Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blind to Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
arhangel_gabrilel (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ребека Уинтърс. Сляп за любовта

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-11-0039-2

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Първата седмица премина бързо. По мълчаливо споразумение Ванс не ходеше в кантората в Найроби. Закусваше с Либи, а след това прекарваше времето си със своя управител и си идваше само за обяд. Либи на свой ред переше, чистеше и приготвяше вечерята. Тя най-много ценеше вечерите си с Ванс.

Той се къпеше и се преобличаше. С удоволствие изпиваха по шери на верандата, после вечеряха заедно. Обикновено прекарваха вечерта спокойно, слушаха класическа музика. Говореха си за всичко, освен за себе си, за чувствата си, за бъдещето си. И всеки, който ги видеше, би помислил, че са напълно потънали в съпружеско щастие. Никой не би могъл да предположи, че между тях не съществува присъщата на брака интимност.

След онази нощ в гората Ванс правеше всичко възможно да поддържа определено разстояние помежду им. А Либи знаеше, че в момента, в който започнеше да стои по цели дни в кантората си, отношенията им щяха да се променят още повече. Той щеше да се притеснява за разследването, а след пристигането на Чарлз едва ли изобщо щяха да имат време да останат насаме.

В неделя сутринта тя се събуди със съзнанието, че това е последният му ден вкъщи, преди отново да тръгне на работа. Помоли го да се срещнат пред конюшнята и да пояздят, но за нейно разочарование Ванс отговори уклончиво.

Сложи си джинси и реши, че ще отиде да язди сама. Дните ставаха по-топли и по-хубави и нямаше и облаче на небето. Намери Диабло в края на конюшнята. С удоволствие вдишваше познатия мирис на коне, обработена кожа и сено. Усети силно желание да види собствения си кон, Кинг, но мисълта да язди жребеца на Ванс я изпълваше с трепет.

Той изцвили при нейното приближаване и започна да я души, когато влезе при него. Тя му заговори нежно, като галеше носа и челото му.

— Е, Диабло, отдавна не сме се виждали, красавецо. Искаш ли да пояздим? Ванс мисли, че не мога да се справя с теб, но ние знаем по-добре, нали?

На стената висеше юзда. Тя я сне и я пъхна в устата на коня. След това го изведе навън. Той изглеждаше по-спокоен от всякога, когато вървяха към слънчевата светлина.

— Мисля, че ти обясних, че никога няма да яздиш Диабло сама, Либи!

Тя се обърна и го видя застанал на входа на конюшнята. Веднага забеляза колко добре му стояха тениската и джинсите, които носеше с небрежна елегантност. По липсата на по-силна дума, Ванс беше хубав мъж.

— Очаквах да те намеря тук… Личи си, че Диабло умира от желание да си полудува. Няма ли да пояздиш малко с мен?

Светът замръзна на място за секунда. Тръпка премина по тялото й, когато сграбчи предложената й ръка и се метна на гърба на Диабло пред Ванс. Често бяха яздили заедно неоседлан кон. Той винаги беше настоявал да яздят притиснати в едно цяло и шепнеше, че не иска нищо да ги разделя.

Диабло играеше на място и гореше от нетърпение да се наслади на сутрешната си разходка. Силните ръце на Ванс обгърнаха талията й. Либи се облегна на гърдите му, като усещаше ударите на сърцето му. Заля я вълна от смесени чувства — вълнение… въодушевление… нежност. Любов към този човек, чието мъжество се подлагаше на изпитание всеки ден, всяка минута. Тя затвори очи и се опита да си представи как ли се чувства един сляп.

— Къде ще отидем най-напред?

— Карай към слънцето — предложи той и потупа Диабло по хълбока.

Жребецът тръгна по алеята със спокойна крачка. Стопанството се гушеше в долина, гъсто засадена с портокалови дръвчета. Безкрайните, падини и склонове на хълмовете бяха постоянен източник на очарование за Либи. Те препускаха в лек галоп покрай нови горички от праскови, сливи и круши, натежали от цвят, който излъчваше опияняващ аромат.

