Дженифър Грийн
Нощта на ловеца (1)

Първа глава

Нищо не помръдваше. Бледата зора осветяваше голи дървета, пусти поля и призрачнобяло снежно одеяло. Температурата се колебаеше около нулата, вятърът обаче, бе с двадесет градуса по-студен. Болезнено бе да се движиш. По дяволите, болезнено бе да дишаш! Танър бе убийствено премръзнал и убийствено уморен. И всичко това заради един бухал!

Птицата прелетя ниско още пет метра напред и Танър изруга наум. Бухалът разбираше, че го преследват и нямаше намерение да се остави да го заловят. Дори ранен поддържаше определена дистанция — точно толкова, колкото Танър не успяваше да скъси. Снегоходките му пречеха да се движи бързо. Пречеха му и шестдесетте сантиметра пресен сняг.

Каква нощ! Бе свикнал с изтощението и студа, но не и с удара по гордостта му. Бухалът се бореше съобразително с него от почти четиринадесет часа! И побеждаваше. Дори не можеше да лети — по нараненото му крило имаше замръзнала кръв, ала все още вземаше връх над него. Ако не беше така невероятно красив, мъжът би го пратил по дяволите!

Но птицата беше не само красива. Тя представляваше безценен екземпляр от изчезващия вид. Големият полярен бухал сега бе рядкост, макар че като дете Танър бе виждал доста бухали в тези северни гори на Минесота. Никой от тях обаче не можеше да се сравни с този.

С изключение на няколко светлокафяви петънца, той беше памучно бял. Главата му бе кръгла като тялото. Нямаше шия и наподобяваше снежен човек… Разперени, крилете му обхващаха метър и половина — метър и половина хермелиново бяла царствена мантия от пера, метър и половина красота, сила и гордост.

Бухалът прелетя край последните дървета от гората и се намери в откритото поле. Оставаше без прикритие. Това не го интересуваше. Чакаше човека. Предизвикваше го. Широките му гърди се надигаха и отпускаха от болка, умора и напрежение. Премигваше към мъжа — бавно, мързеливо и подигравателно, а в златистожълтите очи се четеше ярост и гордост. Не знаеше що е слабост. Имаше намерение да се спаси от човека чрез смърт.

Ако Танър не го заловеше, за да му помогне, птицата щеше да умре.

Той забеляза в далечината оградено пасище и смътните очертания на сгради — две конюшни и стопански постройки, заобикалящи една бяла дървена фермерска къща. Имението се беше сгушило до границата между Минесота и Канада и естествения му край бе реката Рейни на север. Докато преследваше бухала, Танър два пъти пресече замръзналата река. Беше невъзможно да се загуби. Познаваше граничните райони добре, както ударите на сърцето си, и незаконното преминаване не беше проблем. Никой нямаше да разбере, че е бил тук. Сипещият се сняг щеше да заличи следите му бързо, а студената сутрин бе самотна и тъмна. Нямаше причина някой фермер да стане толкова рано.

Танър имаше нужда от тези сгради. Когато размаха съзнателно ръце, бухалът прелетя ниско още няколко метра, приближавайки се до стената на първата конюшня от червени тухли. Засега птицата не се безпокоеше от конюшнята — с последни сили се бе концентрирала върху първостепенния си враг — човека. Всеки миг обаче щеше да усети чуждата „цивилизована“ миризма, щеше да се обърка и да направи грешка.

Мъжът разчиташе на това. По-добре да направи тази грешка по-скоро! Дори през дебелите ръкавици пръстите му изгаряха като в огън от студа. По принцип болката го успокояваше — измръзването започва със загубата на чувствителност, ала болката предупреждаваше, че наближава крайния предел.

Нямаше да може да издържи още дълго. Заплахата от измръзване беше само единият проблем. Дробовете го боляха от дишането на ледения въздух. Зрението му бе замъглено от умора. Краката му бяха вдървени и тромави, дясното му бедро започна да се схваща. Тялото му винаги бе издържало на натоварвания, но сега, когато беше на тридесет и седем години, мускулите не му се подчиняваха, както преди, а метнатата на рамото му пушка тежеше сякаш тон.

Въпреки това, безшумно и безпощадно като хищник, дебнеше и се придвижваше напред. Все по-близо към птицата.

Съзнателно я плашеше с близостта си.

