Ребека Уинтърс
Сляп за любовта (4)

Четвърта глава

Чукане на вратата събуди Либи от здрав сън. Минаваше десет часа. Не можеше да повярва, че бе спала толкова дълго.

— Ванс? Имаш ли нужда от нещо?

— Извинявай, че те безпокоя — надникна той през полуотворената врата, — но понеже излизам след малко за целия ден, не исках да се събудиш и да се чудиш къде съм.

Либи скочи от леглото и забърза към вратата.

— Мислех, че не искаш да те виждат в кантората.

— Не отивам в Найроби.

— Къде тогава?

— Щом искаш да знаеш, отивам да посетя семействата на, двамата загинали при срутването на мината. Не можах да отида на погребенията им. Те живеят в едно планинско село.

— Как ще отидеш дотам?

— С кола, естествено!

— Имам предвид кой ще кара?

— Джеймс, моят управител!

— Нека аз те закарам вместо него…

— Не, Либи. Казах ти, че искам да стоиш в сянка, докато арестуват някого.

— Сигурно няма да е толкова опасно да дойда с теб… Не би ли изглеждало по-добре, ако сме заедно, когато посещаваш безутешните семейства? След като хората от компанията ти вече знаят, че съм тук, може да им се стори странно, че не сме заедно. Моля те, Ванс… Какво лошо има?

Той имаше вид на човек, чието търпение е на изчерпване.

— Трябва да тръгна веднага. За следобед предсказват дъжд, а започне ли да вали, пътят към селото се превръща в блато.

— Мога да се приготвя за пет минути.

— По-добре си вземи пуловер. Нагоре става все по-студено.

Тя затвори очи, извънредно доволна, че Ванс се съгласи да я вземе със себе си. Реши да не го кара да я чака дълго.

— Ще побързам.

— Приготвил съм кафе и препечен хляб. По-добре първо хапни нещо. През това време ще накарам Джеймс да докара джипа.

Очите й проследиха неговия отдалечаващ се гръб. В риза и панталон с цвят каки, сухото му загоряло тяло изглеждаше по-привлекателно от всякога.

След бърз душ тя си сложи джинси и светлосиня шемизета. Скандинавският й пуловер щеше да й послужи като горна дреха. Остави косата си да пада свободно по раменете й.

Пухкави бели облачета бяха пръснати по небето, когато Либи след двайсет минути маневрираше с джипа по алеята на имението, за да излезе на павираното шосе. Беше свикнала да кара джипове и камиони с ремаркета в коневъдната ферма.

— Сега наляво ли да обърнем, Ванс?

— Карай около трийсет и пет километра, докато стигнеш до първото разклонение. Тогава ще ти кажа накъде по-нататък. Как сме с бензина?

— Показва пълно.

— Добре. Да тръгваме.

Тя наблюдаваше същия пейзаж като вчера — километри с вечнозелени гори, които се редуваха със затревени пространства надлъж и нашир. Не се виждаха никакви хора. Либи се почувства изолирана и същевременно благодарна, че бе в колата на мъжа си. Обичаше приключенията, но беше в Африка и това не беше като да шофира от Лондон за Хамърсмит. Ванс щеше да знае какво да прави, ако пред нея се появеше например лъвица. Беше слушала за подобни срещи в планинските райони. Но с Ванс можеше да посрещне всичко. Фактът, че беше сляп, не променяше нещата. Жалко, че той не го разбираше…

Бяха изминали двайсетина километра, когато тя долови шум, напомнящ гръмотевица. Ванс изглежда отгатна мислите й.

— Не се тревожи. Стадо газели пасе отсам гората. Заедно със зебрите те са животните, които е най-вероятно да срещнеш по време на това пътуване.

— Нещо друго, което трябва да знам? — въздъхна Либи.

Лека усмивка трепна на красивите му устни.

— Съмнявам се, че ще налетим на лъвове или леопарди в този горски район. Те предпочитат сухата равнина с бодливи храсти. Ако искаш да ги видиш, ще трябва да посетиш ловния резерват Масам-Амбосели само на няколко часа път от Найроби.

Когато пристигнаха до мястото, за което я беше предупредил, тя погледна склона малко по-нагоре. Гората беше станала по-рядка и отвъд нея започваха голи хълмове. Усети, че тук определено бе по-хладно заради височината и забеляза, че облаците се трупаха като пред буря.

