Ребека Уинтърс
Сляп за любовта (7)

Седма глава

Питър наведе глава мълчаливо, когато Ванс отведе Либи с лекотата на виждащ човек. Тя се притисна към него, докато танцуваха на място в такт с музиката.

— Нападаше ли те Питър?

Либи го погледна изненадано.

— Не. Всичко друго, но не и това!

— Той обикновено излиза от релси, когато изпие няколко чаши — намръщи се Ванс. — Ако вярваше, че ще успее, сигурно щеше да се опита.

— Трябва да го бъркаш с някой друг — премига тя. — Доколкото можах да разбера, изобщо не беше пил.

— Това е изненадващо… — Той гладеше китката й с палец, без да съзнава какво прави. — Готов е да ухажва всяка жена, дори омъжена като Мардж Дийн. Човек не може да му има доверие.

— Не разбирам. Беше ти добър приятел. С Нанси дори ни гостуваха в Англия. Случило ли се е нещо между вас?

— Трябва да питаш Нансй. Тя го напусна.

— Ванс, недей така! Те и двамата са много мили хора.

— Зная, че тя те харесва. Нали затова те помоли да я разведеш из лондонските магазини оня път — да те предпази от неотразимия чар на Питър.

— Какво? — Либи не вярваше на ушите си.

— Той ти отдели необикновено голямо внимание онази вечер, когато се запознахте.

— Преувеличаваш! Ако ми беше досаждал, щях да го запомня. Ванс, какво значи всичко това?

— Просто запомни ми думите. Питър те преследваше онази вечер. Ти беше — и винаги си била — желана жена. Но не беше достъпна. Фактът, че не си му отговорила, трябва да е бил удар по гордостта му.

Либи нямаше никаква представа, че Ванс бе трупал в себе си цялата тази ревност.

— Защо си го назначил, след като изпитваш към него такива чувства?

— Уместен въпрос. Може би защото някога беше моят най-добър приятел и защото е блестящ инженер. На времето дори смятах, че можем да станем съдружници. Но пиянските му гуляи са всеизвестни. Когато Нанси го напусна, той поиска още един шанс. Трябваше да го поставя на изпитание за няколко месеца. Все пак…

— Все пак какво? — Тя се отдръпна, за да може да вижда по-добре съпруга си. Лицето мусеше придобило пепеляв цвят и по челото му бе избила пот. — Ванс! Какво има?

Той тежко се облегна на нея.

— Не позволявай на никого да разбере, Либи. Танцувай към вратата. Това е само главоболие.

— Като онова, което получи вечерта, преди да доведеш Чарлз на вечеря ли? — попита Либи разтревожено. После внимателно го подкрепяше, докато вървяха към спалнята. Изглежда никой не ги видя, когато влязоха вътре и тя заключи вратата. А и да ги бе видял, сигурно просто би помислил, че искат да се усамотят за момент. — Легни. Ще се обадя на доктор Стилман.

— Защо, за бога? — Той се опъна на леглото и покри очи с ръка. — Получавам от време на време главоболие.

— Само след падането ни от коня… Трябваше да посетиш доктор Стилман миналата седмица. Оттогава все се безпокоя.

— Виж какво, аз ще решавам кога имам нужда от доктор. Върни се при гостите. Ако някой пита къде съм, отговори, че ще се върна след няколко минути и толкова.

Либи отиде в банята за вода и взе две от предписаните таблетки. — Ето, заповядай! — Той изглеждаше зле. — Моля те, не ставай, Ванс! Хората започват да се разотиват.

— Ще видим… — Гласът му звучеше напрегнато.

Група мъже от ръководството на компанията я пресрещнаха по пътя към верандата и й благодариха за вечерта. Няколко от тях пожелаха да се сбогуват с Ванс.

— Ще дойде след няколко минути — отвърна тя с надеждата, че нищо няма да забележат. Чарлз, който беше част от тази малка тълпа, се приближи до нея.

— Кажи на Ванс, че скоро ще се видим. Отивам при Мартин. Той ни покани да пийнем по нещо.

— Точно така — потвърди Мартин. — Обещах на Мардж да не закъснявам. Тя не се чувства добре от няколко дни.

— Важно е — прошепна й Чарлз тихо с очи, впити в Питър Фромс, който стоеше наблизо и говореше с един от инженерите.