Тя отстъпи назад и сега беше на около пет метра от конюшнята. Човката бе достатъчно остра, за да разкъса всяко по-голямо парче месо, което не може да преглътне. Ала Танър не се тревожеше, че може да го клъвне. Бухалите не използват човките си като оръжие. Използват ноктите си и веднъж сграбчили плячката, тя няма никакъв шанс за спасение. Природата бе надарила ноктите им със силата да пронизват и разкъсват, със силата да убиват.

И този бухал вече нямаше търпение да ги използва срещу човека. Танър го знаеше. Съзнаваше, че е твърде съсипан и премръзнал да измине отново всички тези километри, още по-малко — мъкнейки голяма ранена птица. Ако я хванеше, нямаше представа как ще оправи счупеното й крило. Това обаче не го вълнуваше в момента. Хората, свикнали с опасности, рядко губят време да се двоумят. Когато дойдеше моментът, щеше да намери начин да стори необходимото. Винаги се бе справял. Засега беше изцяло съсредоточен върху единствената цел — да улови бухала.

Внезапно откъм конюшнята задуха вятър и птицата долови непознатия мирис. Това само засили чувството й за надвиснала опасност. Извърна се към Танър — златистите очи бяха изпълнени с ярост.

— Стой мирно, скъпа. Стой мирно — въпреки че устните му бяха безчувствени от студа, гласът му бе като любовен шепот — нежен, мек, мамещ. Говореше й, приласкаваше я, като в същото време внимателно свали ремъка на пушката от рамото си и я подпря на конюшнята. Да бродиш из северните гори без пушка беше лудост, ала сега нямаше нужда от нея, тя само затрудняваше движенията му.

За щастие, миризмата на коне бе объркала птицата и когато мъжът се промъкна по-близо, тя не помръдна. Той се реши на още една крачка.

— Не мърдай само една минутка още, хубавице. Не вярвам да си се изплашила толкова от мен. Просто си наранена, скъпа…

Когато приближи още една крачка, тя разпери криле. Всъщност не се опитваше да лети — знаеше, че не може, но с последни усилия се отбраняваше, показвайки разперените си криле като класически израз на заплаха. Повечето хищници биха се стреснали. Танър виждаше засъхналата кръв по пречупеното крило и погледът, изпълнен с болка, която й причиняваше действието.

Той й прошепна какво мисли за глупавите, упорити, горделиви същества с мозък колкото грахово зърно. Каза и какво мисли за съмнителния й произход и подозрителния й морал и я наруга на три езика — квебекски френски, испански и английски. И всичко това — с най-примамващия, най-нежния, най-мекия напев, на който беше способен.

Така и нямаше да постигне абсолютно нищо, ако не беше жената. Всъщност той не я видя. Просто чу скърцането на снега под ботуши. Бледа сянка се придвижваше към него. Отбеляза, че е жена. Това всъщност нямаше значение. Помисли си само, че това е шансът му, и наистина бе така. Бухалът извърна глава към новата непозната миризма, новата заплаха и Танър бързо преодоля последните крачки между тях.

Птицата изпищя от ярост, когато той здраво обгърна крилата й с ръце и я вдигна. Хватката му не можеше да бъде деликатна. Птицата яростно се съпротивляваше. Ноктите й разкъсаха ръкавиците му, появи се кръв, а човката й се целеше право в очите му. Един стоманен нокът задра канадката му.

— Само ми кажи как да ти помогна!

Той по-скоро чу жената, отколкото я видя. По-късно щеше да му дойде на ум колко спокоен и утешителен е гласът й, но не и в момента. Точно сега с адски усилия птицата се опитваше да се освободи.

— Свали си якето! — тонът му бе груб и суров.

— Якето ми?

— Веднага! Свали якето и го хвърли върху бухала! Да покрие главата му! По дяволите, бързо!

За късмет тя го стори моментално. В мига, в който дрехата покри главата му, бухалът се укроти. Но не и лудо биещото сърце на Танър. Настъпилата пълна тишина бе го накара за първи път да погледне към силно треперещата от студ жена.

Беше висока и слаба. Ръцете й бяха кръстосани и обвити около тялото. Розов пуловер с дантелена яка подчертаваше гърдите й и изглеждаше абсолютно неуместен в съчетание с работните джинси и високите й ботуши. Имаше хубави и дълги крака, а ханшът бе тесен. Определи възрастта й на някъде към тридесетте — по кремавобялата й кожа нямаше бръчки, но не беше и в първа младост. Бе съвсем обикновена.