Диабло сякаш се почувства свободен, когато напуснаха градините. Той се впусна в ритмичен галоп през тревата. Жребецът откликваше моментално на най-лекото докосване на Ванс, на най-меките му команди. Либи само държеше поводите и седеше до съпруга си. Въпреки че по-рано бяха яздили така много пъти, тя никога не беше изпитвала такова изострено усещане за света около себе си. Но все пак Уайт Оукс в Англия не можеше да се сравнява с това място…

По-късно той забави хода на Диабло. Досега никой от тях не беше изпитал потребност да говори. Либи усещаше по отпуснатото му тяло, че му бе приятно. Ездата беше толкова ободряваща, че беше забравила слепотата на съпруга си…

— Какво ли би било, ако сега полетим право срещу вятъра? — попита тя и обърна глава настрани, за да зададе въпроса си. При това неволно закачи твърдата му челюст с устните си и усети тръпката, която премина през цялото му тяло. Нямаше намерение да го предизвиква, след като твърде често беше понасяла гнева му, откакто бяха излезли от болницата в Найроби. Всеки път, когато той се дръпваше от нея, Либи страдаше повече от преди. — А, Ванс? — плахо продължи тя.

— Ако ме питаш дали слепотата прави язденето ми с теб различно от последния път, отговорът е „не“. И тогава, не можех да виждам нищо от това изобилие от черна коприна пред погледа си — отговори той нехайно, като накара сърцето й да заудря лудо. — Радвам се, че не си я отрязала. Хубаво е да знаеш, че някой неща си остават същите. — Гласът му имаше дрезгавия тембър, който не беше чувала отдавна, и Либи усети, че премалява от желание.

Диабло спря до група дървета да пощипне от сладката трева. Ванс вдигна лице към небето и пое дълбоко дъх.

— Разбирам по положението на слънцето, че дълго сме били навън. По-добре да се връщаме. Очаквам няколко обаждания.

Либи вътрешно се разбунтува.

— Все още е рано. Имаш ли нещо против да слезем за малко?

Ванс замълча за момент.

— Да не ти е лошо? — Тонът му беше примесен с тревога — обнадеждващ признак, че не бе така безразличен към нея, както се мъчеше да изглежда. Тя искаше тази сутрин да не свършва, защото знаеше, че щом се върнат, той щеше да се затвори в библиотеката и нямаше да го види до вечерта.

— Никога не ми е било по-добре, но отдавна не съм яздила и малко се уморих.

Либи усети, че го ядоса, но Ванс не каза нищо. След миг разбра, че е слязъл. Погледна надолу към мъжа си, когото в този момент обичаше повече от всякога. Той вдигна ръце — почти нетърпеливо, както й се стори — за да й помогне да слезе.

Дали от блясъка на кадифените му очи, дали от желанието да остане в ръцете му, но в бързината да скочи при него тя метна крака си над Диабло прекалено силно, от което полетя стремително към Ванс. Двамата се проснаха в тревата и от гърлото му се изтръгна стон.

— Ванс! — изпищя Либи и се изправи на колене. Наведе се над него и обхвана лицето му с ръце. Рохкавата земя беше омекотила падането му, но явно беше ударил главата си в един изпъкнал камък и сега лежеше зашеметен.

— Мили! — неволно се изплъзна от устните й. — Добре ли си? Моля те… Моля те, бъди добре! — Тя преглътна ридание и сълзи рукнаха по бузите й. Прекара внимателно ръце през гъстата му кафява коса и напипа малка подутина близо до дясното му слепоочие. Още не беше отворил очи, но за щастие като че ли дишаше нормално. — Ванс! — извика Либи и покри лицето му с леки целувки в желанието си да го облекчи по единствения начин, който знаеше. Ужасът й се увеличи, когато осъзна, че ударът беше от същата страна, от която бе и предишният. — Събуди се, Ванс! Моля те, събуди се! — Нейните себични желания го бяха довели до това, измъчваше се тя. Бяха далече от къщата и наоколо нямаше жива душа.

— Либи! — Дланите му се плъзнаха нагоре по голите й ръце. Тя вдигна глава от шията му, която беше мокра от сълзите й. Полузатворените му очи сякаш гледаха право през нея. — Ранена ли си? — бързо попита той.