— Ще му кажа. Лека нощ!

Няколко ръце се вдигнаха за сбогуване и тълпата изчезна през главния вход. През следващия половин час Либи се разходи сред останалите гости. Ако някой питаше за Ванс, тя казваше, че са го повикали другаде.

Тъй като вечерта беше доста вълнуваща, Либи се почувства силно изтощена, когато гостите си отидоха. Накрая, късно след полунощ, те с Ванс останаха най-после сами.

Тя отиде на пръсти в стаята му. Лампата светеше. Видя, че бе свалил костюма си и спеше дълбоко с ръка на очите. Надяваше се, че сънят ще излекува главоболието му. Не можеше да понася мисълта, че още изпитва болки.

В стаята си Либи свали роклята си. След минути се вмъкна под завивките в двойното легло, но сънят дълго не идваше, въпреки че тялото й беше като чуждо. Мислите й сновяха между Питър и Ванс. Колкото до гостите, които бяха дошли тази вечер, тя не можеше да проумее как някой от тях би помислил да убие или да разруши кариерата на човек, който им бе дал работа и сигурност. Неизбежно се връщаше отново към Ванс. През цялата вечер се беше държал като влюбен младоженец; представлението му беше заблудило всички. Либи се обърна по корем и възглавницата заглуши риданията.

Събуди се късно сутринта. Когато надникна в стаята на Ванс, леглото му вече беше оправено. Разочарована, че не бе успяла да говори с него, отиде боса в кухнята да изпие чаша сок и намери бележката му. Управителят Джеймс го беше закарал в Найроби. Ако има нужда от него, да го потърси в апартамента. Благодареше й за прекрасното тържество и я уверяваше, че ще й се отплати някой ден. Бележката беше написана със собствената му ръка, но редовете бяха разкривени като надраскани от дете. Либи я препрочете, после я смачка с две ръце и я хвърли в кошчето.

По-късно през деня се обади на двете семейства в Англия, за да им каже за приема. Внимаваше да не споменава за проблемите на компанията, за да не ги тревожи излишно.

Ванс и Чарлз се върнаха към осем часа. Един поглед й беше достатъчен да разбере, че нещо не бе наред.

— Вечеряйте без мен! — подхвърли Ванс към нея, напипвайки пътя си към хола. Сърцето й се сви. Дори не я поздрави…

— Изглеждаш много блед, Ванс. Знам, че главоболието ти се засилва.

— Ще взема хапчетата и ще ми мине. Тогава ще дойда.

Тя беше шокирана от напрежението в гласа му, сякаш всяко изречение му струваше голямо усилие. Чарлз й отправи многозначителен поглед, докато тя му подаваше чаша вино.

— Прекарахме почти целия ден в апартамента. Докато разговаряхме, на два пъти му се зави свят.

— Главоболието му е толкова ужасно, че ме е страх някой ден да не припадне… — Гласът на Либи затрепери.

— Какво каза докторът, когато го изписа от болницата?

— Че известно главоболие е нормално, но мисля, че тези зашеметявания не са в реда на нещата. Между другото, преди няколко седмици той падна от кон. — Тя бързо разказа подробностите. — Ванс отказва да посети доктор Стилман. Може би ти ще му повлияеш да отиде на преглед. Мен не ме слуша.

— Мъжът ти винаги си има собствено мнение, но не ти казвам нещо ново — усмихна се съчувствено Чарлз. — Ще видя какво мога да направя. — Той стана. — Предлагам да хапнем нещо леко и да легнем да спим. Утре сутринта ще сме отпочинали и ще ти разкажа какво открих досега.

Либи изпита облекчение, че Чарлз иска да си ляга. Не можеше да се съсредоточи върху нищо, като знаеше колко страда Ванс. И не само това — нещо я безпокоеше. Нещо неясно, което мъжделееше в подсъзнанието й. Не можеше да го определи, но го усещаше. Нещо, което беше забелязала предишната вечер. Върна се до стаята на Ванс и влезе. Чуваше се само бавното му, равномерно дишане.

Тя запали лампата не за да си прави опити, но това предизвика реакцията от предишната нощ. Ръката му се вдигна към лицето, сякаш за да защити очите му от светлината! Мравки полазиха по кожата й. Угаси лампата и ръката му се смъкна на мястото си. Без да губи миг, Либи забърза към стаята на Чарлз и почука на вратата. Той отговори бързо, още беше облечен в костюма си. Сложи пръст на устните му.