Дебела тъмноруса плитка се спускаше по гърба й. Прибраната й коса не омекотяваше острите черти на лицето й, носещи като цяло отпечатък на воля и интелект. Но не и на красота. Освен очите. Човек не би могъл лесно да забрави тези златистозелени очи с формата на бадеми.

Погледът й го накара да присвие очи. Тя го наблюдаваше открито, с безкраен интерес. Ала не по начина, по който го гледаха повечето жени. Обзе го странно вълнение.

Висок към един и деветдесет, с разрошена кестенява, тук-там прошарена коса, и телосложение на атлет, той плашеше непознатите, особено жените. Не беше нито чаровен, нито бъбрив. Ако влезеше в някой бар, повечето мъже се държаха на разстояние от него. Веднъж дори някой бе казал, че има студените очи на хищник. Явно жената не забелязваше това, взряна в кървавата ивица на бузата му.

— Тече ти кръв.

Боже Господи! Кого го е грижа?

— Налага се да използвам конюшнята ти — сопна се той и веднага се отправи натам.

При други обстоятелства щеше да си припомни добрите маниери и да я помоли за разрешение. Но сега дясното му бедро се схващаше от болка, ръцете му бяха вкочанени, драскотините, причинени от бухала, пареха като огнени езици, и нещо в ниския приятен глас на жената го дразнеше. По дяволите, в този момент всичко го дразнеше! Толкова бе изтощен, че едва гледаше. Грубо извика към нея през рамо:

— Прибирай се вкъщи, преди да измръзнеш!

— Баща ми отглеждаше гълъби. Горе в плевника, до стълбите има стара клетка за гълъби и…

— Ще я намеря — прекъсна я той и тръгна.

— Но ти едва ли ще можеш да се изкачиш до втория етаж със снегоходките. Ако имаш нужда от помощ…

— Ще се оправя.

— Как? — леката насмешка проникна през тракащите й зъби. — Не можеш да развържеш снегоходките, докато държиш птицата, а едва ли ще я пуснеш пак, преди да си я затворил. За Бога!

Преди да успее да я спре, тя се завтече и клекна пред него. Развързването на снегоходките я позабави. Кожените ремъци бяха заскрежени, а премръзналите й пръсти работеха неумело. Танър издържаше на болка и не се отказваше от предизвикателства, ала видът на коленичилата пред него жена го обезсили напълно.

— Ще се справя и сам — каза той раздразнено.

— В какво ме убеждаваш? Разбира се, че не можеш едновременно да я държиш и да си събуеш снегоходките. Само не мърдай.

Той изрита лявата снегоходка, когато тя се освободи от ремъците, после и дясната. Жената се изправи, скръсти ръце и пъхна измръзналите си пръсти под мишниците. Погледът й отново обходи лицето му. И Танър отново изпита вълнение. Като за толкова обикновена и практична жена, интересът й беше неприкрито, срамежливо женски. Уязвим. Може би затова не успя да се въздържи да изръмжи:

— Благодаря, но сега си иди в къщата да се стоплиш.

— Доста си нахален за непознат — но послушно се отправи към къщата. Той точно минаваше през вратата на конюшнята, когато я чу да вика: — Между другото, казвам се Чарли Ериксън.

Мозъкът му регистрира името, после го забрави, както и нея самата. Конюшнята беше мрачна, изпълнена с отчетливите миризми на коне, кожа и сено. Не се притесни от липсата на светлина, спря, за да привикнат очите му с полумрака.

От вида на дузината заети отделения на конюшнята разбра, че тя отглежда породата американски белгийци — някои светлокафяви, други червеникави. Нямаше нужда да поглежда към стената с трофеи, за да разпознае шампионския им сой. Дори тежките шотландски товарни коне нямаха мускулите, мощта и блясъка на първокласните белгийци.

Забеляза, че има три жребеца, че четири от кобилите са бременни и че две от кончетата са на по-малко от година. И най-вече забеляза, че за тях се полагат огромни грижи.