Тя едва повярва на тревогата му за своята безопасност.

— Добре съм, Ванс… — Либи преглътна с мъка. — Ти си ранен! Имаш подутина отстрани на главата си, близо до старата травма. Аз съм виновна — слязох прекалено бързо…

— Кажи ми истината, Либи! Преди малко не ти беше добре!

— Кълна се, че нищо ми няма, Ванс! Само исках да дадем на Диабло малка почивка и да пораздвижа вдървените си мускули.

Той изглеждаше наистина разтревожен.

— Ако само можех да видя сам, че ми казваш истината! — Ванс заопипва прасците й, сякаш искаше да се увери, че не е на парчета. — Какво е това на теб? — Ръцете му стигнаха до откритата й блуза и това ново усещане беше толкова различно, че въздишка на удоволствие се изтръгна от леко отворените й устни. Изглежда допирът до сатенената й кожа му хареса и той продължи да я гали по шията, по врата, докато пръстите му се свиха конвулсивно в косата й. — Кълна се, че не исках да стане така — прошепна Ванс и наведе главата й към своята, докато диханието им се сля. — Либи…

Устата му се сключи с нейната в силен порив. Привлече я към себе си и те се прегърнаха.

Земята се завъртя, когато Либи се отдаде на тази дълго потискана страст. Той жадно поемаше устните й отново и отново. Тя се чувстваше без кости, без тегло, унесена от силното желание. Сърцето й и разумът й бяха негови — да моделира от тях каквото си иска. Либи се извиваше в прегръдките му, останала без дъх, прекалено замаяна, за да чуе неуморното риене на Диабло малко по-нататък.

Жребецът започна да пръхти и диво да цвили. Копитата му удряха затревения торф с яростни движения и звуците, които издаваше, бяха почти зловещи. В този момент Ванс така стремително я затъркаля през тревата, че дъхът й спря.

— Не мърдай! Не издавай звук! — Той запуши устата й с ръка. Стискаше я в болезнена прегръдка, но за нея тя беше добре дошла. Беше прекарала около коне целия си живот и разбра, че Диабло се бори с някакъв смъртен враг. Това беше стихийна, първична страна. Либи се притисна още по-силно до стегнатото тяло, което я заслоняваше от опасността.

Най-после, когато мислеше, че не може повече да понася неизвестността, конвулсивното тъпчене на Диабло затихна. Тогава тя чу тихото му цвилене и пръхтене. Онова, което беше досаждало на големия жребец, вече не беше заплаха и Ванс отслаби прегръдката си.

— Бавно, без никакъв шум, вдигни главата си, Либи. Надникни над рамото ми. Диабло се бореше със змия… Чух я да съска секунди преди да я стъпче. Кажи ми какво виждаш!

— Имаш право. Змия е… — Гласът й затрепери.

— Опиши ми я!

Либи облиза пресъхналите си устни.

— Не съм сигурна. Дълга е почти метър, с нещо като качулка. Мисля, че е мъртва.

— А цвета й?

— Не съм сигурна. Сиво-кафяв?

— Точно както си мислех! Стой където си! — Безшумно като котка Ванс се надигна и подсвирна. Диабло изцвили и тръгна към господаря си. Ванс се изправи на крака и заговори тихо на животното, като поглади глезена му и избърса пяната от едрата му шия. — Качи се на Диабло, докато още го успокоявам, Либи. Той доста се изплаши.

Тя се изправи и се метна на гладкия гръб на жребеца. Конят трепна под нея: Очите й неволно потърсиха змията, която лежеше безжизнена в изпомачканата трева. Ванс ловко се намести до нея и се отправиха обратно към къщата. Той пусна Диабло в пълен галоп, като и двамата държаха поводите. Забавиха до лек галоп, когато достигнаха първата овощна градина.

— Веднага ще кажа на Джеймс да изпрати някой от работниците да изхвърли змията и да провери дали няма други. Не съм виждал тук змии от година. Това е рядък случай, Либи. Но го приеми като предупреждение и никога не язди сама. Една плюеща кобра е смъртоносна и се цели в очите. Отровата й може да те ослепи за минути.

