Лас Смол
Благословени от съдбата (1)

Първа глава

Беше непосредствено след Нова година, когато Греъм Ролинс посрещна приятеля си Джим и засмян го попита още от вратата:

— Как се чувства най-преследваният Дон Жуан в целия Федерален окръг Кълъмбия? — Говореше малко провлечено, с акцента на човек от Средния запад.

Когато Джим приближи бюрото му, Греъм забеляза, че приятелят му има твърде уморен вид. Вместо да отговори на поздрава му — както обикновено — с някоя дръзка забележка, Джим не каза нищо, само смръщи вежди.

Привидно разочарован, Греъм запротестира:

— Поне да беше намерил някой по-разумен отговор като например: „Изморен съм“ или „Върви по дяволите, остави ме на мира“… — Забеляза обаче, че Джим не му обръща внимание.

И двамата бяха юристи. В града повечето политици и хората от висшата администрация говореха малко и подбираха думите си. Това важеше и за лобистите агенти на влиятелни банкови и финансови групировки, които правят всичко възможно да влияят на депутатите от Конгреса. Джим също имаше навика да подбира думите си, но го правеше незабележимо. А сега сякаш бе онемял. Погледна многозначително и каза:

— Срещнах жена с голямо жилище. Иска да вземе за квартирант мъж. Не е далеч оттук. Чакай! И през ум да не ти минава онова, което можеш да си помислиш. Предложението е делово.

Смаян, Греъм смръщи вежди и попита:

— Защо не отидеш ти? Нали търсиш жилище близо до службата?

— Не си търся съпруга. Бърти е… — поколеба се Джим.

— Кой е този Бърти?

— Това е жената, за която току-що ти споменах. — С ръце в джобовете започна да крачи из стаята като адвокат, който се стреми да внуши на съдебните заседатели колко свестен човек е неговият довереник. — Казва се Робърта Ламбърт. От Тексас е и е… специална.

На Греъм не му оставаше нищо друго, освен да попита:

— Щом Бърти е толкова специална, защо я пробутваш на мен?

С безупречната логика на врял и кипял в занаята юрист Джим отговори:

— Смятам, че ти е време да се ожениш.

Греъм не вярваше на ушите си!

— Говоря съвсем сериозно — продължи Джим. — Стига си тичал подир фустите, огледай се, докато е време. Скоро жените, които срещаш, или ще са женени, или разведени с по някое дете…

Със същата логика на юрист Греъм попита:

— Защо на мен да ми е време да се женя, а на теб не? Ти си на тридесет и две, с една година си по-голям от мен. И ако на мен ми е време да се оженя, какво остава за теб?

Джим кимна и остана сериозен. Загледан в обувките си, поясни:

— И аз планирам да се женя.

— Наистина ли?! И коя е скъпоценната? — Остана озадачен от небрежното махване с ръка на приятеля си. Защо ли му предлагаше тази жена? Попита с подозрение: — Да не би Бърти да е някоя твоя стара любовница, от която искаш да се отървеш? — Джим го изгледа така враждебно, че Греъм неволно се отдръпна, сякаш да се предпази: — Не мога да те разбера. Твърдиш, че я познаваш, готов си да я защитиш, но не смяташ да си опиташ късмета. Казваш, че имаш намерение да се жениш, но не за нея и настояваш да опитам аз. Каква става?

Все още враждебно настроен, Джим нямаше желание да продължи разговора, но обясни:

— Сигурно знаеш какво значение има кариерата за мен. Време е да направя удар. Но за спътница в живота ми е нужен друг тип жена, не като Бърти.

— И какви са отношенията ти с нея?

— Никакви! — Започна да диша учестено, явно насоката на разговора го дразнеше.

— Тя бременна ли е?

Джим неволно зае войнствена поза и очите му гневно проблеснаха.

— Говориш глупости! Бърти не е бременна!

Греъм застана срещу приятеля си и каза съвсем сериозно:

— Дължиш ми повече обяснения. Защо ме набутваш между шамарите при една жена, която ти отбягваш? Какви са отношенията ти с нея?