— Ела! — прошепна тя. — Искам да направиш нещо за мен. Ще ти обясня после. Само ми имай доверие и не вдигай шум.

— Добре… — Чарлз я последва до съседната стая. Ванс лежеше по гръб в същото положение.

— Виж какво ще стане, когато запаля лампата — прошепна Либи и щракна ключа. Този път минаха три секунди, преди Ванс да вдигне ръка до очите си. — И това става всеки път, когато светна лампата. А сега виж! — Либи угаси и след секунди ръката му се плъзна към чаршафа.

Чарлз стоеше като онемял. Протегна ръка към ключа и светна. Ванс изръмжа и зарови лице във възглавницата. Чарлз сграбчи ръката на Либи. Когато загаси, откъм Ванс се чу тиха въздишка. Чарлз изведе Либи от стаята и тръгнаха към библиотеката.

— Трябва незабавно да извикаме доктора му! — Тя бързо запрелиства малък подвързан с кожа бележник. — Ако не бях го видял със собствените си очи, нямаше да ти повярвам… — Гласът му секна от възбуда.

Ръката й трепереше, когато набираше телефонния номер.

— Доктор Стилман слуша!

— Докторе, тук е Либи Ансън… Стана нещо, което трябва да знаете! — Тя му разказа всичко. Чарлз седеше на ръба на бюрото и слушаше.

— Искам да го видя в кабинета си още утре сутринта. Много е важно. Но не му казвайте какво сте открили. Това би могло да означава нещо, ала би могло и да бъде без значение. Измъчва ли го главоболие?

— Да. И болката изглежда се засилва…

— Направете всичко възможно да докарате утре съпруга си в болницата.

— Ще го доведа, обещавам! — Либи се усмихна на Чарлз обнадеждена, ала замръзна, когато видя Ванс, застанал на вратата.

— На кого даваш такова тържествено обещание, Либи?

Тя пребледня. Чарлз стана рязко и взе ръката й. Ужасно напрежение изпълни стаята.

— На доктор Стилман…

— Така ли?

— Страдаш от главоболие след онова падане. Като не пожела да вечеряш днес, се притесних и му се обадих. Той каза, че иска да те прегледа още утре сутринта.

— Аз я накарах да се обади, Ванс — притече й се на помощ Чарлз. — Както знаеш, в понеделник ще даваш клетвени показания пред следователите и трябва да съм напълно сигурен, че ще си добре както психически, така и физически.

Либи благодарно стисна ръката му.

— Едно сътресение на мозъка не може да се пренебрегва, Ванс. Честно казано, доктор Стилман беше много сърдит, че не се яви на прегледа, който бях ти уговорила при него, и обвинява за това мен. Не искам отново да ме упреква.

— Имам понякога главоболие — призна Ванс и влезе в стаята с ръце в джобовете. — Но нищо повече.

— Може би — забеляза Чарлз спокойно, — обаче аз съм загрижен за физическото ти здраве, като имам предвид, че ще даваш показания.

— Постигнахте целта си — отстъпи Ванс. — Ще си уговоря час.

— Чудесно! — Чарлз го потупа по рамото с обич.

— Казвам ви лека нощ и ви оставям. През уикенда бих желал Елизабет да чуе сведенията, които събрах на приема. Трябва да обмислим всичко. Струва ми се, че скоро ще приключим с този случай.

— Това е добра новина, Чарлз — отговори Ванс.

— Съгласен съм, че може да се почака. Боя се, че мозъкът ми изключва, след като съм работил с часове.

Либи хвърли тревожен поглед към него. Току-що беше излъгал най-хладнокръвно. Мозъкът му действаше безотказно по всяко време на денонощието. Разбра, че обяснението й за телефонното обаждане далеч не го задоволи. Имаше ли намерение да я разпитва още? Разбрал явния му намек, Чарлз махна на Либи за лека нощ и излезе от библиотеката.

Ванс стоеше в средата на стаята, мрачен и далечен. Фактът, че искаше да остане насаме с нея, не беше добър знак. Изглежда я дебнеше. Защо?

— Може да съм сляп — започна тихо той, — но знам кога нещо не е вярно. Какво става, Либи? Искам да ми отговориш, дори ако трябва да те държа тук цяла нощ.