На Либи й прилоша.

— Никога няма да яздя без теб!

— Значи се разбираме…

— Да.

— Слава богу, че не изпадна в паника… — Гласът му беше пресипнал от напрежение и нещо като възхищение.

— Ти не ми даде възможност. Нямах представа къде съм, когато… Искам да кажа… — Споменът за станалото се върна при нея и я изпълни с трепет.

— Обяснение не е необходимо. Забрави всичко, което се случи там, Либи. Защото няма да се повтори повече!

Неговата мрачна декларация я хвърли в пропаст, която сякаш я погълна жива. Сляп или не, Ванс беше поел отговорността от момента, когато излязоха от обора. Положително можа да разбере, че загубата на зрението му не го бе лишила от мъжествеността му и от способността му да я защитава. Напротив, слухът му изглежда бе станал по-остър. Тя дори не беше чула съскането на змията. Това доказваше колко добре можеше Ванс да се справя в своя нов, тъмен свят.

Трябваше незабавно да се погрижи за подутината на главата му. Либи отвори един от кухненските шкафове и извади оттам таблетки против болка и пакет за лед, който напълни бързо.

— Ванс? — почука тя на вратата на библиотеката.

— Няма нужда, Либи!

— Остави аз да преценя това! — Без да чака повече за разрешение, тя влезе в стаята. Той беше по хавлия и седеше на ръба на дивана. Една черна вежда се издигна язвително.

— Защо си правиш труда да чукаш?

Трудно можеше да повярва, че това бе същият човек отпреди половин час, който беше започнал да се люби с нея в тревата. Тялото й още гореше. Как можеше да седи тук толкова спокойно след онова, което се бе случило между тях?

— Не си спомням да ми поиска разрешение, когато ме спаси преди малко. Някои ситуации диктуват как да се постъпва. И като гледам цицината на сляпото ти око, знам точно какво ще направя. Легни, Ванс, и сложи този пакет на главата си. Донесох две от таблетките, които доктор Стилман предписа да взимаш при болка, и ще ти донеса чаша вода.

Либи не дочака отговор и отиде в банята, за да донесе вода. Когато се върна, забеляза, че бе последвал съвета й. Лежеше на леглото и държеше леда на слепоочието си с изопнато от болка лице.

— Ето вода. — Тя прекара ръката му по чашата. — Вземи таблетките. Те ще облекчат болката. — За нейна изненада той посегна към лекарството и го глътна без спор, като остави празната чаша на шкафчето. Либи забеляза, че бе пребледнял и тревогата й нарасна. В стаята беше прохладно. Може би трябваше да го завие с лекото памучно одеяло, което беше метнато върху леглото.

— Суетиш се, Либи — измърмори Ванс, докато тя стоеше нерешително. — Хайде да свършваме с това. Завий ме и турни възглавниците като прилежна женичка. Изиграй го до край.

Либи сложи ръце на хълбоците си. Ванс беше безпомощен почти като ядосан тигър с трън в лапата. Несръчно простря одеялото върху него с треперещи ръце. После излезе от стаята, почти готова да тръшне вратата, но не искаше да му достави чак такова удоволствие.

Като знаеше, че и двамата имат нужда да хапнат, забърза към кухнята, за да приготви обяд. Когато се върна в стаята му, той беше дълбоко заспал. Лицето му беше отпуснато, но одеялото беше усукано около него, сякаш се беше търкалял по леглото. Тя се приближи и видя, че пакетът с лед беше паднал на пода.

Либи се наведе да го вземе, за да го постави на слепоочието му и забеляза мъниста от пот над горната му устна. Пипна челото му. Беше горещо! Разтревожена, тя отиде до телефона и се обади на доктор Стилман. Накрая сестрата го откри, след като го издирва по цялата болница. Либи подробно му описа събитията, които бяха предизвикали цицината на челото и последиците.

— Не вярвам, че е нещо сериозно, госпожо Ансън — каза той. — Едва ли е нещо повече от леко сътресение. Едно лошо удряне на главата естествено може да причини подуване, дори гадене и треска. Постъпили сте правилно. Но за ваше и мое успокоение проверявайте от време на време през следващите дванайсет часа дали дишането му е нормално. Ако спи прекалено много, обадете ми се. И искам сутринта да го видя в болницата.