— С теб сме добри приятели, уважавам те, Греъм. Смятам, че си добър човек. Приеми, че Бърти не е за мен. — Бръкна в джобовете си и продължи: — Юристка е и работи за екологическото лоби. Отдадена е на работата си изцяло и смята, че може да направи кариера. Не е от жените, чиято единствена цел е да свият домашно гнездо. Къщовница е, но иска да се омъжи за човек, който ще зачита правата й и ще я обича достатъчно, за да отгледат заедно няколко хубави дечица, обаче няма да й пречи да работи. Тъкмо като за теб.

— А защо не за теб? — вече по-спокойно попита Греъм.

— Защото бих могъл да се влюбя в нея!

Греъм знаеше, че приятелят му говори сериозно и е премислил добре всяка дума, затова настоя:

— Кажи честно, спал ли си с нея?

Нетърпелив и начумерен, Джим изстреля на един дъх:

— Не! Аз дори не я познавам добре. Виждал съм я само няколко пъти.

— Проклет да съм, ако разбирам нещо!

Без да дочака дали приятелят му ще добави нещо, Джим обясни:

— Тя си търси мъж квартирант. Ако имаш разум, действай! Само не се издавай, че тя те интересува като жена. Престори се, че от значение за теб е единствено квартирата, защото е близо до службата ти. Бъди делови и направи добра сделка. Предложи й например да изхвърляш боклука и да помагаш в чистенето срещу намаление на наема… — Млъкна, за да подчертае следващите си думи: — Бъди сигурен, че няма да ти направи отстъпка, но я накарай да се пазари. Ще мисли, че нямаш интерес към нея.

Загубил търпение, Греъм вдигна глава към тавана и попита:

— Щом работите стоят така, как бих могъл да се оженя за нея?

— Ако изиграеш добре картите си, може и да успееш. Само се подготви психически. Видиш ли я, ще се предадеш без бой.

— Трябва да призная, че ме запали. Не си от тези, които се шегуват с подобни неща. И все пак да вярвам ли на всичко, което казваш?

— Напълно! Но ако случайно я обидиш по някакъв начин, мисли му! Ще си имаш работа с мен!

 

 

Греъм реши да прояви здрав разум. Обади се, за да поиска среща. Робърта Ламбърт имаше приятен глас и се оказа съвсем делова. Поиска му препоръки, имената на четирима негови приятели и гаранция за платежоспособност. Предупреден от Джим да преговаря, Греъм поиска същото от високомерната госпожица Ламбърт. Беше очаквала от него точно такова поведение и то му спечели червена точка. Тя прие да се срещнат.

Това повдигна духа му в този мрачен януарски ден, който превръщаше Кълъмбия в непознат мрачен град…

Греъм мина през Агенцията по околната среда, където работеше Бърти. Огледа жените, като се мъчеше да познае коя от тях би могла да предизвика интереса на Джим Макфарланд. След приятния оглед избра пет от тях като „възможни“. Защо ли не беше попитал как изглежда Робърта? Щеше да му е от полза, дори да знаеше само цвета на косата й. На този етап обаче не би могъл да попита за това приятелите й, които му бяха дали препоръки. Опасяваше се, че ще й кажат. А тя не биваше да знае, че се интересува от нея самата…

 

 

— Видяхте ли се? — Два дни по-късно го попита Джим по телефона.

— С кого? — Греъм се усмихна многозначително.

— Дяволски добре знаеш с кого! Не се прави на ударен!

— Още не. Засега сме говорили само по телефона. Тя как изглежда?

Като пое дълбоко дъх, Джим обясни кратко, но изчерпателно:

— Брюнетка, разкошни коси, сини очи.

— Чудесно, това елиминира половината от жените в окръг Кълъмбия. Висока? Ниска? Закръглена?

— Среден ръст… Истинска красавица!

— Много добре, така ги намалихме до около стотина хиляди.

Джим не каза нищо повече и прекъсна телефонния разговор.

Очевидно за него нещата бяха сериозни.