— Ако се вгледаш внимателно, Либи, ще видиш тесен тревист път между нашето шосе и онова, което завива наляво. Карай по него право в гората. Извива се около девет километра и стига до сечище, покрито с колиби.

Либи не беше забелязала пътя, докато Ванс не й го показа. Той бе почти като пътека, едва забележим сред гъстите вечнозелени гори. Под скритото зад облаците слънце гората беше толкова тъмна, че сякаш беше вечер.

— Разкажи ми за мъжете, които са загинали.

Ванс се размърда на седалката.

— Бяха много работливи, глави на семейства от племето банту. Преди са били пастири. Когато открих мината Найваша, дойдоха да работят при мен. В Кения често има сухи сезони и тогава хората са принудени да си търсят друга работа. Тези двамата решиха да останат в мината, защото им дава постоянен доход, медицинска помощ за семействата им и перспектива за пенсия. Сега искам да изкажа съболезнованията си на жените им и да им обясня, че компанията ще ги издържа.

Либи го изгледа замислено. Той беше щедър — тя го знаеше. Все още й беше трудно да повярва, че някой по всяка вероятност таи завист към неговия успех.

Пътят скоро стигна до едно сечище с десетина колиби. Група деца, облечени в ярки памучни шорти и рокли, забелязаха джипа и се затичаха към него.

— Джамбо! — извика Ванс към тях през отворения прозорец и те му отговориха припряно на суахили.

— Какво им казваш?

— Помолих ги да съобщят на жените защо съм дошъл. Те са много стеснителни.

Децата побягнаха, като бърбореха помежду си. Не след дълго се върнаха и първо заговори най-голямото момче, на около дванадесет години. Ванс се намръщи и Либи разбра веднага, че нещо не е наред.

— Какво има, Ванс?

— Казаха, че не съм добре дошъл тук. Жените не искали да говорят с… убиец. Тъкмо от това се боях. Според тях всичко, свързано с мен и моята компания, носи смърт.

— Говорят ли английски?

Ванс кимна.

— Тогава може би жените ще изслушат мен. Знаят ли, че си загубил зрението си при същата злополука? Биха могли доста да променят отношението си.

— Остави, Либи, безсмислено е!

— Ванс, не разбираш ли? Те скърбят и ще почувстват, че мен също ме боли. Може би като разберат това, ще се съгласят да те изслушат. Струва си да се опита.

— Не трябваше да те вземам със себе си! — Той се шляпна раздразнено по крака. — От тяхна гледна точка ти също носиш нещастие, защото си моя жена.

— Не и ако имам какво да им кажа… Ванс, ти дойде тук, за да се опиташ да облекчиш мъката им. Нека не си отиваме, преди да сме изчерпали всички възможности.

Ванс протегна ръка и сграбчи китката и.

— Виж какво, Либи! Тези жени са враждебно настроени в момента. Ти не познаваш техните вярвания и начин на живот. Положението е деликатно и никак не е безопасно за теб.

Той я стисна по-здраво и тя го погали с другата си ръка.

— Поне помоли децата да ги попитат дали биха желали да разговарят с мен. Най-много да откажат.

Ванс пусна китката й и се дръпна от ръката, която галеше неговата. След няколко секунди каза нещо на децата и те изтичаха. Не след дълго всичките се върнаха обратно. „Говорителят“ посочи Либи.

— Ти можеш да идеш. Но не и той.

— Това не ми харесва, Либи. По-добре не отивай.

Сърцето й биеше силно.

— Искам да отида… Признавам, че съм нервна, но имам известна представа как се чувстват тези жени.

Лицето му изразяваше безпокойство.

— При първия тревожен признак извикай и не спирай да викаш.

— Обещавам! — Тя последва децата към една колиба до гората.

Когато приближи входа, жена в рокля на цветя излезе оттам с бебе на ръце и току-що проходило дребосъче, стиснало полата й. Друга жена стоеше на входа. Тъмните им очи я гледаха без най-малък проблясък на благоразположение. Либи не изпитваше страх, само съжаление, че са загубили съпрузите си. Ванс, в края на краищата, беше жив…

— Аз съм Либи Ансън — започна тя и пъхна ръце в задните си джобове. Те не казаха нищо. Либи се прокашля. — Зная, че съпрузите ви ги няма и нищо не може да ги върне, но моят мъж иска да ви съобщя, че компанията ще ви плаща издръжка до края на живота ви. — Жените просто стояха. Нямаше представа дали я бяха разбрали. — Вярно е, че моят съпруг е жив, но злополуката засегна и него. Той вече не вижда и понеже е сляп, мисли, че вече не е мъж. И затова иска да ме отпрати. Аз пък искам да остана, защото го обичам така, както вие обичахте мъжете си. — Жените приближиха с една крачка. Либи пое дълбоко въздух и продължи. — Моят съпруг страда и ако му разрешите да ви помогне, ще го облекчите. Той не можеше да ви посети досега, защото едва вчера излезе от болницата. Първото нещо, което ми каза тази сутрин, беше, че иска да дойде при вас, за да се убеди, че сте добре и да ви увери, че няма защо да се безпокоите за пари.