— Не знам за какво говориш. Казахме ти с Чарлз — разтревожени сме за здравето ти и се обадихме на доктор Стилман. Това е всичко.

— Не, не е! — поклати глава той и й отправи смразяваща усмивка. — Можеш да измамиш всеки друг, но не и мен! Познавам всяко твое настроение и движение. Криеш нещо.

— Не ставай смешен… — Тя отстъпи назад и се спъна.

— Изплашена си — добави тихо Ванс. Ръцете му се свиха в юмруци. — Чарлз те прикриваше, нали? — Либи стоеше безмълвна. Дивото му обвинение, че тя и Чарлз крият нещо от него, я смая. — Прав съм, нали? — Той пристъпи към нея. — Какво не е наред, Либи? Имам право да знам! Чух те да казваш на доктора, че болката се засилва. Чия болка? Твоята ли?

— Моята?

— Ти се удари, когато паднахме, нали? Сега се опитваш да се преструваш, но не успяваш. Къде се удари? Кажи ми! — настояваше Ванс. Когато Либи осъзна, че цялото му вълнение бе предизвикано от страх за здравето й, веднага й олекна — тайната й още не беше разкрита…

— Чувствам се отлично, Ванс.

— Не ти вярвам.

— Тогава трябва да те убедя… — Тя отиде до него и обви ръце около шията му, както някога. — Увери се сам — прошепна Либи. Тръпка премина през тялото му, но той остана скован. — В живота си не съм се чувствала по-добре. — Тя покри с продължителни целувки стегната му челюст и плъзна длани по ръцете и широките му рамене. Потребност, която не можеше вече да потиска, я накара да се вдигне на пръсти и да докосне устните му със своите. Безпокойството, което беше проявил, й показа колко много беше загрижен за нея.

Ванс тихо въздъхна и ръцете му собственически се плъзнаха по стройните й рамене. С настойчивост, която издаваше силното му желание, той я притисна до себе си и те се сляха като две половини на едно цяло. — Доволен ли си, че нищо ми няма? — прошепна Либи.

— Не — отговори той с дрезгав глас, като опипваше с устни нежната й шия. — Не, докато не се любя с теб докрай. — Тя премаля, когато Ванс я вдигна със силните си ръце и я понесе към спалнята й. Вероятно инстинктът го беше водил, защото от този миг нататък Либи загуби представа за околния свят. Той затвори вратата след себе си, внимателно я остави на леглото и се настани до нея. — Искам да те любя цяла нощ, скъпа… — Ръцете му гладеха и разбъркваха дългата й черна коса. Тя се задъхваше, докато Ванс целуваше страните и шията й. — Толкова отдавна искам да те усещам така! От години…

— Ванс! — извика тихо Либи, като обгърна лицето му с ръце и зацелува очите му. В изблик на силно желание притисна тъмната му глава и зарови лице в косата му. — Обичай ме…

— Едва ли трябва да ме молиш за това — промърмори той до устните й. Ръката му се плъзна под косата на врата й, докато устата му търсеше нейната. — Кожата ти е толкова мека… Чувам ударите на сърцето ти… Колко нощи съм си представял, че си така в ръцете ми, отдадена на любовта ми! — Устните му започнаха своята магия.

Всяка целувка, всяка ласка възбуждаше Либи, издигаше я до нов възторг. Наслаждаваше се от усещането на кожата му до своята като от сладко вино. Когато го докосваше, всеки мускул отговаряше на нежната й топлина. Нощта започна с невероятни открития, всяко по-прекрасно от предишното, докато виковете им се смесиха и тя безпомощно се притисна до своя съпруг. Радостни сълзи се стичаха от очите й, когато ги целуваше, и тогава всичко започваше отново.

— Ванс… — прошепна Либи.

Устните му довършиха думите й, като я поглъщаха, и отново тя потъна в неподозирана забрава и екстаз. Малко преди разсъмване Либи чу името си от устните му. Копнежът в гласа му я възбуди до бездиханно вълнение. Потърси устата му и усети ръката му в косата си. Той я прегърна със страстна невъздържаност, за каквато тялото й беше жадувало непреодолимо. След това потъна в доволен сън, изпълнен с мечти за мъжа, когото обичаше.

 

 

— Ванс?

