек.

Той стоеше на не повече от метър и половина от Либи, силен и стегнат. Колкото и да бе странно, бледността му само засилваше неговата привлекателност. Изглеждаше и същият, и различен. Понякога, когато гледаше към нея, тя не можеше да повярва, че не я вижда. Сега имаше същото впечатление, когато той се смееше и шегуваше с госпожа Грейди.

Никой никога не би предположил, че си бе загубил зрението. Либи се взря изненадано. Той изглежда добре се справяше с периода на очакване. Колкото повече време минаваше без признаци на възстановяване, толкова по-ведър ставаше. Докато нейното настроение на свой ред падаше. Може би Ванс бе чакал твърде дълго. Може би тя искаше прекалено силно да се върне зрението му…

Госпожа Грейди го наблюдаваше като ястреб. След последната му глътка му заповяда да се върне в леглото и го предупреди за последствията, ако стане отново. Когато излизаше от стаята, я съпроводи подигравателният му смях — един радостен звук, какъвто Либи не беше чувала цяла вечност.

Тя седеше абсолютно безшумно. Мина половин час. Чу бавното му, равномерно дишане. Беше заспал. Либи пристъпи на пръсти към леглото му за последен поглед. Той лежеше настрана с прегъната възглавница под главата си. Наведе се да разгледа лицето му, като се възхити отново на плътната му уста, сега отпусната в съня. Изглеждаше напълно спокоен. Повече от всичко на света искаше да протегне ръка и да отмести кафявата къдрица от челото му. Чувство на силна любов и нежност навлажни очите й. Беше толкова смел, толкова силен…

— Либи?

Тя ахна и обърна невярващи очи към него. Ванс седна в болничното легло и спусна крака на пода. Златист отблясък от нощната лампа на стената до него открои релефно чертите му.

— Наистина ли мислеше, че няма да позная докосването на ръцете ти? Аромата на кожата ти? Когато слепец прави любов, Либи, другите му сетива стават вълшебно изострени — не знаеше ли това? През нощта, когато те направих моя, когато те боготворях с тялото си, острото усещане на допира до теб остави неизличим отпечатък в съзнанието ми. Искам да го изпитам отново. Ела тук, Либи!

Думите му я объркаха. Ако искаше да я люби и после отново да я отхвърли, не можеше да го приеме… Обзе я страх.

— Ванс, кълна се, нямах, намерение да ти показвам, че съм тук! — Горещи сълзи бликнаха от очите и. — Прости ми! Никога не съм те наранявала нарочно… Исках да бъда близо до теб. Всеки друг можеше да бъде край теб, освен мен. Не можех да го понасям повече. Извинявай… Тръгвам си.

— Не се страхувай от мен, любима! — Неговата нежна и настойчива молба я обезоръжи. Ръцете му увиснаха в поза на жалко поражение. — Толкова ли злини съм причинил, че собствената ми жена е ужасена от мен? Ще помогне ли, ако ти кажа, че животът ми няма смисъл без теб? Сляп или не? Че мисълта да преживея още секунда, без да те прегърна, е десет хиляди пъти по-лоша от слепотата? — Либи не можеше да диша. Сякаш цял живот беше чакала, за да чуе тези думи. Тих стон излезе от гърлото й.

— Обичам те, Либи! Имам нужда от теб! Ако ми дадеш още една възможност, искам да ти бъда истински съпруг. Любовта ни съществува в нас и от само себе си. Ти ми го доказа. Нито времето, нито обстоятелствата имат връзка с това, което чувстваме един към друг… Което завинаги сме чувствали. — Той разтреперано пое въздух. — Имаш пълно право да ме презираш за начина, по който се отнесох към теб, но моля те, не се отвръщай от мен! — Гласът му трепна от силно желание.

Либи изтича до него и притисна главата му до гърдите си.

— Обичам те толкова много! — пошепна тя в тъмната му коса. — О, Ванс, ако зрението ти не се върне, моля те, моля те, не придавай значение на това. Имам нужда от теб. За теб ще направя всичко. Обожавам те!

Ръцете му обвиха стройното й тяло в безкрайна прегръдка.