— Някои хора казват, че злополуката е станала заради него — каза бавно жената, която стоеше по-близо до Либи.

— Какъв смисъл има да причинява злополука, от която да ослепее? — отвърна Либи, втренчила очи в жената, докато тя не отвърна поглед. — Опитва се да открие кой причини аварията и когато го издири, ще го накажат.

— Къде са вашите деца? — попита стеснително другата жена.

Либи преглътна мъчително.

— Докато мъжът ми се безпокои за вас и компанията, деца няма да има.

Жените се погледнаха една друга, след това — Либи.

— Искаш ли деца?

— Много — последва отговор от дълбочината на сърцето й. — Искам дъщери и синове, хубави като вашите.

— И мъжа ти не може да види очите ти?

— Не. Всичко му е като нощ.

— Човек не трябва да вижда, за да прави деца — усмихна се слабо другата жена.

— Права сте, но господин Ансън е много горд. Знаете ли какво значи това?

Жените кимнаха. Едната каза:

— Когато мъжът ми се връщаше от лов без месо, изчезваше за три дни. Не можех да го намеря.

Трите жени се спогледаха разбиращо.

— Господин Ансън е в колата. Би искал сам да ви каже тези неща, ако ме последвате. — Без да чака отговора им, Либи тръгна към джипа.

Ванс стоеше пред него със скръстени на гърдите ръце. Успокояваща гледка.

— Всичко е наред, Ванс — измърмори тя и докосна ръката му. Тялото му се поотпусна и той неочаквано сложи ръка на раменете й.

Двете заговориха с него на суахили доста сдържано, но той им отговаряше топло и последва дълъг разговор. Либи не се нуждаеше от преводач. Всичко, което Ванс изпитваше, беше отразено в очите и жестовете му. Той измъкна два плика от джобовете на ризата си и започна да ги увещава да вземат парите. След известно колебание те приеха дарението.

— Изглеждат напълно спечелени от теб и ни канят да останем за обяд. Не можем да откажем — прошепна Ванс и стисна рамото й. — Опитвай всичко, което ти предложат.

Нещо в поведението му й подсказа, че я очакват изненади.

— Ще ям всичко, което и ти.

Те отидоха заедно до празно място извън колибите, което изглежда беше общата трапезария. Дълги пръти бяха кръстосани край разпален огън и нещо като торба висеше над него.

Ванс се настани върху утъпканата земя и дръпна Либи до себе си. Пред тях поставиха дървени прибори и блюда, напълнени с разнообразни ястия, които за Либи бяха съвсем непознати. При първата хапка тя помисли, че яденето имаше вкус на царевица, батати и жилаво пиле. Всичко бе топло и огънят беше много приятен. Небето изглеждаше все по-заплашително и огромни буреносни облаци се движеха бавно над главите им, придружени от студен вятър.

— Трябва да се измъкнем оттук, Либи. Мирише ми на дъжд. — Те довършиха яденето си и колкото можаха по-учтиво обясниха, че трябва да си отидат, преди да избухне бурята. Благодариха сърдечно на домакините и забързаха към джипа.

Първите капки тупнаха по стъклото, когато Либи запали мотора. Пороят започна, преди да изминат и два километра. Ванс не беше преувеличил. Под рядката трева се криеше гъста, хлъзгава кал, дълбока почти педя. На Либи й се струваше, че кара по ледена пързалка, още повече, че през целия път до главното шосе се движеха по наклон.

— Не мога да контролирам колата… — смути се тя.

— В такъв случай бавно отбий встрани и изключи мотора. Ще изчакаме облакът да отмине.

— Ще опитам — промълви Либи неуверено, но когато понечи да изпълни съвета му, джипът направи полукръг. Бързо превъртя кормилото и колата се устреми към другия край на пътя.

