Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Not at Eight, Darling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шерил Удс. Не в осем, скъпи

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1992

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–11–0023–6

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Единственият звук в притихналото телевизионно студио беше бързото почукване на химикалката на Бери Макдоналд в металната повърхност на масата. Едва когато дванайсетината души се обърнаха към нея в мълчаливо очакване, тя пусна съобщението, което току-що беше прочела, надникна над големите си очила и проговори с тих и овладян глас. Глас, нямащ нищо общо с ужасния крясък, с който й се искаше да порази нещастния и нищо неподозиращ Кевин Портърфилд.

— Драги Кевин, чел ли си това?

— Разбира се, госпожице Макдоналд — нервно преглътна младежът.

— Тогава сигурно разбираш колко е абсурдно — продължи тя меко. Всъщност дори спокойно. Възхитително! — нямам намерение да добавя овчарско куче към героите на „Сбогом, отново“ само защото някакво идиотско демографско проучване показва, че децата обичали кучета!

Няколко от членовете на екипа тихо възкликнаха и повдигнаха вежди в знак на досада. Други направо се изхилиха. Ако текстът пред нея не звучеше толкова сериозно, Бери вероятно също би се засмяла. Вместо това се постара да си придаде израз, целящ да всели ужас и страхопочитание в този… този малък кариерист с жълто около устата, който в момента я гледаше със смесица от разочарование и самодоволство. За част от секундата тя отбеляза, че това е удивителна комбинация и се зачуди как ли е успял да я постигне. Ако беше съзнателно, от него би излязъл добър актьор.

— Но, госпожице Макдоналд… — подзе той отново.

— Това е всичко, Кевин — решително го прекъсна Бери. — Край на обсъждането!

— Но, госпожице Макдоналд, страхувам се, че господин Комптън е категоричен по въпроса. В шоуто трябва да има куче! Проучването показва, че кучетата…

— Зная какво показва скапаното проучване, Кевин! — гласът й започна да излиза от нормалния тон и се извиси към писък, въпреки усилието й да го овладее. Тя пое дълбоко дъх, точно както я бяха учили в антистресовия курс, и добави по-спокойно: — Ако изследването сочеше, че зрителите харесват убийства с брадва, щеше ли да се наложи да показвам по едно такова всяка седмица?

— Разбира се, че не — погледна я възмутено Кевин.

— Тогава не ми говори за никакви проучвания! Чел ли си сценария на това шоу, Кевин? Става дума за комедия на ситуациите. Става дума за човешки взаимоотношения. Забавни, изтънчени взаимоотношения. А не реклами за кучешка храна!

Нещастният Кевин пребледня, но Бери нямаше намерение да го остави да се измъкне от примката й. Защото тя беше създала „Сбогом, отново“. Нейно беше твърдението за преходната природа на романтиката и ценностите й през осемдесетте. В самостоятелната, независима и еманципирана героиня имаше страшно много от самата нея. Всеки път, когато Карин Девъру проговаряше, на Бери й се струваше, че чува ехото на собствените си мисли. „Сбогом, отново“ беше рожба на нейните убеждения и тя бе прекарала три мъчителни години в напразни опити да я пусне в ефир. И нямаше никакво намерение да позволи на тези безмозъчни и робуващи на статистиката мърморковци да провалят работата й още в първия ден на продукцията. Ако сега се предадеше за кучето, следващата седмица щяха да се опитат да й пробутат и деца, а по-следващата щяха да поискат главната й героиня да се омъжи и да забременее. И щеше да има най-малко един отвратително жизнерадостен епизод, въртящ се около пеленки и бебешка храна. Е, могат да си го вземат това пазарно проучване и да си гледат работата! Бери не каза нищо от това на глас и продължи любезно:

— А сега можеш да изтичаш и да обясниш това на господин Комптън, драги. Сигурна съм, че ще го разбере.

— Ще разбере какво?

Въпросът, зададен с нисък кадифен тон, дойде от дъното на студиото. Беше точно мекият, успокояващ и чувствен глас, който радиостанциите пускат в сутрешните часове, за да поразбъркат въображението на слушателките си. Въпреки инстинктивното усещане, че принадлежи на Майкъл Комптън, сърцето на Бери подскочи от съблазнителното му звучене. А след това започна да се блъска панически в гърдите й.