— Вече нищо няма значение, освен че ме обичаш, Либи! Прости ми… Благодаря на Бога, че издържа! — Либи го прегърна по-силно, неспособна да говори. — Когато се събудих от упойката, исках само теб…… — Ръката му се сви в косата й. — След това си спомних, че си в самолета за Лондон. Кълна се — това беше по-лошо от откритието, че съм сляп. Мисълта, че друг човек ще спечели любовта ти, ще получи правото да се люби с теб ме подлудяваше. Молех се да се върнеш, Либи…

— Но аз изобщо не съм заминавала!

Тялото му потрепери.

— Ти разигра убедително представление, госпожо Ансън! Когато каза, че ми даваш развод, се почувствах като осъден на върховен мрак.

— Излъгах те… Трябваше да те излъжа. Нищо друго не можех да направя в онзи момент. Но тържествено ти обещавам, че никога вече няма съзнателно да те лъжа.

Той покри шията й с горещи целувки.

— Никога не ме оставяй! Само това те моля… Когато преди малко усетих ръцете ти, помислих, че сънувам. След начина, по който се държах, се боях да повярвам, че молитвите ми са чути.

Либи нежно зацелува лицето му, още неспособна да повярва, че всичко това бе истина. Ако беше сън, тя не искаше да се събужда.

— Не можех да те оставя, Ванс. Животът ми няма смисъл без теб — призна тя, като сплиташе пръсти в тъмните му къдрици. — Не знам какво е да си сляп, но честно мога да ти кажа, че не може да е по-лошо от мисълта за живот без теб. Говориш за твоя върховен мрак! — Долната й устна трепна. — Оня пръв ден в болничната ти стая, когато ми каза да си отида… че не ме искаш… се почувствах осъдена на най-страшно страдание… защото теб нямаше да те има.

— Прости ми, че ти причиних това! — прошепна той.

— Няма какво да ти прощавам. Обичам те — промълви в отговор Либи.

Тогава жадната му уста се впи в нейната с болезнена нежност, която бързо премина в нещо друго. С бързо и уверено движение Ванс я вдигна на ръце и я сложи на леглото, като се плъзна до нея.

— Щом доктор Стилман ме изпише от болницата, ще заминем на сватбено пътешествие. Не искам да те деля с никого месеци наред. Толкова ще ми трябва, за да повярвам, че всичко това става наистина. — Ръцете му нежно я галеха. — Но ти си истинска, любов моя, и толкова хубава. Хубава до болка!

Тя не можеше повече да сдържа радостта си, но си спомни, че бяха в болнична стая.

— Ванс, някой може да влезе — измърмори пресипнало Либи в лицето му.

— Аз плащам за тази стая, докато съм тук. Ако искам да прегръщам жена си, това си е само моя работа — каза той с тон, който й беше познат от преди злополуката — сигурен и самоуверен. — Само почакай да те прибера вкъщи, госпожо Ансън!

— Обичам да ме наричаш така — призна тя и се притисна още по-силно до него.

— Либи, веднага щом Мартин и другите бъдат официално обвинени, ще заминем където пожелаеш…

— Аз просто веднага бих се окопала в имението, ако искаш да знаеш истината.

— Имението? — Ванс се надигна с израз на изненада и изумление.

— За мен това е най-хубавото място на света. Моля те, моля те, не го продавай! Не бих могла да го понеса.

Неговият ликуващ смях изпълни стаята.

— О, Либи, Либи! Не те заслужавам!

— Защо казваш това?

— Току-що премахна най-голямото ми безпокойство. От самото начало се питах дали правя за теб това, което трябва.

— Ванс! Какво искаш да кажеш?

Устата му се допря до нейната за дълго.

— Мисля, че не можеш да си представиш как се чувствах, когато те видях за пръв път. Ако не живеехме в цивилизовано общество, щях веднага да те измъкна от гостната на баща ми и да те доведа в Кения в онази първа вечер. Ти още учеше в школата и не знаех дали би се съгласила да промениш начина на живот, с който беше свикнала. Затова чаках почти три години, преди да ти предложа да се омъжиш за мен. Но при последното ми идване не можех да издържам повече. Все пак се ужасявах от мисълта, че усамотеният планински район може да не ти хареса. — Той силно я целуна. — През онзи пръв ден в имението ти изглеждаше много щастлива, но не смеех да повярвам. Мислех, че се преструваш за мое добро. Нека те прегърна, Либи! Нека те обичам до края на живота ни…

Нежните лъчи на зората се процедиха през прозореца на болничната стая и паднаха на леглото след няколко часа. Либи усети топлината на утринното слънце върху лицето си и се размърда, но беше здраво притисната от ръцете на съпруга си.