Принадлежностите висяха на спретнати закачалки, не нови, ала удобни. Усещаше миризмата на сладка меласа в храната. Всички отделения за коне бяха големи и просторни, пътеките — безупречно чисти… Ала нямаше време за празно любопитство. Зениците му привикнаха към оскъдната светлина. Хвърли поглед към склада в далечния ъгъл. Без съмнение, тя държеше там аптечката за първа помощ. Но и това можеше да почака.

Изкачването по стълбите до плевника на втория етаж бе тежка задача — отчасти заради продължаващото схващане на дясното му бедро, но най-вече заради неудобния, покрит с яке, товар. Намери клетката с огромни размери точно където му бе казала. Тя беше просторна — в нея можеше спокойно да влязат двама души и освен пръчките на различни нива, в нея нямаше абсолютно нищо. Нито следа от храна или постелка, ала беше педантично чиста, както всичко останало.

Като прехвърли внимателно птицата и освободи дясната си ръка, Танър дръпна резето на вратичката на клетката, влезе вътре и… реши, че жената има съпруг. Реши, освен това, че съпругът не му харесва. Един мъж не би изпратил рано сутринта жена си в двора да проверява странни шумове — никой мъж, според определението, което Танър влагаше в тази дума, не би го направил.

Докато бухалът беше все още с покрити очи, той го пусна върху една пръчка на височината на гърдите си. Ноктите му веднага се захванаха около пръчката. Не издаде звук.

— Да, още си ми сърдита, нали, скъпа? Не се преструвай, че се дразниш от миризмата на няколко призрачни гълъба. Ако си истински полярен бухал, няма да ти пука особено в чия къща ще нощуваш. По дяволите, нито пък на мен. Ние сме си лика-прилика, скъпа.

За момент се замисли. Не можеше да оправи крилото, докато якето покриваше бухала. Сега птицата бе добра, кротка и неподвижна. За нейно и негово добро му се искаше да остане такава. Започна да повдига якето с една ръка, сантиметър по сантиметър. С другата много внимателно заопипва тялото й за наранявания, които може би не беше видял.

— Нека се разберем, скъпа. Ако бъдеш наистина добра и спокойна, докато оправям крилото ти, веднага щом свърша — обещавам ти, можеш да нападнеш врата ми. Много ще ти допадне, нали, скъпа? И… По дяволите! — когато издърпа якето и го захвърли в далечния ъгъл, той се изсмя. Вече открити, очите на бухала го фиксираха с хищен златист блясък. — Може и да греша, но определено не забелязвам у теб никакви органи за снасяне на яйца. Значи ще ти казвам Джордж. По дяволите, не е чудно, че ми се обиди… Ако знаех, щяхме да се разправяме като мъж с мъж.

Когато вратата на конюшнята се отвори, Танър дочу свистенето на вятъра, но не отмести поглед от бухала. Значение имаха само те двамата — двамата ловци, двамата хищници, двамата самотници.

Още от самото начало Танър се бе привързал към големия полярен бухал, ала той не бързаше да му отвърне със същото. Не тръгна да го атакува, но стойката му беше неподвижна, горда и бдителна. Предупреждението в огнено златистите очи недвусмислено казваше: „Само се приближи още малко, човече. Само посмей…“

Докато излизаше от клетката, Танър нито за миг не отмести очи от птицата.

Конюшнята бе поела от животинската топлина, но не беше горещо. Свали ръкавиците и опита да стопли ръце с дъха си. Минаха дълги минути, преди пръстите му да могат да се свиват без болка, преди устните му да престанат да бъдат като две парчета лед, търкащи се помежду си.

— Добре, отивам да намеря вода и нещо за крилото ти. Докато ме няма, опитай се да ме харесаш малко, Джордж. И на двама ни няма да е забавно, ако се наложи да проявя насилие. Защо ли ти говоря, като така или иначе ще направиш всичко, зависещо от теб, за да усложниш нещата — затвори вратичката на клетката и за последен път се вгледа в птицата. После заслиза по стълбите.