— Ванс! Катастрофираме! — Миг преди блъсването ръцете му обгърнаха раменете й. Тя очакваше трошене на стъкла и дрънчене на метал, но чу само меко триене на борови иглички по колата. Дъждът се засили.

— Всичко е наред, Либи — мърмореше той пресипнало и трескаво я целуваше по шията, докато тя спря да трепери. — Само здравата заседнахме в боров гъсталак.

Тръпка разтърси тялото й и Либи се притисна до него.

— Никога в живота си не съм била толкова уплашена… Кормилото направо изхвърча от ръцете ми!

— Шшт! — Той наведе устни към нейните. — Вече свърши… Не мисли за това… — После започна да я целува така жадно, че беше невъзможно да не му отговори. Либи не можеше да му се насити и целувките се сливаха в една. Екстазът от прегръдките му надмина мечтите и дори спомените й. Почти несъзнателно ръката й се вмъкна под ризата му.

— Обичам те — прошепна тя и покри лицето му с целувки.

Внезапно той изпусна дълга въздишка и внимателно, но решително я отстрани от себе си.

— Изглеждаш напълно оправена от малкото ни приключение. Ще изляза и ще опитам да разбера колко дълбоко сме затънали.

Либи бързо дойде на себе си. Връщането й към действителността беше за нея по-шокиращо, отколкото самото произшествие. Може би само беше искал да я успокои, но суровата страст на целувките му я бе накарала да пламне. Струваше й се, че ако я докосне още веднъж, ще задими…

Дъждът още валеше равномерно, когато Ванс скочи в джипа. Смъкна анорака си и го хвърли отзад, след това избърса калните си ръце с книжната салфетка, която Либи му подаде.

— Заседнали сме тук и трябва да изчакаме, докато спре дъждът. Когато започнеш да виждаш достатъчно, за да дадеш заден ход, ще бутна колата. Мисля, че ще успеем да се измъкнем до главното шосе без особени затруднения.

— Докога ли ще вали?

— Няма да е дълго. Включи запалването и ще пусна отоплението.

Не след дълго в джипа стана топло и уютно. Ванс опипа облегалката на нейната седалка и затършува по пода за една чанта. Отвори я и извади, от нея бутилка бренди.

— Виж — това е комплектът ми за бърза помощ, но сега е един от редките случаи, когато трябва да го използвам. — Той пипнешком извади отнякъде термос и отвинти капака му. — Искаш ли да пийнеш? — Ванс внимателно наля малко бренди и й предложи първата глътка.

— Благодаря… — Парливата напитка обгори гърлото й и тя се закашля.

Когато му подаде чашата, той бързо допи останалото. После веднага си напълни нова чаша. Обикновено беше въздържан и сега желанието му да пие я изненада.

След известно време разбра, че дъждът бе спрял. Беше толкова заета да го наблюдава, че не беше забелязала.

— Ванс!

— Да?

— Ще опитаме ли да се измъкнем? Дъждът спря.

— След малко.

— Става късно… Скоро ще бъде тъмно.

— Винаги е тъмно… Не се страхувай.

— С теб никога не се страхувам… — пое дълбоко въздух Либи.

— Тогава си в безопасност като в ада! — След тази забележка той се намести по-удобно до прозореца и заспа.

Либи не знаеше да се смее ли или да плаче и се облегна назад. Обърна глава към съпруга си. Малко по малко клепките й се затваряха.

Изведнъж осъзна, че Ванс я разтърсваше, за да я събуди.

Либи!

Тя отвори очи и с изненада откри, че беше заспала до рамото му. Огромна бяла луна се беше появила над върха на възвишението. Не беше останала и следа от облаци.

— Какво показва часовникът ми?

Либи се разсъни и седна.

— Десет и четиридесет и пет.

Той измънка нещо неразбираемо.

— Извинявай, че така съм заспал до теб…

— Всичко е наред.

— Не, не е! — извика Ванс с глас, пълен с остро отвращение от себе си. — Би трябвало да падна на колене пред теб за това, че оправи нещата с онези жени днес. За това се искаше смелост. — Той потърси анорака зад себе си и отвори вратата. — Включи на заден ход и когато ти кажа, натисни педала за газта. Може пък да стане чудо и да успеем… — След десетина опита успя да избута джипа до края на пътя. Скочи вътре, почти възторжен от края на произшествието. — Хайде да си вървим вкъщи!

Вкъщи… Дори да беше грешка на езика, Либи се подчини на думите му с най-голямо удоволствие.