Като не последва отговор, Либи потърси с ръка съпруга си. Ръката й усети прохладата на чаршафа и тя внезапно се събуди напълно. Беше си отишъл.

Погледна часовника. Почти обяд. Изглеждаше невъзможно да е спала толкова до късно. Погледът й спря върху купчината дрехи до леглото. Споменът за тяхната пламенна нощ я заля с любов и копнеж. Никакво красноречие не би могло да изрази невероятната радост, че най-после му бе принадлежала…

Либи се измъкна от леглото и бърз обход на къщата потвърди опасенията й. Ванс и Чарлз бяха заминали за Найроби с джипа. За нея самата последната нощ беше променила брака им безвъзвратно. Но искаше и Ванс да го потвърди, искаше да го чуе от собствената му уста. А докато го чакаше да се върне след работа, щеше да полудее със своите мисли и чувства.

През тази вълшебна нощ нищо друго не бе имало значение, освен да обичаш и да бъдеш обичан. Либи изпитваше дълбоко удовлетворение при мисълта, че беше го направила щастлив. Но на сутринта всичко изглеждаше различно. Беше напуснал леглото им, без да каже дума. Мислеше, че знае какво става в сърцето му, но трябваше да разбере и какво има в главата му. Трябваше да разговарят, да обсъдят бъдещето си… Ала това не можеше да се каже по телефона.

Изпълнена с увереност, която може да възникне само след нощ като последната, Либи беше сигурна, че Ванс няма да има нищо против да го посети в корпорацията. Беше настоявал да стои настрана до приема, но приемът беше минал и тя не виждаше причина да се крие повече. Искаше да види кабинета му, да се почувства част от неговия живот. Всъщност не можеше да дочака да потъне отново в прегръдките му. Изминалата нощ беше прекалено кратка…

В ранния следобед Либи потегли с джипа към Найроби. Беше си взела един сак с дрехи и принадлежности за двамата с надеждата, че Ванс ще се съгласи да отидат в хотел. Облече си нова рокля от шантунг във френско синьо и прибра назад косата си в кок. Искаше да бъде красива за съпруга си, въпреки че той не можеше да я види.

На около пет километра от града джипът прегря. Безсилно прехапала устна, тя спря и изключи мотора. Водата в радиатора шумно клокочеше. Изчака десетина минути, отново запали мотора и се насочи към най-близкия сервиз.

За неин ужас монтьорът каза, че термостатът трябва да се смени. Можеше да стане готов на другия ден, но за всеки случай трябваше да провери късно вечерта. Либи нямаше друг избор, освен да вземе такси до Найроби.

Компанията на Ванс заемаше два етажа в новата сграда на минния комплекс. След кратко изкачване с асансьора Либи се озова на етажа, на който се намираха елегантните кабинети на Ванс и неговия екип от директори. Първото й впечатление от просторното фоайе от стъкло и хром избледня пред великолепието на африканското изкуство, което властно се налагаше над всичко наоколо. Една от секретарките я съзря тъкмо, когато излизаше от асансьора и я въведе незабавно в неговия кабинет.

— Съпругът ми сам ли е? — попита тихо тя.

— Да, госпожо Ансън.

— Тогава бих искала да го изненадам…

Секретарката се усмихна и се върна в канцеларията си.

Като се опитваше да обуздае ударите на сърцето си, Либи безшумно се вмъкна в стаята. Ванс седеше зад орехово бюро на голям въртящ се стол с гръб към вратата. Тя отиде на пръсти до него, наведе се и го целуна по врата.

— Липсваше ми тази сутрин толкова много, че не можех да стоя далече от теб — прошепна Либи й заобиколи така, че да седне в скута му. Спря на средата. Мъжът, който мъчително се сгърчи пред нея, приличаше твърде малко на съпруга й, който беше изгарял от желание в ръцете й предишната нощ.

Ванс се облегна назад на кожения стол, бял като платно. Очите му бяха затворени, но лицето му изразяваше силна болка. Чертите му се изопнаха и тъмните му вежди се смръщиха заплашително.

— Мисля, че ти казах да не идваш тук!

Гневът му я обърка напълно.

— След като се срещнах с всичките ти служители онази вечер, не виждам защо да се крия повече… Откога си така? Всеки може да види, че си болен.