 

 

Когато най-после получи официална покана и му бе назначен час за разговор и оглед на апартамента, Греъм беше подготвен. Отиде до Александрия с автобуса. Огледа се още от спирката. Видя малък търговски център, а жилищните сгради приличаха на зайчарници. Малко по-нататък беше комплексът на Робърта. И там сградите бяха подобни, но потънали в зеленина. Имаше борове, кленове, дъбове. Той оцени въображението на проектанта, който благодарение на умелото групиране и свързване на сградите с околната среда, внушаваше усещане за разнообразие. С удоволствие би живял тук. Ако тази Ламбърт се окажеше поне малко отстъпчива и търпима, щеше да наеме жилището. Тръгна между сградите, за да намери необходимата. Тази, в която живееше Робърта, се оказа далеч от паркинга, а апартаментът й — на партера. Точно когато намери желания адрес, Греъм съзря поточето.

То течеше бързо по неравния наклонен терен. Водата беше бистра и бълбукаше между камъните, които стърчаха направо от пясъчното дъно. Виждаха се няколко водопадчета, високи от метър до метър и половина. По дърветата подскачаха сиви катерици. Това го изненада. У дома в Индиана катериците бяха с кафява козина. Изпита блажено спокойствие. Мястото му хареса. Дори да не успееше в преговорите с жената, щеше да си намери друго жилище в същия комплекс. Наложи си маската на много сериозен и почтен мъж и позвъни на вратата. Не бе подготвен обаче за изненадата, която го очакваше.

Бърти отвори вратата и го погледна. Беше висока до раменете му. Лицето й беше гладко, като мраморно, косите — дълги, но прибрани назад на опашка. Изглеждаше шестнадесетгодишна. Той почти се канеше да каже, че търси майка й, защото знаеше, че Робърта Ламбърт е на двадесет и девет.

— Вие сигурно сте Греъм Ролинс — каза младата жена. — Приятно ми е, аз съм Робърта Ламбърт.

Той беше малко по-висок, отколкото си го бе представяла. Освен това изглеждаше неотразимо мъжествен и очарователен. За щастие беше рус, а тя нямаше слабост към русокосите мъже.

Греъм я изгледа и кимна, сякаш преценяваше положителните й качества. Сега той приличаше на лекар, който си придава важност пред пациентите. Робърта беше юристка и също умееше да преценява хората. „Не можеш да надхитриш хитреца“, помисли тя и погледна в очакване.

— На мен също ми е приятно — промърмори той със закъснение.

— Заповядайте да огледате жилището. — Отстъпи настрана и му направи път да влезе.

Греъм забеляза, че дясната й ръка е гипсирана. Повече нямаше време да мисли за това, защото Бърти му показваше дневната. Обширното помещение беше застлано с дебел мек килим. Бе обзаведено с малка масичка, няколко стола, диван, покрит с богато оцветена плюшена дамаска, и старинен стол от орехово дърво с резба, поставен до прозореца. Нямаше изкуствени цветя. Младата жена се насочи към вратата от дясната страна на дневната, отвори я и каза:

— Това е стаята и банята към нея. От другата страна — посочи наляво — са трапезарията и кухнята. Оттатък са моята стая и банята ми. Разположението е много удобно, тъй като дава самостоятелност за двама души, които да не си пречат.

Греъм я погледна усмихнат:

— Освен ако вие не организирате щури събирания, на които няма да съм канен, а ще ми се наложи да подслушвам през стената, за да чуя вицовете, които си разправяте. — Като изтърси това обаче, се стресна и млъкна.

— Рядко каня гости и те обикновено се държат прилично — поясни Робърта с хладен тон. После млъкна и го изчака да разгледа стаята.

Греъм отбеляза наум, че младата жена не спомена дали ще го кани на събиранията си… Той мина през вратата и се озова в малко антре с вграден гардероб. Отдясно беше вратата на спалнята. Влезе в нея и прецени, че е светла и удобна. Имаше двойно легло, шкаф и писалище с лампа и телефон.

Робърта го изчака в антрето, докато той огледа и малката баня. Пусна водата във ваната и провери дали канализацията функционира нормално. Всичко беше безупречно. Той остана доволен от себе си, защото му се струваше, че по този начин показва на младата жена колебанието си.