— Благодаря ви, докторе! Ще се погрижа да бъде там… — Знаеше, че няма да може да се съсредоточи върху нищо друго, щом Ванс бе в такова състояние, затова донесе сандвича си в неговата стая и си избра една книга от библиотеката му. Така щеше да може да чете и същевременно да го наблюдава. Книгата я погълна за известно време, но щом чу, че Ванс се размърда, я остави. Той се събуди напълно и седна в леглото. Либи забеляза с голямо облекчение, че цветът му се беше оправил.

— По-добре ли си?

— Либи? — промърмори той, сякаш още имаше нужда да се ориентира. — Какво правиш тук?

— Започна да вдигаш температура и като не се събуди, обадих се на доктор Стилман…

— Какво? — гръмогласно я прекъсна той.

— Не се сърди, Ванс. Трябваше да бъда абсолютно сигурна, че съм направила каквото трябва. Иска да те прегледа в болницата утре сутринта.

— Как си посмяла! — Тъмнокафявите му очи искряха от гняв.

— Посмях, защото имаше нужда от помощ и преди всичко, защото падна заради мен.

Ванс се изправи на крака.

— Разреших ти да гледаш на тази къща като на своя. Но не е твоя работа да се бъркаш в живота ми, Либи! Аз ще викам доктор, когато намеря за добре. Ясно ли е? — Той изтрополи към банята в края на коридора.

— Да му се обадя ли, за да отменя посещението, или сам ще го направиш?

— Просто ме остави на мира! — изкрещя Ванс.

Либи се насочи вбесена към кухнята и пъхна обеда му в хладилника. Когато погледът й попадна на джипа, паркиран отзад, без колебание излезе от къщата и тръгна към него. Ванс така я ядоса, че почти беше решила да остане навън цяла нощ. Нямаше да му навреди да се разтревожи малко за разнообразие.

Нямаше представа къде отива… Само, че шосето евентуално беше за Найроби. На половината път осъзна, че отново бе позволила на Ванс да я извади от равновесие.

В близкото село пазарува цял час, като спря да купи и пресен ананас от една крайпътна сергия, преди да обърне обратно. Докато влезе в алеята пред къщата, вече се бе успокоила достатъчно.

— Като че ли си изкупила всички припаси наоколо…

Либи се обърна по посока на гласа му. Беше третото й отиване към багажника, за да пренесе покупките си. В снизходителния му тон нямаше и следа от гнева, който беше проявил преди това. Очевидно самотата беше внесла успокоение в неговия следобед. Би трябвало да е доволна, но част от нея се надяваше, че все пак му е липсвала. Очите й бързо потърсиха слепоочието му — подутината беше спаднала.

— Открих, че местният пазар е невероятен. Невъзможно е да влезеш в някой от онези магазини и да излезеш с празни ръце.

— Това ми казват и обедняващите женени мъже, които познавам.

— Обещавам да не те пращам в бедняшки приют — разсмя се Либи, — но ми дай няколко години време.

Чак когато усмивката му изчезна, тя разбра какво бе казала. Настъпи неловка тишина.

— Ще отида да приготвя вечерята… — Либи грабна мрежа с продукти и тръгна към летящата врата.

— Вече е приготвена!

Тя се увери в това веднага щом влезе в кухнята. Приятен аромат на картофи и пържен лук се носеше във въздуха. На скарата бифтеците бяха готови, масата беше сложена. Доказателство за неговата несломима воля, помисли Либи. Ето резултатът от гнева му. Истинска крачка напред!

— Ще отида да се освежа и ще дойда след няколко минути.

— Мартинито ще те чака на верандата, когато бъдеш готова.

— Звучи чудесно… Ще побързам!

— Либи?

— Да? — Нерешителният му тон я обезоръжи.

— Знам колко много работиш, откакто дойдохме тук. Нямах намерение да те товаря с цялата домашна работа, но, както ти обещах, когато пристигнахме, оставям ти да решиш това.