Майкъл Комптън, наскоро назначеният програмен директор на компанията, според слуховете беше човек, който разчленява на много малки парченца всеки, който дръзне да се противопостави на заповедите му. Бери трябваше да признае, че беше улучил идеалния момент. Точно когато овладях битката, промърмори си тихо тя, се появи вражият генерал с подкрепления…

Логично беше да се случи нещо такова. Денят й започна зле още със звъна на будилника призори. Всъщност по десетобалната система такъв ден би получил оценка под нулата. Първо изпусна едната си контактна леща в мивката, което я изправи пред избора между късогледото мижене и големите стари розови очила, с които приличаше на кукумявка. След това с искри и пращене спря сешоарът, а пепеляво кафявата й коса изсъхна сама и се превърна в къдрава грива, нямаща нищо общо с вида, който Бери предпочиташе. Насред поройния дъжд сутринта се повредиха чистачките и трябваше буквално да пълзи по улиците, за да стигне в студиото с един час закъснение. И накрая, вече на паркинга, на излизане от колата, закачи новия си чорапогащник. Бримката тръгна от глезена и мигновено стигна до бедрото й.

— Явно сега аз съм наред — каза си тя сухо. Мъжът, за който бе предположила, че е Майкъл Комптън, пристъпи извън сянката и със сигурна крачка се приближи до временния офис на „Сбогом, отново“, където се бяха събрали Бери и участниците в продукцията. Те вече репетираха първия епизод, когато влезе Кевин с последните указания на компанията.

— Е, госпожице Макдоналд — подзе мъжът с насмешка в погледа и се облегна на ръба на масата съвсем близо до Бери. Едно много здраво, много изкусително бедро се оказа само на няколко сантиметра от пръстите й. — Какво точно е това, което сте толкова сигурна, че ще разбера?

Тя неохотно вдигна очи и срещна омайващия му синьо-зелен поглед. Огледа квадратната челюст и категорично стиснатите му устни? Може би едно куче нямаше да е чак толкова голяма беда… Би могло да си седи в спалнята и да лае от време на време. И всички щяха да бъдат доволни. Какви са тези мисли, за Бога, сепна се Бери. Няма да разреша куче в това шоу!

— Тъкмо обсъждахме предложението ви, господин Комптън — каза хладнокръвно, гледайки го право в очите.

— За овчарското куче ли?

— Да. Не съм сигурна, че сте го обмислили както трябва — продължи тя внимателно и трепна, когато погледът му стана по-твърд и се впи в нея. Кайма… Това определено беше човек, който прави противниците си на кайма. Но щом ще е професионално самоубийство, нека поне намери смъртта си в битка! — Та нали героите ни живеят в тридесет и пет етажна сграда в Манхатън. Какво ще правят там с овчарско куче?

— Това е още един въпрос, който трябва да обсъдим — каза той. Въпреки че говореше спокойно, не можеше да се сбърка категоричността в гласа му. Предупредителен сигнал просветна в главата на Бери и тя се приготви да посрещне следващата атака на неговия абсурден, зле скроен план за проваляне на шоуто, й. — Мисля, че една такава сграда не е най-подходящата обстановка.

— Да? И какво предлагате? Обвита с лозници къщурка с бяла оградка?

— Това е може би малко крайно — усмихна се мъжът. — Имах предвид по-скоро градска къща.

Бери сериозно се замисли върху идеята му. Би могла да направи някой малък компромис.

— Възможно е — каза тя бавно. — Някоя от онези чудесни тухлени постройки в Ийст Сайд, може би.

— М-м-м… — поклати глава той. — Не точно…

— Какво тогава?

— Мислех си за някоя от онези градски къщи с плувни басейни, тенис кортове, яхти и всичко останало.

Очите на Бери се разшириха невярващо. Този човек явно се беше издигнал благодарение на парите си. Творческото му въображение беше колкото на счетоводител.

— В Манхатън?! — отчаяният писък пак се промъкна в гласа й, въпреки че бе значително отслабен от пълното й поражение.

— Е, сигурно ще трябва да променим местоположението на шоуто. Може би Марина дел Рей или Санта Моника.

Челюстта й увисна и очилата й се плъзнаха към върха на вирнатото й носле.

— Сигурно се шегувате!

— Какво не ви харесва в мястото? Та нали беше достатъчно подходящо за „Тройна компания“?

За нейно пълно удивление мъжът изглеждаше искрено объркан. И дори не на шега засегнат от неодобрението й.

— Ето какво не ми харесва — обясни тя с цялото спокойствие, на което беше способна, потискайки желанието си да нададе първичен вик, който да разтърси студиото. — Това вече е било правено. Не искам да копирам другите сериали. „Сбогом, отново“ ще бъде свежо, различно, съвременно. И ще накара зрителите да се позамислят върху някои неща — погледна го дръзко. — И няма да бъде един безкраен парад на облечени в бански костюми тела, които се поклащат към басейна.