Робърта го преведе през дневната към столовата и кухнята. Той си даваше сметка, че тя очаква някаква реакция и затова важно каза:

— Много добре. — Даде си вид, че още по-старателно оглежда помещението. Опита как се затваря контейнера за смет, надзърна в празния шкаф, който щеше да ползва. Хвърли поглед към фризера и хладилника. Направи огледа с леко повдигнати вежди и скептично стиснати устни. Не пропускаше от време на време да прокара пръст по някоя повърхност или предмет, сякаш проверяваше дали има прах. Правеше се на сериозен наемател, който държи на реда и чистотата.

Робърта не му показа спалнята си. Греъм можеше да се обзаложи, че е обзаведена с вкус и блести от чистота. Искаше му се да надзърне и в нея. Бяха достигнали до вратата й и той попита:

— Това вашата стая ли е?

Младата жена го погледна така, сякаш искаше да му подскаже, че само луд би си въобразил, че може да проникне там. После кимна.

Греъм я гледаше изпитателно. Значи това беше жената, която Джим така упорито избягваше. Смръщи вежди и погледна масата в столовата. Върху нея бяха пръснати някакви документи.

— Имате ли нещо против да седнем тук? — покани го тя.

Той оцени находчивостта й. Обстановката беше много по-делова, отколкото в дневната. Трябваше да седнат един срещу друг край масата — като на истински преговори.

— Всичко е горе-долу около средното — наем, такси, допълнителни услуги… — Бърти разлисти документите.

Стори му се, че точно сега трябва да започне да преговаря и да се преструва на не особено заинтересован.

— Какво ще кажете, ако се съглася да върша някоя работа срещу намаляване на наема? — попита я.

— Извинете, но ако не можете да си позволите такъв наем, то няма защо да си търсите жилище в този район. Освен това искам предплата за един месец, за да съм сигурна, че няма да напуснете и да изчезнете, без да платите. — Изгледа го изпитателно, сякаш искаше да се увери дали разбира смисъла на това, което му казва.

— Няма ли да има намаление, ако обещая например да хвърлям боклука? — усмихна се той подкупващо.

Младата жена почти бе решила да го среже, но се въздържа.

— Боклукът не е проблем — отвърна.

— Е, добре тогава. Мисля, че всичко е наред.

— Вижте, ако имате някакви колебания, можете да си помислите през почивните дни. Има още двама души, които се интересуват от предложението ми. Ще чакам отговора ви до понеделник, но след това няма повече да пазя квартирата за вас.

Греъм погледна към кухнята и дневната, после погледът му спря върху затворената врата, зад която беше царството на Робърта.

— Смятам, че всичко е наред, госпожице. Хареса ми поточето с водопадите навън. Струва ми се, че бих живял дори в дървена колиба без всякакви удобства, стига да съм на брега му.

Тя се усмихна — за първи път, откакто бе дошъл. Той пое въздух, защото почувства, че близостта на тази красавица го вълнува. Остана неподвижен, сякаш се страхуваше да не й се стори дързък, ако направи някое неволно движение.

Бърти плъзна поглед по мъжественото му тяло и светлите коси, контрастиращи с тъмните вежди и без всякаква връзка с разговора отбеляза:

— Интересно, изглеждате доста добре. Досега просто не забелязвах русокосите мъже. Те не ми допадат. — Внезапно се стресна от триумфалната усмивка на Греъм и продължи делово с условията: — Имайте предвид, че няма да ви ставам секретарка и да отговарям, когато ви търсят по телефона. Освен това няма да търпя среднощни посещения на разни жени. Това е против разбиранията ми за морал. Също така се дразня, ако някой яде от моите хранителни продукти или пък, ако не си мие съдовете. Най-добре е по тези въпроси се разберем още сега.

Той реши, че е уместно да вметне:

— Всичко това, надявам се, важи и за вас, включително нощните посещения, нали, госпожице?

— Разбира се — сякаш не го е чула, продължи тя, — всеки трябва да си почиства.