Долу, в складчето, светеше. Жената бе там. Опита да си спомни името й. Чарли. Когато се облегна на вратата, видя, че е облечена в стара мъжка шуба. Движеше се бързо и сръчно в малката стаичка с бели рафтове. В момента, когато усети присъствието му, тя започна да говори с дълбокия си копринен алт:

— Донесох термос с кафе. Нямам представа дали пиеш кафе, но предположих, че ще можеш поне да обхванеш чашата и стоплиш ръцете си, а включих и отоплението. Що се отнася до птицата, не зная какво ти е нужно. Видях крилото й. Имам антисептична паста и антибиотик, които използвам за конете, ала не зная дали ще ги използваш за нея. Мога да извикам ветеринаря — Уес Смол има голям стаж и лекува всякакви животинки. Проблемът обаче е, че пътищата са затворени след снеговалежа миналата нощ, а Уес живее много далеч. Ще има да пътува дълго със снегомобила…

Трябваше да направи нещо, за да спре монолога й.

— Това не е тя. Това е Джордж.

Тя повдигна глава от тубичките и шишенцата, сред които ровеше, и устните й се извиха в усмивка.

— Аха! — усмивката някак промени нейното лице, омекоти чертите й и я разхубави. — Не е за чудене защо птицата се държеше толкова лошо.

Щеше да се усмихне на закачката й, ако нежните й очи не го разглеждаха толкова срамежливо. Тя го смущаваше. Не можеше да я разбере. Външно приличаше на единствения тип жени, които се справят в този суров северен край: практични, силни, изпълнени със здрав разум. Загатната свенливост обаче не бе характерна за тях. А порозовяването на бузите не се дължеше на студа. Къде, по дяволите, беше съпругът й?

— Виж — нетърпеливо каза той, — няма нужда от ветеринар, а и не беше необходимо да излизаш и идваш дотук. Върни се на топло. Ще намеря каквото ми е нужно и ще платя за това, което използвам.

— Хм — това изглеждаше изразяваше съгласие, но тя не престана да рови сред кремовете, праховете и спрейовете, докато не откри йод. — Искаш ли кафе?

— Не.

— Винаги ли си толкова твърдоглав или само във вторник сутринта?

Той не се съмняваше, че тя само се опитва да се държи дружелюбно. Със спокоен, ала твърд глас той заяви:

— Не се безпокой, няма да ти досаждам. И наистина нямаше нужда да идваш тук.

Тя, изглежда, не го чуваше.

— Какво ще използваш за шина? Предполагам, че ще шинираш крилото. Лекувала съм кучешки лапи и копита на коне, но криле на птици… — поклати глава. — Защо не си налееш кафе и просто не ми кажеш какво ще ти трябва? Аз зная кое къде е, а ти не знаеш. И по-добре да побързаме, защото ти си следващият в списъка на ранените. Ръката ти е загазила. Както и бузата.

— Нищо ми няма — нетърпеливо възрази той.

— Все това повтаряш. Между другото, как ти беше името?

Той надникна да види какво слага тя върху подноса, после се загледа по дървените рафтове.

— Танър. Карсън Танър.

За миг ръцете й застинаха във въздуха, а очите й бързо се стрелнаха към него. Въпреки че веднага се овладя и продължи да рови из лекарствата, той разбра, че името й е познато. Близките къщи не бяха кой знае колко в тази отдалечена местност до границата. Когато имаха рядката възможност да се съберат заедно, съседите развързваха торбата с клюките.

Това, което се разправяше за Танър, едва ли щеше да накара някоя жена да се зарадва, че е с него, дори ако стаята бе претъпкана с хора и до нея стоеше съпругът й. А тази жена бе сама и до нея нямаше никакъв съпруг, мислеше Карсън.

— Съпругът ти има ли някоя носна кърпа, която да използвам? Трябва ми нещо да покрия главата на птицата — нещо леко и не много голямо.

— Нямам нито съпруг, нито носна кърпа, но тук има няколко чисти парчета плат. Ще намеря нещо…

Когато тя се наведе над един метален шкаф, той разбра, че я гледа навъсено. Трябваше да е омъжена! В тази част на страната всички жени на нейна възраст бяха омъжени. И не заради секса, а от практичност. Животът бе тежък и изискваше физически усилия. През зимата снегът можеше да изолира човек със седмици. Танър бе привикнал към самотата, но не разбираше как една жена би избрала този начин на живот. Не и една сравнително млада жена, независимо как изглежда.

Килерчето бе твърде тясно за двама души — без да иска, веднъж Чарли блъсна ръката му, а вторият път докосна леко китката му. И двата допира бяха неволни, но страните й пламнаха.

— Вече имам всичко необходимо. Можеш да се прибереш вкъщи.

— А ако се сетиш за още нещо, когато си горе, при птицата?