— Не се безпокой, Ванс. Доколкото знам от омъжените си познати, едното си върви с другото.

Вечерята премина в мълчание. Ванс прекъсна продължителната тишина, като й предложи още бифтек.

— Не мога да хапна нищо повече. Взех си по два пъти от всичко. На път си да станеш отлична съпруга, Ванс.

— Ако се опитваш да, ми кажеш, че и един сляп не е безполезен, не го прави. Джеймс свърши повечето работа.

Тя внимателно постави кафето си в чинийката.

— Благодарях ти за чудесната вечеря, но ти не можеш да различиш комплимента дори ако връхлети върху теб.

— Сигурно — долетя подигравателен отговор. Либи стана от масата.

— Утре ще те закарам на работа. Ако Чарлз ще живее при нас, трябва да приготвим стаята.

— Ще говоря с Джеймс да намери майстори за ремонт. Но за мебелите ти ще се погрижиш. При Каулдър можеш да намериш всичко необходимо, те ще го доставят.

— Когато свърша можем ли да обядваме заедно?

Той поклати тъмната си глава.

— Денят ми утре е препълнен. Ти ще се върнеш вкъщи, а аз ще намеря кой да ме докара. И, за твое сведение, открил съм ти сметка в Лойдс. Тегли колкото ти е нужно.

— Не те ли е страх, че ще офейкам с всичките пари? — попита тя с надеждата да разведри малко обстановката.

— Ако от нещо наистина ме е страх, то е, че няма да го направиш.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Какво става, Ванс? Дали тази подигравка с брака не става прекалено трудна за овладяване? Може би трябва да се обадиш на Чарлз и да си направите нова „среща на върха“! Да му кажеш, че си се уморил да играеш на лудо влюбен младоженец.

— Стига, Либи! Не трябваше да казвам нищо. Ако искаш да знаеш, ненавиждам мисълта да те въвличам в тази мръсна бъркотия… Особено когато не знаем какво ни чака занапред.

— А някой знае ли?

— Говорим за човек или група хора, които са готови на убийство, за да постигнат целите си.

Тя стана от масата и започна да прибира чиниите.

— Ти ме помоли за помощ и аз се съгласих. Както ми беше казал по-рано, цялата ти компания очаква да я ръководиш. След срещата с онези жени разбирам много по-добре какво е заложено на карта тук. Аз вече не съм просто замесена, аз съм участник. Както и ти.

Ванс се изправи в пълен ръст.

— Това може и да е вярно, но ще те държа настрана. Не си и помисляй да дойдеш в кантората. Искам служителите ми да те виждат колкото може по-малко. Свърши си работата в Найроби, след това се върни право в имението. Джеймс има строга заповед да те пази постоянно, докато съм в града. Ако има нужда да ми се обадиш, оставил съм телефоните в кабинета.

Либи слушаше не само с разума, но и със сърцето си. Присъствието й се оказа с добри и лоши страни. Нямаше никакво намерение да прибавя към грижите му нови.

— Либи — продължи той настоятелно, — предпочитам да стоиш далече от Найроби. От време на време ще те моля да ме закарваш в кантората, но искам оттам да се връщаш право вкъщи. Тук си в много по-голяма безопасност. Ако ще отсъствам през нощта, Джеймс ще оставя Ангъс, своята немска овчарка, да пази. Те двамата охраняваха къщата, докато бях в болницата.

Либи го успокои, че ще бъде внимателна. Споразумяха се, че тя ще го закарва в Найроби през следващата седмица, като използва случая да свърши колкото може повече от необходимите неща. Когато това беше уговорено, Ванс отиде да си легне, а тя започна да мие чиниите.

Когато избърса масата, разбра колко силно й се искаше да поговори с някого. Тук още нямаше приятели и никого, пред когото да се разтовари. Може би ще спре край болницата утре, след като остави Ванс в кантората му. Доктор Стилман беше споменал някаква госпожа Грейди, една от старшите сестри, която работеше със слепи пациенти. Може би тази жена би могла да й помогне с нещо… Как да накара Ванс да разбере, че единствената й мисъл, единственото й желание беше да му бъде истинска жена…