— Ако важи за двете страни, приемам — парира той.

— Естествено. Е, роднини могат да преспят понякога тук.

— Съгласен съм и с това.

— Но никакви полуголи „братовчедки“ из апартамента!

Този път Греъм се засмя и каза:

— Разбрано.

— И държа да не давате моя телефонен номер на вашите „братовчедки“.

— Защо да го правя? — учуди се Греъм.

— Някои жени са много нахални. Могат да започнат да оставят съобщения за вас на моя телефонен секретар. А и мъжете им могат да започнат да ги търсят при мен…

— Приемам, защото и аз имам телефонен секретар.

— И никакво нахлуване в чужди владения, освен ако няма специална покана!

— В това има смисъл — съгласи се той.

— Тогава ми се обадете в понеделник.

— Готов съм да подпиша договора веднага. Поточето ме подкупи…

Подписа договора и чека, взе ключа от апартамента и се сбогува. Беше толкова деликатен, че дори не я разцелува по случай успешната сделка.

Пренесе се два дни по-късно. Широкоекранният телевизор остави в дневната, а йониката внесе в стаята си. Щеше да живее под един покрив със синеоката тъмнокоса магьосница, която примамваше и съблазняваше всеки мъж. Вероятно точно това беше направила и с Джим Макфарланд… Както и да е, Греъм беше готов да се жертва заради приятеля си. Джим трябваше да му е благодарен. Той беше възрастен човек и щом бе решил да избяга от нея, защо трябваше да го разубеждава?

 

 

На следващия ден Греъм се събуди рано. Няколко приятели му се обадиха по телефона и го поканиха да отидат на излет, но той отхвърли предложението.

Искаше да се срещне с Робърта. Обу джинси и отиде до кухнята. Тя не беше там, нямаше и бележка.

На обяд приготви храна за двама, но тя не се появи. След като се нахрани, Греъм изми чиниите, избърса ги и ги прибра. Помота се из дневната, след това реши да излезе да се поразходи край потока. Не се мяркаха никакви деца. „Изглежда, е жилищен комплекс за пенсионери“, помисли той, ала скоро намери обяснение за необичайното спокойствие и тишина. Тук живееха млади делови хора, загрижени за кариерата си, които нямаха време за деца. Беше тъжно, че това красиво кътче не се оглася от детски викове и смях, но за сметка на това щеше да е господар на пенливия поток, бълбукащ между камъните.

Когато му омръзна да се разхожда, се върна в апартамента. Реши да го огледа по-внимателно. В библиотеката откри книги за ядрените отпадъци и за застрашени от изчезване животински и растителни видове.

Любимото кътче на Робърта в дневната очевидно беше край библиотеката. До нея имаше удобен стол и кошница с плетиво. Чудеше се как ли си е счупила ръката. Може би се е подхлъзнала някъде…

Греъм разгледа целия апартамент и най-после се престраши да почука на вратата на спалнята й. Отговор нямаше…

Той хапна набързо, а после седна пред йониката си и засвири. Привечер облече анцуг, обу маратонки и излезе да потича. Беше си избрал една пътечка, която лъкатушеше между дърветата покрай потока. Когато, капнал от бягането и изпотен, се прибра вкъщи, Робърта беше там. Не знаеше какво да й каже, затова попита:

— Всичко наред ли е?

Тя погледна невероятно мъжествената му фигура. Стори й се, че изпълва цялото помещение.

— Не мога да повярвам, че би могъл да съществува телевизор с такъв широк екран — не отвърна на въпроса му тя.

— Съвършено нов е, а като гледам мач, все едно, че съм на стадиона — обясни с гордост той.

— Играеш ли футбол?

— Не съм играл отдавна. — Обърна се и сякаш да подчертае, че не е във форма, продължи: — Нали разбираш, по цял ден седя зад бюро. Така човек се заседява.

Робърта загледа изпитателно тялото му и това го накара да настръхне. Пое си дъх, за да се съвземе от внезапната тръпка, и изтърси:

— Как си счупи ръката?