— Тогава ще го намеря сам. Бухалът е много нервен, когато съм при него. Ако сме двама, ще стане още по-лошо.

Сякаш не чула, тя щракна с пръсти.

— Нужен ти е фенер. На горния етаж почти няма светлина. А и току-що си спомних къде точно баща ми остави паничките за вода на гълъбите.

Не можеше да се отърве от нея. Когато се заизкачва отново по стълбите, ръцете му бяха пълни с медикаменти за Джордж. Чарли го последва. Не можеше да принуди жената да напусне собствения си имот, ала му се искаше тя да се махне. Не беше свикнал хората да се отнасят дружелюбно с него, особено жените, и започваше да му дотяга. Не искаше да си го изкарва на нея, но търпението и силите му се изчерпваха.

Тя поне прояви здрав разум и не влезе в клетката, когато той се промъкна вътре и затвори вратата след себе си. После погледът и вниманието му се съсредоточиха единствено върху полярния бухал. Птицата настръхна от миризмата му, кръглите златисти очи се разтвориха, толкова яростни и диви… Толкова безпомощни.

Изражението на Танър се посмекчи и сърцето му се сви, което му се случваше рядко. Господи, Джордж беше красив! Защо винаги най-великолепните, най-неукротимите, най-особените създания на природата се оказваха в списъка на застрашените видове?

— Ще живееш, ясно ли ти е? Няма да те оставя да умреш — като включи фенера и остави медикаментите, продължи да говори бавно и нежно. — Всички смятат орлите, ястребите и соколите за най-големите летящи ловци. Забравяме бухалите, а те са най-добрите. И толкова често ги обвиняват! Ястребите виждат през деня, а бухалите трябва да търсят плячката си през нощта. Орелът се издига до слънцето и забелязва жертвата си от километри височина. Бухалът обаче не може.

Когато Танър покри главата на птицата с лекия парцал, тя трепна, но не помръдна, дори когато разпери раненото й крило. Засъхналата кръв правеше раната да изглежда по-страшна, отколкото беше в действителност. Счупването не беше опасно, само трудно за обработване поради плътността на оперението.

Танър намери болкоуспокояващото средство, което Чарли бе оставила на таблата. Искаше да го използва, но не смееше. Сърцето на бухала и без това биеше ускорено; симптомите за шок ставаха заплашителни. Както често се случваше в живота, добрината трябваше да приеме формата на жестокост. Нямаше как да помогне на птицата, без да й причини болка.

— Бухалът може да лети, може да планира, ала никога не се извисява нависоко, защото не може. Природата го е сътворила по-различен. Всички птици имат твърди пера на крилете, с изключение на бухалите. Неговите меки пера му дават възможност да се приближи до плячката си безшумно и освен това го правят необикновено красив, но недостатъкът им се проявява в силата. В мекотата няма сила. Бухалът никога не се извисява, никога не може да достигне висините.

Не шинира счупеното, само го намаза с антисептичен крем и здраво бинтова цялото крило в прибрано положение. Под ръцете си усещаше топлината и крехкостта на тялото на птицата. Под перушината то беше невероятно дребно. Можеше да се закълне, че нищо не го бе трогвало. Ала бухалът го трогна. Птицата имаше сърце, изпълнено със смелост, гордост, сила и воля.

С напрегнато лице, като пипаше много внимателно, той започна да увива една плътна марлена превръзка около цялото крило. Превръзката щеше да даде на бухала възможност да кълве нещо. На Джордж нямаше да се понрави бинтът отдолу.

— Той е най-добрият, безстрашен и умен ловец. Трябва да бъде такъв. Ловува в усамотени места, изолирани територии, така че издирва плячка, която никой друг не иска, никой друг не търси. Може да нападне животно, два пъти по-тежко от него, и никога не се двоуми, особено ако е млад и уверен. А когато защищава семейството си, бухалът никога не се предава.

Крилото беше оправено и, докато бухалът все още бе с покривало на главата, Танър трябваше да нагласи и завърже връвта. Задачата не беше трудна, но за три кратки секунди изглеждаше неизпълнима — слепоочията му пулсираха от болка и изтощение.

— Откъде знаеш толкова много за бухалите? — това бяха първите думи, които Чарли изрече от доста време насам, и те му подействаха ободрително. Имаше нужда от подкрепа. Той настръхна и с голямо усилие задържа очите си отворени.