— Може би смятате, че е твърде секси? — запита мъжът високо с непресторена невинност. И докато Бери чакаше със затаен дъх, той изглежда внимателно прецени възраженията й. — Сигурно сте права. Разбира се, ако вмъкнем и няколко момчета…

— Забравете това! — изкрещя тя и удари с юмрук. За нейно пълно огорчение обаче юмрукът й улучи не масата, а бедрото на опонента й. Под пръстите си усети твърдите му като гранит мускули. И трябваше да признае, че усещането беше чудесно. „Както и да е, не е сега моментът да се поддавам на впечатленията си от нечия физика“ — каза си Бери сухо. Тъкмо искаше да направи много важна забележка. И всъщност не само една. — Никакви бикини! Никакви басейни! И никакви проклети овчарски кучета!!!

Съвсем неочаквано се разнесе гръдният, боботещ смях на Майкъл Комптън. Ръката й трепна, сви се и светкавично се дръпна от бедрото му, където бе стояла досега, а самата Бери го погледна така, сякаш внезапно бе полудял.

— Вие сте чудесна, госпожице Макдоналд! Абсолютно безценна! — каза мъжът, когато спря да се смее. — Обичам продуценти с истински кураж. Искам хората ми да отстояват мненията си.

Неговите хора? Кураж? Възмутеният й вик се сниши до тихо ръмжене, а пълното объркване в погледа й бавно премина в разбиране.

— Значи само ме дразнехте, така ли? — нападна го тя.

— Кой, аз ли? — учуди се невинно той.

— Да, вие.

— Да. Страхувам се, че да. Не можах да устоя — той поклати глава в знак на разкаяние, въпреки че по устните му все още трепкаше усмивка.

— И не искате да местя шоуто в Лос Анджелис?

Той кимна.

— И не искате във всеки епизод да има по пет минути, прекарани в басейна или ваната?

— Не.

— И дори не искате овчарско куче?

— Е, всъщност…

— Господин Комптън! — прогърмя Бери.

Той й се усмихна. Бавно. Победоносно. Усмивка, чието място бе на обложката на плоча с романтични балади.

— Добре, печелите. Никакви кучета… ако се съгласите да вечеряте с мен.

Въпреки тръпката, която сви стомаха й, тя не позволи да бъде спечелена така лесно.

— Деловите срещи обикновено стават по обяд.

— Обедите ми са заети до края на следващия месец.

— Мога да почакам.

— Но аз не. Ако това шоу излиза в ефир през септември, което означава след три седмици, то ние ще трябва да го обсъдим преди това.

Бери го погледна в упор и едната й вежда лукаво се повдигна.

— Господин Комптън — започна сладко тя, — да не би да се опитвате да ме изнудвате да вечерям с вас?

— Госпожице Макдоналд, изглеждам ли като човек, който трябва да прибягва към изнудване, за да излезе с някоя жена? — попита той съвсем развеселен.

Бери критично го огледа от глава до пети и неохотно си призна, че иронията му наистина бе основателна. Мъжът беше най-малкото красив. Погледът й бавно се плъзна по изискано подстриганата му гъста кафява коса и искрящите синьо-зелени очи, мина през широките рамене и тесните бедра, които дори ужасният тъмносин официален костюм не можеше да скрие. Освен всичко това той очевидно имаше и чар, и сила — две определено възбуждащи качества.

Не, реши тя със спотаена въздишка, този мъж няма нужда да прибягва до изнудване. По-скоро жените се редят на опашка с надеждата да се доберат до компанията му. Погледът й се плъзна по лицата на хората от екипа. На пръв поглед всички нервно очакваха решението й, но някои от жените бяха странно развълнувани. Отвратително… Сигурно всяка от тях би убила, само за да е на нейно място.

— Е — подигравателно я подкани той, — ще ми дадете ли възможността да обсъдя заедно с вас бъдещето ви в компанията?

— Не ми давайте зор. Мисля — отговори Бери, умишлено пренебрегвайки зловещата нотка в гласа му.

— Ако ви трябва толкова дълго време за едно решение, госпожице Макдоналд, тогава сигурно сте си сбъркали професията. Продуцентите трябва да мислят светкавично.

— Тогава може би трябва да стана програмен директор — отбеляза тя мрачно. — Защото те изглежда никога не мислят.

За нейна огромна радост и вероятно избавление той отново се разсмя. Очите му проблеснаха, докато сърдечният му смях ехтеше между, стените на студиото.

— Внимавайте, госпожице Макдоналд! — намигна й той, вече на път към вратата. Кевин го следваше по петите като послушно кутре. — Тук имаме едно огромно овчарско куче, което ще бъде идеално за шоуто ви.

— Вземете ме оттук в седем! — извика Бери след него.

Тъй като очилата й се намираха в здраво стиснатата й ръка, тя не можеше да вижда ясно до другия край на студиото, но й се стори, че Майкъл кимва в потвърждение.

— Шест и половина. В кабинета ми! — извика й той и вратата се затръшна зад него.

— Умник — промърмори си Бери.

Мразеше мъже, които държат да имат последната дума. А още повече мразеше мъже с такива изкусителни бедра…