— Един джебчия, замахнах и му счупих носа. — Тя повдигна гипсираната си ръка и се намръщи от досада. — Нямаше как, трябваше да се защитя.

С един удар бе разбила носа на джебчия! Греъм я погледна с респект и каза:

— Мисля, че ще ти хареса да гледаш футбол. От утре започват мачовете за първенството.

Робърта отговори незаинтересовано:

— Цял Тексас е луд по футбола, но никой от семейството ми не е запалянко. Аз имам три сестри.

— Поне баща ти не е ли любител?

— Неговата слабост е родеото — състезание по обяздване на диви коне. Дай на мъжете да си чупят вратовете.

— Родео ли?

— Връзват коне в тесни неудобни коридори от дъски и ги подлудяват. След това ги пускат и ездачът трябва да се задържи на седлото определен брой секунди. Кажи, това не е ли върхът на глупостта?

— Аз харесвам само футбола.

На Бърти не й бе и хрумнало за футбола, когато бе решила да вземе мъж квартирант. Само като си помислеше за този груб спорт, сякаш чуваше виковете, виждаше блъсканицата и прострените на игрището контузени играчи. Футболът я ужасяваше.

Без да подозира какви мисли я вълнуват в момента, Греъм предложи:

— Какво ще кажеш за едно какао? До вечеря има още време. Ще приготвя пържоли, за да отпразнуваме моето нанасяне.

Робърта се усмихна и се извини:

— Ще трябва да го отложим за някой друг път. Тази вечер съм заета. А и не бива да свикваме да се изчакваме, за да вечеряме заедно. Така ще губим време, а и бюджетите ни ще изтънеят.

— Е, добре, но сутрин ставам рано и нищо не ми коства да правя кафе за двама ни. От работа също се връщам по-рано и бих могъл понякога да приготвям нещо за хапване. Само когато се уговорим, разбира се — допълни бързо.

— Виж, аз съм лобист и служебно съм принудена да посещавам често разни коктейли. Рядко се прибирам вкъщи за вечеря. Законодателите ще се завърнат към средата на месеца за традиционното Обръщение на Президента. Тогава ще се организират един след друг благотворителни коктейли, за набиране на средства. Организират се от различни членове на Сената. Входът за тях е не по-малко от двеста и петдесет долара. Посещавам тези мероприятия, защото се налага да поговоря лично с хората, от които зависи гласуването на законите за защита на природата. Няма как, това е част от работата ми.

Греъм кимна и счете за нужно да обясни:

— Не се опитвам да ти натрапя определено разписание, само имах предвид, че е достатъчно да оставиш бележка, когато трябва да свърша някоя работа, и аз с удоволствие ще го направя. Няма нищо лошо, ако някой път се случи и да вечеряме заедно.

— Благодаря ти.

— Ето телефонните ми номера, на които можеш да ме потърсиш при нужда.

Нито една от квартирантките й досега не бе постъпвала така. Робърта беше трогната от жеста му, но това я накара да си спомни, че не е излишно да е малко по-предпазлива. Тя взе листчето с номерата и повтори:

— Благодаря ти. — Неволно помисли, че да има мъж за квартирант не е толкова лесно, както си бе въобразила. Трябваше да се държи по-официално и строго. Отказа какаото и се извини, че е изморена. Погледна Греъм и допълни: — Щом като вече си тук, добре дошъл. Надявам се, че няма да си пречим и да си досаждаме взаимно.

Застанал насред дневната, Греъм гледа след нея, докато тя прекрачи прага на тайнствената врата, която тихо се затвори зад гърба й. Току-що му бе внушила, че ще се държи настрана от него. Да, точно това му бе дала да разбере. Трудно беше да реши как да приеме думите й и как самият той да се държи занапред…

Робърта излезе от стаята си около седем часа вечерта. Синя копринена рокля покриваше стройното й женствено тяло. Бе великолепна! Греъм се усмихна и сякаш между другото каза:

— Изглеждаш фантастично! На среща ли отиваш?

— Не, на вечеря със стари приятели. — Отвърна на усмивката му и му пожела лека нощ.

Греъм отново остана сам…