— Като малък си имах питомен бухал. За останалото нямам представа. Просто с годините научих много неща.

— Колко време ще е нужно да оздравее крилото?

Той внимателно завърза връвта за крака на птицата и после за пръчката.

— Месец… Шест седмици… Срокът е относителен, защото е началото на декември. Дори крилото да се излекува, не съм сигурен дали ще е разумно да го пусна на свобода през зимата.

— Все още държа паничката с вода, ако ти потрябва…

— Ще я взема — пое съдинката, ядосан, че я е забравил.

— Добър си с него — промълви тя.

Карсън отхвърли комплимента.

— Той е дяволски изтощен заради мен, преследвах го из цялата местност — верността на казаното се потвърди, когато Танър махна парчето плат от главата му. Джордж стоеше неподвижен, треперещ, желанието за борба бе изчезнало. Очите му бяха затворени. Мисълта, че все още може да умре, разкъсваше Танър.

— Изтощен е, защото е ранен — поправи го Чарли. — Щеше да умре, ако не можеше да лети и ловува. Ти спаси живота му.

Отмести поглед от нея.

— Не ме изкарвай герой. Може би щеше да се чувства по-добре, ако го бях оставил сам. Счупването не е толкова сериозно, ала някои животни просто не могат да живеят в плен. Губят желание за живот. Плашат се и не се хранят. Доколкото разбирам, причинил съм му повече болка, отколкото съм му помогнал.

— Винаги ли се самообвиняваш, когато вършиш добро дело? Той нямаше никакъв шанс на свобода. Ти му даде възможност да оцелее. Това е повече, отколкото повечето хора биха направили. Стига сме говорили за това. Остави подноса и всичко останало до клетката, ще се погрижа за това по-късно. Явно заспиваш прав. В къщата имам свободна стая. Преди да си отдъхнеш, ще ти направя закуска, а после ще се погрижим за ръката ти. Добре те е издрал. А бузата ти…

— Ще напусна имението ти след петнадесет минути — прекъсна я Танър. — С птицата. Като оставя нещата долу, в килера, ще изпия едно кафе, както ми предложи. Но това ще е всичко.

Този тон би уплашил дори мъже исполини, ала не и нея. Тя просто вирна брадичка, повдигна една светла вежда и го заразглежда, сякаш беше палаво новородено кученце.

— Ти се клатиш на краката си и не можеш да държиш очите си отворени, господин Танър.

— Танър. Не господин Танър.

— И не Карсън?

— Никой не ме нарича Карсън — носеше името на баща си, с когото не желаеше да има нищо общо.

— Танър, в такова състояние няма да си тръгнеш, така че престани да се заяждаш и се отпусни — Чарли тръгна към стълбите — ако искаш да прибереш тези неща, твоя воля. В това време ще приготвя бифтек и яйца.

— Няма да остана.

— Нямам намерение да си губя времето в спор с дърво — викна тя през рамо. — Пушката и снегоходките ти се размразяват в кухнята ми.

— Не пипай пушката ми.

— Когато влезеш в къщата, ще видиш едно малко преддверие, където можеш да си измиеш ръцете.

— По дяволите! Няма да остана!

— Ще видим.

Той едва чу последните думи — тя вече излизаше от конюшнята. За миг се втренчи в празните стъпала, без да разбира дали му е забавно, или досадно. Когато беше малък, майка му обикновено казваше „ще видим“ по същия начин. „Ще видим“ винаги означаваше „ще стане, както аз искам“.

Подобно на майка му, Чарли гъделичкаше чувството му за хумор, но не за дълго. Тя определено не беше негова майка и той не беше дете, а тридесет и седем годишен мъж с тегло сто килограма и отвратителна репутация. Мъж, на когото хората не се доверяваха, мъж, когото хората избягваха, мъж, от когото непознатите се страхуваха. И с основание.

Бе чувала името му и би трябвало да е предпазлива и да не го кани в кухнята си. Наистина бе смъртно уморен, но и преди му се беше случвало. Най-доброто, което можеше да направи и за двамата, беше да почисти, да вземе бухала и да напусне нейния имот. От дългата си практика знаеше, че може да заличи всяка следа, доказваща, че някога е бил тук. Възнамеряваше да го направи. Петнадесет минути по-късно се принуди да промени решението си.