Отвори очи и видя, че той беше буден. Тъмните му кадифени очи се местеха по лицето й, почти галейки нежните му линии.

— Ванс!

— Не помръдвай — прошепна той. — Лежи спокойно… Остави ме да те гледам, Либи. Ако не ме лъжат очите, облечена си с бледосиня пола и блуза с бяло бие на яката и ръкавите. Сънувам ли?

Очите й се замъглиха от сълзи.

— Не е сън… Зрението ти се връща! — Тя вдигна ръка към лицето му и нежно прекара пръст по тъмната му вежда. — Кога стана?

— Не съм сигурен — измърмори Ванс и седна. — Събудих се преди малко и видях всичко в сянка. Затворих очи и се запитах какво ли значи това. Когато ги отворих, видях лицето ти ясно като камбана. Единственият проблем беше, че образът ти беше запечатан в съзнанието и сърцето ми толкова отдавна, че помислих… Либи! — извика той. — Аз наистина те виждам! — В очите му заблестяха сълзи. Пронизващият му поглед шареше навсякъде и попиваше пищния безпорядък на лъскавата й черна коса. — Знаеш ли, че когато си развълнувана, очите ти светят с пурпурен огън? И долната ти устна потрепва? — Ванс се наведе и леко я целуна. После прокара твърдите си ръце по раменете и ръцете й. — Твоята вяра направи това, Либи…

Лъчезарна усмивка озари лицето й.

— Доктор Стилман каза, че сякаш някой е поръчал падането, когато яздехме.

Той вдигна ръцете й и ги целуна с нежност, която трогна сърцето й.

— Какво щеше да стане, ако беше се отказала от мен? Ако беше си заминала за Лондон оня пръв ден? — Ванс отново я сграбчи в обятията си. — Не ме оставяй никога! Обичай ме винаги…

— Добро утро, господин Ансън! — проехтя гласът на госпожа Грейди, която веднага нахлу в стаята. — Чудесна сутрин! — Тя спря стъписана. — Господин Ансън!

Либи откъсна устни от Ванс и се измъкна от леглото, като се опитваше да оправи смачканите си дрехи. Той се изкиска с ослепителна усмивка.

— Наистина е прекрасна, великолепна сутрин, госпожо Грейди! Нямах представа, че очите ви са така приятно сини…

— Така! Значи зрението ви се върна… — Тя замига. — Е, добре. При тези обстоятелства няма да докладвам какво видях току-що. Но не забравяйте, че доктор Стилман ще мине на визитация след няколко минути. Не бихте искали да причините на горкия човек сърдечна недостатъчност, нали? Особено след всичко, което направи за вас…

— Не, госпожо Грейди! — Ванс кръстоса ръце и се усмихна на Либи. — Ще отведа оттук жена си още тази сутрин, така че позволете ми да ви кажа довиждане и да ви благодаря. Не бих могъл да получа по-нежни грижи дори ако бяхте моя майка.

— Стига, стига, господин Ансън! — Тя засия като младо момиче. — Толкова сте любезен! Бъдете добър към прелестната си жена. Тя ви пазеше, бдеше над вас, молеше се за вас… Не ви напусна нито за секунда и се справяше с вас, когато никой друг не знаеше как да постъпи. По моя край казват, че притежава дара на добра фея.

— Що за дар е това, госпожо Грейди? — попита Ванс глухо.

— Вярно сърце, господин Ансън. Нещо наистина рядко.

Либи грабна протегнатата му ръка, когато госпожа Грейди си излезе. Слънцето беше се вдигнало над хоризонта. Тя се върна в прегръдките му, където беше мястото й… Ванс се втренчи в нея със сила, която я омагьоса.

— Либи, ти ме измъкна от най-тъмната бездна към светлината — каза той със сълзи в гласа. — В замяна искам да ти дам целия свят.

— Ти вече го направи, когато поиска да се оженим, скъпи. Но за известно време предпочитам да забравя света и просто да остана сама с теб. Мислих за възможността твое бебе да расте в мен, Ванс. И искам това да стане скоро — ако вече не е станало. — Тя наведе уста към неговата в плътна, продължителна целувка.

Гласове в коридора я накараха да вдигне глава, но Ванс хвана с ръце зачервеното й лице.

— Надявах се да кажеш това, Либи. Защото нямам никакво намерение да те изпускам от ръцете си и от погледа си! — През цялото време пред нас…