— С риск да се повторя — здравето ми си е моя грижа! И можеш да престанеш с актьорските си изпълнения! — Гласът му прокънтя властно като на заседание. — Саможертвата ти беше забелязана. Миналата нощ направи героичен жест към един сляп човек, но няма защо да се боиш, че очаквам повторение на представлението. Направо казано, не желая брак, основаващ се на състрадание!

Нямаше да я заболи повече, ако я беше изхвърлил от стаята с плесница.

— Значи според теб да правиш любов със съпруга си е жест на състрадание?

Мъртвешката му усмивка я изплаши.

— А какво друго, освен да му създадеш илюзията, че е запазил всичките си възможности? — язвително се подигра той. — Трябва да призная, че си истинска актриса, Либи. Миналата нощ… изпълнението ти беше удивително. Помислих, че съм на небето и съм те взел със себе си.

— Престани, Ванс!

— Ако това те удовлетворява, загубих разсъдъка си в обятията ти. За малко не продадох душата си. За щастие дойде сутринта и с нея здравият разум.

— Как можеш да говориш така? — Тя стисна ръба на един стол като спасително въже.

— Защо да не мога? — безмилостно отвърна той. — Преди всичко ти казах, че не те искам тук, Либи. Това, което стана миналата нощ, бе в резултат на малка измама за доброто на компанията ми. Но Чарлз е по следите на ценна информация, така че няма защо да се преструваме повече. Бракът ни приключи. Не трябваше да го сключваме изобщо — беше грешка от моя страна, за която поемам пълната вина.

— И аз нямам право да кажа нищо?

Ванс се наведе напред и опря длани на бюрото.

— Ще се разведа с теб. Чарлз ще ти обясни подробностите. А за щедростта ти към мен миналата нощ — ти надхвърли задълженията си, Либи — ще получиш прилично възнаграждение.

— Възнаграждение? — Викът й прокънтя в стаята. — Как смееш да ми говориш така? Добре, няма да ти дам развод!

— Мисля, че ще ми дадеш… — Спокойният му тон я лиши от сили. — Запазих ти билет за самолет, отлитащ от Найроби утре сутринта. Вечерта ще бъдеш в Уайт Оукс. Събери си само най-необходимия багаж, а аз ще се погрижа останалия да ти бъде изпратен в Англия възможно най-скоро.

— А ако случайно нося твое дете, какво тогава? — отвърна тя. Снощи и двамата не бяха мислили за друго, освен за задоволяване на желанията си.

— Ще плащам съответната издръжка. Не бягам от отговорност.

Нещо се счупи в Либи.

— Значи се отказваш от радостта да държиш детето си в ръце? Да бъдеш баща?

— Сляп баща, не забравяй! — присви очи той. — Във всеки случай говорим за вероятности, не за факти. Може би сега е моментът да ти кажа, че съм обявил имението за продажба. Отдавна съм обещал на Мартин, че ще бъде пръв в списъка на евентуалните купувачи. Той и Мардж в събота ще дойдат да разгледат всичко, преди да направим прехвърлянето. Вече ми даде капаро.

Либи не можеше да повярва на ушите си.

— Имението е твоята гордост и радост, Ванс! Как така ще го зарежеш… Няма да ти позволя! За бога, защо правиш това?

— В случай че не си забелязала, аз съм сляп. Апартаментът напълно задоволява нуждите ми. Близостта до кабинета ми го прави много практичен, ако изобщо имам компания. С една дума, повече нямам нужда от теб и не те искам в живота си.

— Говориш така, сякаш съм некадърен чиновник, когото уволняваш! Не можеш да се отървеш от мен по такъв начин…

— Мисля, че мога! — Подигравателната му усмивка я вбеси. — Докато не се съгласиш на развод, няма да получиш и пени. А при липсата на дом, в който да живееш, не виждам какъв друг избор имаш, освен да си отидеш. Ето ти билета. — Той измъкна плик от най-горното чекмедже и го остави на масата. — Чарлз ще те закара на летището и ще обсъди развода с теб. Мисля, че това е всичко.

— Кажи на Чарлз, че само ще си губи времето! — Тя тръгна към вратата, ала накрая се извърна. — Няма да напусна Кения, Ванс. Когато дойдеш на себе си, можеш да ме намериш утре в хотел „Ню Стенли“.

Гласът й потрепери и Либи излезе от кабинета му с толкова достойнство, колкото можа да събере. Но излизаше ли от живота му?